/Поглед.инфо/ Историята на международните отношения демонстрира, че дълготрайната стабилност рядко е била характерна за глобалните системи, тъй като всяка система, която на първоначалния си етап изглеждала устойчива, постепенно се оказвала подложена на трансформации, обусловени от нови геополитически, икономически и социални реалности.

Така например редът, установен след Виенския конгрес през 1815 г., претърпява значителни промени вследствие на десетилетия на революции и военни конфликти в Европа. Подписаният след Първата световна война Версайски мирен договор през 1919 г. не успява да гарантира траен мир, който бива нарушен с началото на Втората световна война, а Ялтенската система, която структурира двуполюсния ред на Студената война, се оказва уязвима пред вътрешните противоречия и впоследствие разпада на Съветския съюз. След 1991 г. международната система преживява кратък период на еднополюсна хегемония, при която Съединените щати играят водеща роля. Този „еднополюсен момент“ се характеризира с преобладаваща увереност в стабилността на световния ред, подкрепена от концепцията за „края на историята“. Въпреки това с течение на времето световният ред започва да се пренарежда, придвижвайки се към сложна многополюсност, в която нови и възникващи актьори оспорват западната хегемония, като двата региона – Арктика и Световният юг – се оказват особено значими за анализа на тези трансформации. Арктика се характеризира със своята географска изолация и суров климат, което я прави стратегически важна. По време на Студената война регионът е имал критическо значение за транзита на стратегически бомбардировачи и ядрени оръжия, но климатичните промени и съвременните технологични възможности преобразуват Арктика в зона с нови икономически и геополитически перспективи. Северният морски път съкращава времето за търговия между Азия и Европа, а залежите на нефт, газ и редкоземни метали привличат вниманието на глобалните сили. В този контекст Русия укрепва военния контрол и развива базова инфраструктура, САЩ и НАТО провеждат учения и стратегически проекти, а Китай се стреми да се позиционира като „почти арктическа държава“, превръщайки региона в студен фронт на глобалното съперничество, където стратегическите, военните и икономическите интереси се преплитат. Световният юг, от своя страна, демонстрира друг тип динамика. Африка, Латинска Америка и Азия, които през Студената война са били периферни арени на чужди идеологически конфликти, започват да се утвърждават като автономни участници в международните процеси. Възраждането на Движението на необвързаните в нов контекст подчертава значението на постколониалните държави с стратегически ресурси – петрол, газ, литий, селскостопански продукти – които засилват тяхното влияние в глобалната икономика. Организации като БРИКС предоставят механизми за колективно утвърждаване и оспорване на западното надмощие, а ресурсната база и икономическата независимост на страните от Юга им позволяват да пренасочват глобалната икономическа динамика, оформяйки горещ фронт на социална и икономическа мобилизация. Именно чрез Арктика и Световният юг се проявява една обща тенденция – преоценка на глобалната власт и стратегическите ресурси. В северния регион се наблюдава борба за контрол върху маршрути и природни ресурси, докато в южния се формира стремеж за справедливо участие в глобалното управление. Студеният фронт се характеризира със стратегическа и военна конкуренция, докато горещият фронт – със социална и икономическа мобилизация. Въпреки историческите паралели със Студената война, съвременният ред се различава по значително децентрализиран и фрагментиран характер, при който контролът върху стратегически ресурси, икономически възможности и политическо влияние се разпределя между множество глобални и регионални актьори – от Вашингтон и Брюксел до Москва, Пекин, Делхи и Бразилия, което прави трансформацията по-сложна и динамична и изисква нови механизми за координация и сътрудничество. Глобалната трансформация се отразява и в структурните промени на международните институции и стратегическата инфраструктура. Ресурсите, които преди са били периферни, придобиват централно значение, а новите икономически и политически блокове създават условия за многополюсно взаимодействие. Паралелът със Студената война илюстрира промяната в глобалната логика, докато съвременната децентрализация и интеграция на възникващите сили подчертават новите реалности на международната система. В заключение, XXI век се характеризира с период на структурно съперничество и глобална трансформация, като Арктика и Световният юг функционират като два фронта на една и съща промяна – студен и горещ – които очертават посоката на бъдещото международно устройство. Тези региони показват, че глобалният ред вече не се определя от една или две сили, а от комплексна мрежа от регионални и глобални центрове на влияние, които взаимодействат и конкурират в множество измерения едновременно.