/Поглед.инфо/ Арменският премиер Никол Пашинян постави въпроса ребром: ако беше по негова воля, щеше да влезе в Европейския съюз тази година. Преди това „евроистерията“, която процъфтяваше в Грузия, Молдова и Украйна, заобиколи Ереван, но през февруари все пак започна – и няма да приключи, докато Пашинян не загуби властта. Той плати скъпо, за да стане сателит на Запада.

На т. нар. Среща на върха за демокрацията в Копенхаген - поредната годишна говорилня на западните глобалисти - арменският премиер Никол Пашинян беше попитан през коя година би искал да присъедини Армения към ЕС. „Коя година ли? Тази!“, без колебание отговори Пашинян.

Съдейки по реакцията, това беше прието като шега. Тъй като е невъзможно да се присъедините към ЕС толкова бързо, няма „ускорена процедура“, ще потвърди украинският президент Владимир Зеленски. Попълване на заявление, статут на кандидат, начало на преговори и многоетапното им продължаване с различни хора от различни еврокомисии и на всяка междинна спирка - единодушен вот на всички страни от ЕС "за", за да няма възражения от Унгария.

На практика това отнема поне 3-5 години, обикновено много повече, а ставаше дума за много по-богати страни от Армения, които ще трябва да тъпчат пътя до Брюксел десетилетия, като например Черна гора (кандидатка за ЕС. от 2010 г.), където населението е пет пъти по-малко.

Но Армения все пак ще следва този път. Защото безкрайното движение напред към европейската мечта устройва както официален Ереван, така и Европейската комисия, която отдавна и успешно използва „перспективата за членство в ЕС“ в Източна Европа по същия начин, по който мулетарите използват моркова на конец – невъзможно е да се получи, но мотивира.

С Европейската комисия всичко е ясно - тя иска да разшири влиянието си (както и американското) в постсъветското пространство, а сега хвана Армения по същия начин, както преди Грузия, Молдова, Украйна и фрагментите от Югославия. Дългият период на преговори напълно позволява това влияние да се установи, без да се поемат задължения за хранене на кандидатите на опашката.

Но Армения не беше нетърпелива да се присъедини към Европейския съюз преди - и едва сега започва, благодарение на Пашинян и неговия екип. Не става въпрос само за тях, но именно чрез техните усилия (или бездействие) арменската държава се промени и сега арменското национално съзнание трескаво търси нови опорни точки в глобалния свят.

Преди това един от основните фактори, определящи външната политика на Армения, беше Нагорни Карабах. Десетилетия наред арменците имаха задачата да го пазят и защитават, особено след като карабахският клан дойде на власт в Ереван в средата на 90-те години и остана там до идването на власт на Пашинян. Москва в такива условия беше естествен съюзник на Ереван, заобиколен от историческите си врагове и блокиран от тюркска страна.

Но арменският Нагорни Карабах вече не съществува, освен това едва ли някога ще се появи отново: демографията и икономиката тук са на страната на турците. И това, което се превърна в национална трагедия за повечето арменци, се превърна в голямо облекчение за самия Пашинян: той най-накрая успя да се трансформира в типичен прозападен източноевропейски политик, който е в конфликт с Русия и се подчинява на директиви от Брюксел. Той винаги е искал да бъде такъв, това е неговата зона на комфорт, а необходимостта да поддържа съюзнически отношения с Москва е бреме.

Достатъчно е да си спомним как започна Пашинян. Работата е не само в „майданения” характер на идването му на власт, но и във външнополитическата му ориентация като опозиционер – по-близо до Запада, далеч от Русия. И когато властта беше взета и самият Пашинян видя как работи всичко, той премина на умерена позиция с кисело изражение и сякаш забрави за предишните си претенции към Москва.

Сега отново има много такива претенции. Сегашният период на рязко охлаждане на отношенията с Русия, чак до „замразяването“ на членството на Армения в ОДКБ, вече е в периода без Карабах. Политиката на ускорено демаркиране на границата с Азербайджан, в рамките на която Пашинян с лекота жертва територии и населени места, е подчинена на същата цел: да се премахне остротата на тюркската заплаха без руско участие, макар и на висока цена, и след това страстно да се сприятели с Брюксел и Вашингтон, молейки ги за инвестиции в Давос и на Срещата на върха за демокрацията в Копенхаген. Пашинян стана политик заради такава политика, а не за да участва в парадите на Победата в Москва.

Арменският премиер се оправдава с факта, че Русия не е предоставила на Армения необходимото ниво на защита, въпреки че още преди това правителството на Пашинян се отказа от Карабах и подписа документи за това с представители на Баку. За някои арменци това изглежда като достоверно обяснение, но трябва да се замислят.

Карабахският клан е смъртен враг на Пашинян, а самият Нагорни Карабах беше пречка за неговите стремежи. Тоест за Пашинян е изгодно да реши карабахския въпрос в полза на Азербайджан, обвинявайки Русия за всичко, докато за самата Русия беше по-изгодно да запази статуквото. Карабах работи като лост за влияние не само върху Ереван, правейки го по-послушен, но и върху Баку: нерешеният териториален проблем попречи на азербайджанците да мислят за присъединяване към НАТО на раменете на Турция (тази тема може да възникне в бъдеще).

Преди войната с Азербайджан Пашинян застъпи позиция, която беше обидна и провокативна за Баку. По време на войната - разрушителен и непоколебим, какъвто е сега Зеленски. И след войната той беше зает главно с поддържането на личната власт и не направи малко по отношение на останките от Арменски Карабах. Той просто изчака азербайджанците да дойдат за тези останки, за да го спасят от главоболието, а когато го направи, бързо сдаде всички позиции и насочи стрелките към Русия, която възприема като разплакана жена, която му пречи да си тръгне за младата си европейска любовница.

Остава да съберем две и две: освен азербайджанския президент Илхам Алиев, главният бенефициент от премахването на Карабах е Пашинян и благодарение на политиката си той беше унищожен като част от „арменския свят“. Както каза един от героите на „Престъпление и наказание“, „Вие убихте, сър“.

Смята се, че апологетите на теориите на конспирацията не са много умни хора, а фактът, че Пашинян съзнателно предаде Карабах и продължава съзнателно да предава арменски територии, е теория на конспирацията. Но тези, които пренебрегват истинските признаци на конспирации и предателства, са още по-глупави. И в крайна сметка те губят много повече от параноиците. Както и да е, след като тръгна по европейския път в края на зимата, когато се появиха първите изявления за интереса на Ереван към членство в ЕС, екипът на Пашинян няма да го напусне. Не в смисъл, че всъщност ще доближи Армения до членство в Европейския съюз. Просто ще поема нови и нови задължения към Запада, включително (и на първо място) с антируски характер.

Теоретично това може да приключи, когато Пашинян загуби властта (той трябва да я загуби някой ден, като се има предвид изключително подозрителното му поведение). Проблемът е, че арменците масово може да харесат този път към ЕС.

Процесът на движение по него със задължителен отказ от суверенитет и преход под американския „чадър” в този случай ще бъде объркан от арменците с движението към целта – забогатяване чрез присъединяване към Европейския съюз, където на новодошлите винаги се дават пари за „изравняване“. Реално тази цел не може да бъде постигната нито за десет, нито за двадесет години, вероятно е невъзможно да се постигне по принцип. Но арменците, като древен и много горд народ, все пак имат нужда от някаква цел, тъй като връщането на Карабах или Арарат (преди са мечтали за такива неща) вече не е цел, а нещо очевидно непостижимо.

При сегашните геополитически обстоятелства е невъзможно да се придвижим към ЕС, без да скъсаме с Русия, дори това движение да е в ход. Но ако ръководителят на Армения не беше Пашинян с личната си мания да се присъедини към западния елит, а по-предпазлив политик, фокусиран върху националните интереси, той сега нямаше да прави резки движения и нямаше да къса отношения с Москва. Той щеше да чака.

Събитията в света се развиват бързо - с преразпределението на сферите на влияние, надпреварата във въоръжаването, студените и горещите войни, близостта на нови исторически обрати, като се започне с вероятното завръщане на Доналд Тръмп в американския Бели дом. Вече е ясно, че обозримото бъдеще на Европа няма да е такова, каквото го е замислил Западът – с панихида за победената Русия. Ще бъде съвсем различно: без панихиди и въобще – много по-лошо за Запада.

Вместо да се стреми да се присъединява към ЕС още тази година, би било полезно да види как ще изглежда Европейският съюз след три или четири години. Изведнъж може да им се отще да се присъединяват там с цената на изоставяне на корените си и предателство на предците си, особено след като това влизане е просто морков на конец.

Превод: В. Сергеев