/Поглед.инфо/ Боевете на Карабахския фронт, започнали в края на септември 2020 г., особено след пробива на южния му сектор от азербайджански войски, изостриха въпроса за бъдещата съдба на региона. Ясно е, че Пашинян губи войната, сега стои въпроса за мира и за нов формат за Карабах.

Очевидно избухването на войната там не се е случило само по себе си. Отговорността не носи дори Баку, който официално възвръща контрола върху окупираната от Ереван територия. Инициатор на събитията е Турция, която е започнала да изпълнява стратегическия си план за възстановяване на Великия Туран в граници, възможно най-близки до очертанията на някогашната Османска империя.

Случващото се в Карабах е само стъпка по пътя, но не най-важната. Определяща за днешната ситуация стана промяната в геополитическия баланс, която е резултат от съчетанието на четири фактора.

Първият е отслабването на глобалната хегемония на САЩ. Мащабите на които по някакъв начин са достатъчни за относително ефективен натиск в Европа, но не и за поддържане на контрол над Кавказ, Близкия изток и Централна Азия.

Вторият фактор е нежеланието и неспособността на Китай да запълни геополитическия вакуум.

Третият е отделянето на Турция от политическата система на колективния Запад и постепенното й превръщане в противник на САЩ. Не толкова по собствена инициатива, колкото с оглед на очевидните грешки на американската дипломация, но това не променя същността на въпроса.

Турският елит осъзна прост факт - трябва да продължи да оцелява сам. И единственият начин да постигне това е да изгради своя собствена силна държава, доминираща поне в региона. И за това е необходимо да расте и се развива активно прониквайки навсякъде, където условията позволяват.

Четвърто, възникващата неспособност на Русия да проектира ефективно мощта си върху регион, който изглежда е част от зоната на нейните геополитически интереси. Поне редица регионални източници интерпретират ситуацията по този начин. Във възникващия конфликт на интереси в предстоящите неизбежни преговори, турската позиция очевидно е по-силна от руската.

В известен смисъл това изглежда вярно. Независимо дали на някои това им харесва или не, Москва и Анкара са центрове на глобалната интеграция, формираща държави от имперски тип. Между тях се крие територия, която винаги се оспорва и чийто статус се определя не от местното състояние на нещата, а единствено от съотношението на силите между империите.

И по-конкретно сега това съотношение не е в полза на Русия. Баку иска да бъде приятел и да се сближи с Анкара, докато Ереван се стреми да надхитри Москва и да „избяга на Запад", което също предполага въдможна измама. В геополитически план Турция има какво да предложи на буферните страни, докато идеята за руския свят се възприема там, меко казано, със скептицизъм.

На пръв поглед всичко е вярно. Списъкът с турски предимства обаче изглежда солиден само на пръв поглед. В дългосрочна переспективаразположението на силите има съществено различен смисъл.

Ще забере ли Турция Азербайджан за себе си? И ако да, защо Русия следва да се притеснява? Турската стратегия за изграждане на империя е коренно различна от нашата. Русия се стреми да консолидира анексираните територии, да ги укрепва и развива, като по този начин увеличава общата мощ на държавата. Докато турците, дори на етапа на упадъка на османския проект, и особено в по-ново време, прилагат принципно различен подход - власт чрез раздробяване, фрагментация.

Време е да си припомним примера с „Ислямска държава“ (организация, забранена в Руската федерация) в Ирак и Сирия. Той не е формиран чрез прякото окупиране на нови територии. Местните управляващи елити само се заклеха във вярност на лидера на ислямистките радикали, съгласиха се да приемат неговите върховни надзорници и да платят установените данъци. Останалата част от структурата за управление на терена остана същата.

Нещо повече, и локалните конфликти останаха същите. Само че сега всички имат по-малко сили да ги решат, тъй като част от ресурсите (както пари, така и хора) сега отидоха „в центъра“.

С други думи, присъединяваните територии отслабват, изпадайки в зависимост от силата на центъра, който действа като някаква последна гиричка /тежест/ на кантара, определяща крайния резултат. Освен това собственото тегло на тази гиричка съвсем не е задължително да бъде абсолютно по-висока от всички останали. Напротив, и относително малка стойност често е достатъчна за поддържане на контрола.

От друга страна, невъзможността за формиране и поддържане в центъра на сила, която е абсолютно превъзхождаща по мащаб общия размер на силовите елементи на местните бейове, принуждава центъра постепенно да отслаби още повече периферията. Включително чрез периодичното изостряне на запазени локални конфликти. За да няма местното ръководство „лошата идея“ да се обедини срещу столицата.

И така, Турция днес изгражда своя имперски модел по подобна схема. И всички посочени по-горе предимства на турската позиция за преговори произтичат само от нея.

Какво не харесват местните елити в руската версия?

Кардиналното ограничаване от страна на Москва на местните власови пълномощия с въвеждането на безусловно надмощие на формалните норми и правила. Определяни отново, изключително от Москва. Да, с механизъм за взаимодействие. Да, със система за съобразяване с възгледите и желанията. Но все пак, с пълното изключване на най-малката възможност за сепаратизъм и многовекторна политика на място. Да не говорим за запазването на бейско-феодални отношения.

Има, разбира се, и изключения. Системата не е перфектна. Но като цяло е ясно видимо как през последните десет години се подобрява, оптимизира и укрепва. Оставяйки на местните елити само ограничен кръг от чисто местни задачи. И дори периодично строго пита за резултата.

Тоест влизането под руската „шапка на Мономах“ означава, че местните царчета ще загубят върховния си статус до нивото на подчинен лидер на местно ниво. Който във всеки момент Москва може да смени. Или дори да го тикне в затвора.

Докато турците предлагат само да са приятели у дома. Освен това те „показват уважение“, признават статут, дават подаръци и изразяват готовност за „решаване“ на местни проблеми.

Така че непривлекателността на руския свят в Закавказието не е изненадваща. Както, между другото, и в цялото постсъветско пространство. Местните елити смятат приятелството с Турция за по-изгодно, макар и само заради възможността да се сдобият наведнъж с „три в едно“.

И на Русия кукишда покаже, и собствения си статус да повиши (вижте, цяла Турция, член на НАТО и регионален лидер носи подаръци с уважение) и допълнителни възможности (включително някакви суми) да получи и, най-важното, нищо за всички придобити дрънкулкида не плаща. Особено със собствената власт.

Ето така и изглежда, че турската позиция в региона е много по-силна. Но така изглежда само ако не мислите „за после“, за бъдещето. Но ако погледнете в бъдещето, ще се види, че сега турците вършат нашата работа за нас. И то напълно безплатно.

Кланът на Алиев вече е изправен пред последиците от появата на сирийските и либийски „бармалеи“ в Азербайджан. Въпреки че са от „зелените“, тоест уж умерени и дори донякъде демократични, това съвсем не намалява техния ислямистки радикализъм.

Освен това те изповядват откровено номадска психология, където воинът стои винаги по-високо от уседналия селянин, а номадският, скитащият воин е по-важен от местния, което автоматично им дава право да грабят каквото им хареса. Азербайджанските специални сили вече трябваше да извършват „групова възпитателна работа“ сред „бармалеите“ на редица местас използване на стрелково оръжие.

По-нататък нещата стават още по-забавни. Дори в случай на пълна победа на Баку в Карабахската война. Турция не се нуждае от силен и независим Азербайджан както сам по себе си, така и като коридор към Централна Азия, за който Ердоган също има големи планове. Включително и защото вакуумът на геополитическо влияние там всъщност е аналогичен на този в Задкавказието.

Със самото това турците неизбежно ще обяснят на азербайджанския елит границите на тяхната собствена независимост. Както обикновено правят, с доста бърз преход от уважително подаряване на подаръци към снобистко "скъпи, я бързо тичай тука"

Това няма да се случи днес. И дори не утре. Но това неизбежно ще се случи почти веднага, щом турският управляващ елит реши сам, че е здраво закрепен в региона. Това е манталитетът. Не можете да направите нищо по въпроса.

И ето тогава условията на Руския свят ще засветят и заискрят в напълно други, различни цветове. Много по-привлекателни за местните. Всеки, който не е съгласен, преди да изрази възражения, препоръчвам да прочете историята. Този сценарий вече е задействан два пъти в региона.

Първият път, когато Закавказието с голямо удоволствие премина под десницата на руския цар, вторият - когато още по-бързо се втурна да се присъедини към СССР. Няма и най-малка причина да вярваме, че до средата на този век събитията ще се развият някак фундаментално по различен начин. И дори навярно по-бързо. Днес като цяло всичко се случва много по-бързо.

Между другото, за Армения всичко описано се отнася в още по-голяма степен. За разлика от Азербайджан, тя се оказва в плътно обкръжение. Съседите й са или много „неутрални“, представени нопример от Грузия, или като цяло са си направо враждебни.

Освен това, врагът е многократно превъзхождащ във военно отношение и дори още повече в ресурси. Баку има Турция плюс Иран, макар и с резерви. Плюс Каспийско море. Докато Ереван няма нищо. Дори чрез ОДКС. Грузия и Иран затвориха въздушното пространство за руски военни товари. А без това каква помощ може да дойде? За да спаси Армения, Русия няма да предприеме военна инвазия в Грузия. Това в момента изобщо не й трябва.

Европейският съюз и САЩ също не искат да помогнат на арменците. И не могат. По същите причини. Те не започват борба с Турция по много по-важния въпрос за запасите от нефт и газ в Източното Средиземноморие. Още по-наивно е да очакваме подобно нещо заради някой си Пашинян.

Не си струва да се надяваме, че Баку няма да наруши държавната граница. Не, Азербайджан със сигурност няма такива интереси. Ислямското преформатиране на прилежащата територия, особено тази, която току-що е спечелила принципна за местните война, е абсолютно неизбежно.

Така че ще има търкания. Грузинците ще трябва да ги вземат предвид. Това неизбежно ще доведе до разширяване на различни ограничения за "арменския транзит". Военния - със сигурност. Не е изключено и за граждански товари и цивилни лица. Например за тези, които желаят да отидат на „гурбет“ в Руската федерация.

Като цяло стандартът на живот на местните ще започне да намалява. Както на ниво обикновен човек на улицата, така и на нивото на управляващите елити. Навсякъде и винаги, това е придружено от активиране на всякакви различни „поддръжници на алтернативни пътища“. Често дори откровено радикални.

Дари в нашумелия днес Беларус има фигури, които вярват, че най-добрият изход за страната е превръщането й в католицическа с цел последващо обединение с католическа Полша. Не, разбира се, темата за арменското клане от 1915 г. определено няма да бъде забравена. Но форматът на неизбежното васалство е повече от възможен. Особено когато няма къде другаде да се отиде.

Впрочем, не бива да се мисли, че арменско-азербайджанските събития нямат нищо общо с Грузия. В регион с нарастващо имперско влияние всички без изключение попадат под ръката на променящия се геополитически баланс. Още повече, че има сериозни последствия от епидемията от коронавирус, която уби най-важния доходоносен сектор на националната икономика - туризмът.

Руснаците спряха да пътуват. Европейците са спрели да пътуват. Китайците дори не се сещат да започнат да пътуват. Остава или да умрем, или ... да се преформатираме по турския модел, преориентирайки се към арабските страни. Това неминуемо ще издърпа не само хората, но и възгледите, конфликтите на култури, традиции, както и появата на други вътрешни линии на напрежение. Довеждайки местните елити до вече споменатото състояние „хей, ти, я бързо бягай тука“.

И за Тбилиси, и за Ереван процесът ще бъде много болезнен. Защото ще засегне най-чувствителната част от националното самосъзнание - самонадеяността, силно преувеличена както в СССР, така и след разпадането му. Но когато, образно казано, няма какво да се яде и няма да остане нищо, дори отдалечено приличащо на светло бъдеще, отношението на местните към правилата на Руския свят също ще се промени към по-добро.

Моля, обърнете внимание, това ще стане и без най-малки военни действия от руска страна. Правилното осъзнаване кой избор от реално съществуващите определено е по-добър, местните сами ще разберат. С всички произтичащи последствия.

Нещо повече, именно разхлабеността на структурата на източната имперска конструкция ще играе в наша полза тук. Турците ще се борят за хлабавата периферия само ако се чувстват уверени в гарантирането на победа с относително малко кръв и за кратко време. И със сигурност няма да го направят,ако не са сигурни. Това предполага, че последващото преразпределение на контрола над региона не е необходимо да става чрез поредната руско-турска война. Въпреки че не го изключва напълно.

С една дума, днес няма никакви фундаментални проблеми между Москва и Анкара в Закавказието. Между другото, президентският прес секретар Дмитрий Песков каза точно това. Русия има най-дълбокия потенциал за сътрудничество с Турция, но няма проблеми. Що се отнася до разногласията в момента, те са малки и не излизат извън границите на чисто работните.

Звучи цинично? Да. Но не забравяйте, че този свят не е възникнал вчера и няма да свърши утре. Животът, той си е дълъг. А спешността е нужна само при лов на бълхи.

Превод: ЕС

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели