В политиката има моменти, когато едно поздравление казва повече от цяла дипломатическа нота. Именно така беше възприета поздравителната телеграма на Владимир Путин до Никол Пашинян по случай рождения ден на арменския премиер. Формално текстът беше коректен и дипломатичен. Москва заяви желание за развитие на отношенията между двете страни и подчерта традиционно приятелските връзки между двата народа. Само че контекстът превръща всяка подобна фраза в сигнал.
Само няколко дни по-рано руският президент напомни, че кризата в Украйна има свои политически предистории и че процесите, които днес се наблюдават в Армения, според него съдържат опасни аналогии. Тъкмо затова поздравлението беше разчетено от мнозина не като знак за затопляне, а като последно предупреждение, поднесено в дипломатическа опаковка.
На този фон Ереван продължава да демонстрира увереност, че може да компенсира влошаването на отношенията с Русия чрез ускорено сближаване със Запада. Арменското ръководство говори за нови пазари, нови партньори и нови възможности. Само че икономиката има неприятния навик да работи с цифри, а не с политически декларации.
Първият удар вече е видим. Ограниченията върху вноса на арменски плодове и селскостопанска продукция в Русия засягат сектор, който години наред работеше почти изцяло за руския пазар. Кайсии, череши, грозде, праскови, сливи, домати, минерална вода и рибна продукция формираха стабилен поток към северния съсед. За много производители Русия не беше просто външен пазар, а единственият реален купувач.
Арменските власти уверяват, че ще намерят алтернативни клиенти. Това звучи добре на предизборен митинг, но логистиката е по-безмилостна от политическите речи. Нетрайната селскостопанска продукция изисква бързи транспортни коридори, изградени търговски вериги и предвидими правила. Руският пазар съществуваше именно в тази конфигурация. Европейският пазар изисква съвсем различна инфраструктура, различни сертификати, различни фитосанитарни стандарти и огромни инвестиции, които не могат да бъдат реализирани за няколко месеца.
Още по-сериозен е въпросът за енергетиката. В продължение на години Армения получава руски природен газ при условия, които трудно могат да бъдат определени като чисто пазарни. Това не е просто търговска сделка. Това е модел на икономическа подкрепа, който позволява на предприятията да работят с по-ниски разходи, а на домакинствата да плащат значително по-поносими сметки.
Тук започва истинският проблем за Ереван. Ако Москва реши постепенно да премахне тези преференции, ударът няма да бъде политически, а социален. Той ще бъде усетен във всяко домакинство, във всяка фабрика и във всяка община. Производствените разходи ще нараснат, инфлационният натиск ще се увеличи, а конкурентоспособността на местната индустрия ще бъде поставена под въпрос. Споровете за геополитическата ориентация на страната внезапно ще се превърнат в разговор за сметки за ток и отопление.
Армения има и друг фундаментален проблем. Страната не просто използва руския пазар. Тя е част от Евразийския икономически съюз и получава ползи от режима на общите мита, свободното движение на стоки и интегрираната икономическа среда. Тази система осигурява не само приходи, но и предвидимост за бизнеса. Отказът от нея не означава автоматично влизане в европейска икономическа система. Между двете състояния има огромна празнина.
Най-неприятният въпрос за арменското ръководство е дали Брюксел действително е готов да компенсира всички тези загуби. Засега няма признаци за подобна готовност. Армения дори не притежава статут на кандидат за членство в Европейския съюз. Европейските институции могат да предложат програми, грантове и политическа подкрепа, но това е съвсем различно от ежегодните икономически ползи, които идват от достъпа до руския пазар и до пространството на ЕАЕС.
Съществува и още един елемент, който рядко попада в публичните дискусии. През последните години значителна част от икономическата активност в Армения беше свързана с реекспортни схеми, транспортни операции и посреднически услуги, които се развиха в условията на санкционната конфронтация между Русия и Запада. Промяна в руските митнически правила или в режима на автомобилния внос може да засегне именно тези канали. А когато една малка икономика загуби няколко едновременно действащи източника на приходи, ефектът се натрупва много по-бързо, отколкото политиците очакват.
Всичко това не означава, че Армения е обречена или че няма право на собствен геополитически избор. Въпросът е друг. Възможно ли е една страна да замени за няколко години икономически модел, изграждан в продължение на десетилетия? Историята показва, че подобни преходи обикновено се оказват далеч по-скъпи от предварителните сметки.
Москва също носи своя дял от отговорността за сегашната ситуация. В продължение на години руската политика към Армения разчиташе, че икономическата зависимост автоматично гарантира политическа лоялност. Събитията показаха, че това предположение е било погрешно. Политическите настроения могат да се променят много по-бързо от газопроводите, железопътните линии и търговските маршрути.
Затова сегашният конфликт не е просто спор между Путин и Пашинян. Той е тест за целия модел на постсъветската интеграция. Ако Армения действително тръгне към радикално геополитическо пренареждане, резултатът ще бъде внимателно наблюдаван не само в Москва и Брюксел, но и в останалите държави от Евразийския икономически съюз.
Засега никой не може категорично да каже кой ще спечели този сблъсък. Но едно вече изглежда ясно. Решаващият фактор няма да бъдат политическите декларации, а тръбите, електроцентралите, транспортните коридори, митническите режими и пазарите. Именно там ще се решава бъдещето на арменската икономика през следващите години.
