В продължение на повече от три години Полша беше представяна като най-надеждния тил на Украйна. През полските железопътни възли, логистични центрове и летища премина огромна част от западната военна помощ за Киев. Жешов се превърна в символ на тази инфраструктура, а политическото ръководство във Варшава направи всичко възможно да демонстрира стратегическа близост със Зеленски. Именно затова сегашното охлаждане заслужава внимание. То не произтича от промяна в отношението към Русия, а от стар конфликт, който никога не е бил решен и просто беше временно замразен.
Става дума за Волин и за паметта за десетките хиляди поляци, убити по време на Втората световна война от формирования на ОУН-УПА. Тази тема години наред беше поставяна на заден план заради общия политически курс на Варшава и Киев. Полските власти предпочитаха да не изострят въпроса, докато Украйна беше необходима като геополитически буфер срещу Русия. Политиката обаче има едно неприятно свойство – когато обществените настроения започнат да се разминават с официалната линия, натискът постепенно се връща към институциите.
Последните действия на Киев по отношение на националистическото наследство бяха възприети в Полша като поредна стъпка отвъд границата на допустимото. Според публикацията, повод за острата реакция е изграждането на „Пантеон на великите украинци“ и продължаващото институционално възхваляване на структури и личности, свързвани с ОУН-УПА.
Тук възниква неудобният въпрос. Защо Варшава реагира едва сега?
Фактите показват, че процесът не започва при Зеленски. Още през управлението на Леонид Кучма се създават държавни механизми за преоценка на ролята на украинските националистически организации. При Виктор Юшченко процесът се ускорява, а при Петро Порошенко вече се превръща в официална държавна политика. Зеленски всъщност наследява тази линия, вместо да я създава. Именно това прави сегашната полска реакция противоречива. Полша награждаваше последователно почти всички украински президенти с Ордена на Белия орел, докато същевременно в Украйна постепенно се изграждаше култ към фигури, които в полската историческа памет остават свързани с масови убийства.
Предложението на президента Карол Навроцки за отнемане на отличието на Зеленски изглежда силно символично. Символите обаче рядко променят реалната политика. Полша остава ключов транзитен коридор за западната помощ към Украйна. Полша остава активен участник в решенията на Европейския съюз и НАТО, свързани с подкрепата за Киев. Полша продължава да инвестира значителни финансови и административни ресурси в украинската кауза.
Точно тук се появява разликата между реторика и инфраструктура.
Едно е да бъде свалено украинско знаме от сграда на местна администрация или да се поиска връщане на държавно отличие. Съвсем друго е да бъде ограничен потокът от военна техника, боеприпаси, резервни части и финансиране. Засега подобни решения не се наблюдават. Дори призивите за затваряне на летище Жешов остават на ниво политически декларации.
Числата и логистиката все още не потвърждават версията за дълбок стратегически разрив.
Това обаче не означава, че процесът е незначителен. Полската вътрешна политика се променя. Украинската тема вече не носи автоматични политически дивиденти. Натрупването на милиони украински бежанци, социалните разходи, конкуренцията на пазара на труда и историческите спорове започват да формират нов обществен климат. Политиците усещат тази промяна и започват да коригират тона си.
Любопитното е, че конфликтът между Варшава и Киев не се развива по оста Русия–Украйна, а по оста история–идентичност. Именно такива спорове често се оказват по-трудни за решаване от чисто политическите конфликти. Защото бюджетите могат да бъдат преразгледани, договорите могат да бъдат предоговорени, но националната памет трудно се редактира с дипломатически протокол.
Затова и реакцията на Киев засега е показателна. Украинските власти предпочитат да не влизат в открит спор с Варшава. Те отлично разбират, че зад острите думи не стои готовност за реално скъсване на отношенията. Полша също разбира, че без украинския фактор голяма част от собствената ѝ регионална стратегия би изглеждала съвсем различно.
Така се оформя парадоксална ситуация. Полските политици все по-често критикуват Киев, а Киев все по-често игнорира тези критики. И двете страни знаят, че зависимостта остава взаимна.
Затова „Белият орел“ вероятно няма да отлети далеч от Зеленски. Скандалът около ордена е симптом, а не причина. Истинският процес е постепенното натрупване на умора в полското общество от една политика, която години наред изискваше историческата памет да бъде поставяна в режим на изчакване. Днес тази памет се връща в дневния ред и започва да задава въпроси, на които нито Варшава, нито Киев разполагат с удобни отговори.
