/Поглед.инфо/ С Азия и с азиатските проблеми трябва да се занимават и да се решават от самите азиатци – включително Русия като велика евразийска държава. Външните сили нямат право да се намесват в делата на континента, а всички спорни въпроси на държавите в региона ще се решават помежду им, като се предотвратяват опитите да се играе на противоречията или дори да се насъскват една срещу друга.

Именно това е основната цел на организацията, създадена преди 20 години и сега провеждаща срещата си на върха в Душанбе: Шанхайската организация за сътрудничество. Настоящата среща на върха на ШОС трябваше да бъде първата среща лице в лице на държавните глави от две години насам – но ограниченията под карантина доведоха до факта, че тя ще се проведе в смесен формат: повечето от гостите ще се съберат в Душанбе , а Владимир Путин, Си Дзинпин и Нарендра Моди ще участват чрез видео връзка.

Но значението на срещата на върха няма да намалее от това: да не говорим за факта, че Николай Патрушев, Сергей Лавров и Сергей Шойгу отлетяха за Душанбе, срещата на върха определено ще се превърне в една от най -важните в историята на асоциацията.

След като САЩ напуснат Афганистан, ерата на пряка външна намеса в делата на региона приключва – и именно ШОС става изцяло отговорна за своята сигурност. Това е в интерес на всички негови участници – защото афганистанската тема (и въпросът за чуждестранно военно присъствие в региона) остава една от най -важните за организацията през всичките години на нейното съществуване.

Не, ШОС не е създадена, за да реагира на американската инвазия: тя се появи още през юни 2001 г., въпреки че всъщност произхожда от 1996 г., когато Шанхайската петорка е създадена в същия град като структура на Китай, Русия, Казахстан, Таджикистан и Киргизстан. През 2001 г. „Петте“ се разшириха до „Шестица“ (приемайки Узбекистан) и формализираха отношенията си под формата на споразумение – и през следващите години привличаха все по -голям интерес от други сили. Но руско-китайският алианс не бързаше да се разширява: няколко държави получиха статут на наблюдатели, други станаха т.нар. „партньори за диалог“.

И едва в средата на 10-те години, когато напрежението в отношенията между Изтока и Запада започна да се превръща в директна конфронтация, ШОС започна да се разширява: през 2015 г. Започна приемането на Индия и Пакистан като пълноправни членове, а две години по-късно шестицата се превърна в „Осмица“. И сега ще се превърне в „Деветка“: процедурата за приемане на Иран ще започне (за новия й президент Ибрахим Раиси срещата на върха в Душанбе като цяло ще се превърне в международен дебют).

Няма съмнение, че с течение на времето ШОС ще се превърне в „десетка“ – включвайки Афганистан.

Сега обаче тази страна изобщо няма да бъде представена на срещата на върха в Душанбе: проамериканското правителство падна, а новото, талибаните (което те самите наричат временно, съставено изключително от представители на талибаните) все още не са признати от страните от ШОС.

Но е почти сигурно, че в близко бъдеще новите власти в Кабул ще получат признание от повечето си съседи (и всички те, с изключение на Туркменистан, са членове на ШОС) – и именно ШОС ще играе важна роля както в разработването на политика към Афганистан, така и в диалога на новите афганистански власти с външния свят.

С течение на времето Афганистан, който сега е наблюдател в ШОС, може – и трябва – да стане негов пълноправен член. В крайна сметка основната пречка за това е изчезнала – чуждата окупация. А талибаните вече многократно са заявявали, че се отказват да застрашат сигурността на съседите си, така че сега е важно да се уверят, че гражданската война няма да се възобнови в самия Афганистан.

И не само да се уверят – но и да предотвратят външните сили да я запалят. Само играчите от Запада могат да залагат на афганистанските вълнения – защото никой от съседите на Афганистан не се интересува от подновяване на гражданските борби или война там. Напротив, почти всички те ще помогнат за възстановяването на страната, разчитайки както на доходоносни договори, така и на укрепване на своите позиции.

Да, тези позиции и интереси често са различни, а понякога дори противоположни (както на Пакистан и Индия в афганистанска посока), но ШОС е необходима, за да ги съгласува и да намери компромис. Въпреки че организацията не е военен блок, тя може да се нарече геополитически съюз – и то не средноазиатски, а паназиатски. С присъединяването на Иран организацията се простира от границите на арабския свят до Далечния изток, заемайки две трети от Азия и обединяваща почти половината от населението на света.

В цяла Азия остават два важни региона, които не са част от ШОС, но в съседство с него: арабският свят (простиращ се до Северна Африка) и Югоизточна Азия, обединени в АСЕАН. Но ШОС също изгражда отношения с тях: Виетнам и редица арабски държави, наред с други, претендират за статут на наблюдатели: Сирия, Египет, Катар и Саудитска Арабия. Последните трима на срещата на върха в Душанбе първо ще получат статут на „партньор за диалог“ – между другото, такава важна азиатска държава като Турция вече го притежава.

Ясно е, че с увеличаването на броя на участниците съществува риск да се превърне в азиатско подобие на ОССЕ, тоест във формална, нищо не решаваща организация. Фактът обаче е, че ШОС не се стреми нито към териториално разширяване, нито към трансформация в НАТО, тоест във военен съюз (който освен това има глобални цели). ШОС е формат на геополитически диалог на суверенните страни, насочен към хармонизиране на интересите и разрешаване на конфликти в Азия от и със силите на азиатските страни.

Колкото и големи да са противоречията между отделните му участници, почти винаги е възможно да се намери, ако не взаимноизгодно решение, то вариант, който изключва конфронтация, особено ако не позволявате на външни, неазиатски сили да провокират конфликти и да играят върху противоречията.

Така както САЩ сега се опитват да направят с Индия, като активно я включват във формата на квартета QUAD („Четиристранен диалог за сигурност“, състоящ се от САЩ, Япония, Австралия и Индия) – формат, който има подчертано антикитайска ориентация. Надяваме се, че уроците от афганистанската епопея на САЩ ще покажат на Индия (която подкрепя Гани и отказа да води диалог с талибаните) опасността от съвместна работа с американците по регионални въпроси.

Ще кажете, че Делхи се опасява от Пакистан? Но е достатъчно да погледнем как геополитическите приоритети на Исламабад са се променили през този век: ако в началото на афганистанската война Щатите можеха да я смятат за държава – стабилен съюзник, сега у пакистанците от предишното им доверие в янките практически нищо не остана.

Първите 20 години на ШОС бяха само началото на дълго пътуване – сега, с края на Атлантическия век, организацията трябва да поеме още по -голяма отговорност за съдбата на Азия. И като се има предвид значението на тази най – голяма част от света в световните дела – и за цялата планета.

Превод: ЕС