/Поглед.инфо/ За това защо в последните няколко столетия руският субект на практика отсъства. Защо времето за вземане на решение дали да си руснак в историята или не изтича.
Субект е този, който мисли и действа независимо. Не е задължително това да е отделна личност – тя може да е част от субекта.
Независимо дали субектът е колективен, социален, религиозен или индивидуален, той има две основни свойства – воля и съзнание. Субектът е източник на воля, този който е притежател на съзнание. Идеята принадлежи на този, който я разбира.
Субектът се сраства, расте заедно с идеите, той става идея, те става субект.
Определяйки го така, ние лишаваме субекта от опора. Действайки, той казва: „аз правя така, защото иска така”. А това е страшно. Дори ако правим всичко правилно, но се опираме единствено на волята , ние рискуваме никой да не си препише тези действия. Ние носим пълна отговорност за тях и сами ставаме съдии.
Няма източник на волята – това е вътрешна бездна, която се открива и сама дава да се разбере за нея. Това е страшно нещо. Ако ние не следваме своята воля, това е механично следване на нечия чужда воля (значи ние не сме субекти, а обекти).
Същото е и с мисленето. Ако мисълта е наша, ние се замисляме защо мислим така или иначе. И ако задаваме такива въпроси, ние се сблъскваме с бездната на мисленето. В училище сме чули нещо, родителите ни са разказали… Но ако мисълта стане наша, ние я разберем, то формалният източник на нейния произход престава да има значение.
Субектът няма основа. Мартин Хайдегер говори за Основание (Grund) – ако той има само едно Основание, то Основанието вече не е такова само по себе си. Така последното Основание ще бъде бездната (Ungrund). Съзнанието на субекта произтича непосредствено от бездната.
Ние се обръщаме към мрака, към бездната на зейналата тъмнина в нас самите, където се корени източникът на волята и мисълта. Затова всяко действие, осъществено от субекта винаги е рисковано и всяка мисъл се намира на границата на безумието. В това се крие рискът на философията, политиката и на самия живот.
Ако се страхуваме от рискованото битие, ние се отказваме от субективността и се съгласяваме да станем обекти. Мракът е неизвестен –той може да се окаже добър и духовен, а може и обратното – в това се крие рискът на субектността. Субектът е нещо страшно. Да бъдеш субект представлява колосален риск и ужас.
Руският субект е нещо, което го няма. Ние не обичаме субектността, не я култивираме. Имаме цял клас носители на субектност (княжество, болярство) – горди, разчитащи на самите себе си монарси, които се стремят да подчинят максимално число фрагменти на външния свят.
Има също ката колективна субектност на народа – когато субектът не е индивид, а е селската община, света. Това е също нелесно – ти признаваш и почиташ инстанция, която се намира в центъра на света, общината. Като правило, редом с Църквата в селата стои погост – и присъствието на мъртвите в селската общност подчертава задгробния характер на субектността.
И двете такива субектности са загубени.
Ние се оказваме в общество, където няма руска субектност – нито сред елитите, нито в народа. Това е кошмарно – това, че руският субект е изнесен извън скобите и загубен. Това значи, че ние сме загубили своята идентичност, че ни няма, че в историята ние представляваме една химера.
Скоро ще ни се наложи да направим истински избор – на нашата субектост ще бъде поставен ултиматум. Ние ще изберем дали да ни има, или не. Ако не вземем решение, това ще е равнозначно „да не бъдем”. Или субектът ще се събуди и ще обяви, че го има, или не. Руският субект, който дълго време е подложен на репресии, стои на границите на унищожението. Още една-две крачки и нече няма какво да се унищожава – ще се превърнем в чист обект. Това е опасно, това е огромно интелектуално усилие, но трябва да се готвим за него. Това е неизбежно. Ние или отново ще станем субект, или просто няма да ни има.
Превод: В.Сергеев