/Поглед.инфо/ През седмицата от началото на частичната мобилизация десетки хиляди наши/руски-б.р./ съграждани избягаха от Русия - все още няма точни данни, паниката се всява от емигриралите преди това на Запад. Дори се говори за двеста хиляди (въпреки че това е явно преувеличение). Но във всеки случай е ясно, че говорим за доста масово явление, което само по себе си се превръща във важен фактор в живота ни.
Няма нищо изненадващо в това, че мобилизацията плаши и поражда страх - човек всъщност е склонен да се страхува за живота си, защото инстинктът за самосъхранение е най-силният. Но освен страха, човек има и други чувства – и именно взаимодействието между тях оформя нашето поведение, нашата личност. Не става въпрос само за йерархия на ценностите, а за това как колективният избор, тоест националният, се изгражда от индивидуалния. Говорим за хората, които са единици в милионите.
Никой не иска да умре и малко хора мечтаят да се бият. Но има ситуации, когато изборът вече е направен за човекът - времената, съдбата, родината - и трябва да изпълни своя дълг. Но какво да кажем за онези, за които повечето от тези концепции просто не съществуват?
Времето като част от историята на вашето семейство, вашия род, вашия народ е това, което ви прави брънка във веригата от поколенията, преминаващи от миналото към бъдещето. „Не ставай смешен!“, ще ти кажат избягалите – „Каква ти история, какви ти предци? Между миналото и бъдещето има само миг, тоест аз съм самият индивид, най-висшата ценност. Какъв ти дълг - има дългове по заеми, добре, все пак разбирам, че има дълг пред родителите и децата, но не дължа нищо на този ваш абстрактен „народ“, и още повече на държавата, тази „Родина“. Особено на тези власти - не съм им давал съгласие за войната и още повече, да ме привикват. Не, по-нататък без мен – аз си тръгвам оттук“.
Категориите родина, история, дълг не могат да бъдат вкарани в съзнанието на мобилизираните в наборния пункт - те трябва да бъдат поети от тях с майчиното мляко, научени в детството, фиксирани в училище и обществото. Без тях е безполезно да се обръщате към тяхното съзнание или да се опитвате да ги плашите - хората просто не разбират за какво им говорят.
Всички сме виновни, че сме отгледали много такива хора – лишени от основни ценности. Всички ние, защото дълги постсъветски години живеехме в безвремие, липса на вяра, в атмосфера на консуматорство и култ към удоволствието и печалбата. Но това премахва ли отговорността от тези, които сега бягат от страната? Разбира се, че не - в края на краищата това вече са пораснали хора, които, ако желаят, вече биха могли да получат това, което не им е дадено в детството, биха могли да израснат над себе си. Да, това ще изисква малко умствена работа, но възрастният сам избира приоритетите си. Освен ако, разбира се, не иска да е част от своя народ, а от „най-добрите хора“, тоест от свикналите да паразитират върху презираната от тях „тъмна маса“.
Разбира се, има няколко категории укриващи се. Всичко е ясно с онези, които искат поражение за страната си. Повечето от тях обаче го наричат „поражението на властите“ и само активно малцинство говори за „прерастване на империалистическата война в гражданска война“ или дори мечтае за разпадане на страната. Много от тях, вярно, избягаха след 24 февруари. Тук няма въпроси - те умишлено се отписват измежду нашите съграждани, а в същото време се присъединят към редиците на нашите врагове.
Но повечето от бягащите сега не искат поражението на Русия, не мечтаят да свалят Путин, а някои от тях дори се смятат за патриоти. Всеки от тях обаче има свой собствен набор от оправдания и обяснения.
Тук играе роля, че мобилизацията все още върви с много грешки (понякога се призовават такива, които определено не трябва да попадат в нея, и ще отнеме време да се коригира това), и като цяло професионалистите, казват, трябва да се борят, а не обикновените граждани. Освен това на фронта е пълна каша, ако се вярва на каналите в „Телеграм“.
"Защо да се боря за яхтите на Абрамович и Ротенберг?" - тази теза, за "борба за олигарсите", е вече на двадесет години, мотае се от Втората чеченска. "Нека депутатите първи изпратят децата си на фронта", също. Тук акцентът е върху социалната несправедливост – „Значи ли това, че първо изградиха класово общество, а сега искат обикновените хора да дадат живота си за него?“
„И като цяло, дори и да победим, накрая пак ще ни предадат, няма да стигнат до края, всички ще прецакат. Защо тогава да даваме живота си, ако на върха има само предатели?“
Има много такива оправдания и много от тях дори доза истина. Във всички тези обяснения обаче има една обща черта – неверието. Не само към Русия, към народа. „Всички са лоши и слаби, предатели и крадци, глупаци и страхливци, само аз съм добър. Как да не се спасиш, ако си такъв човек“. Но и неверието в себе си. Това не е просто страхливост, не просто егоизъм - това е именно неверие в собствените сили.
Всичките сме слаби. Но и сме силни и велики – когато приемем предизвикателство, когато се издигнем над себе си. Не просто за да докажем, че може, а защото се чувстваме част от голямо семейство, велик народ, родната страна. С която е бил свързан животът на нашите предци, с която ни обвързва съдбата – и нашата, и на нашите деца, и на техните потомци. Който се отрича от родината си в трудни времена, се отрича и от предците си и ги предава.
Той прави своя избор, за който по-късно ще съжалява, но вече няма да може да го коригира.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com