/Поглед.инфо/ Точно преди 80 години, на 30 септември 1944 г., е издадена заповед на командващия Червенознаменния Балтийски флот адмирал Трибутс за награждаване на водолазите, вдигнали вражеската подводница. Това е наистина уникална и героична операция, извършена на дъното на морето под непрекъснат вражески огън. Как е организирана и защо доведе до най-важните резултати за целия флот на СССР?

Втората половина на юли 1944 г. се превръща едновременно във време на трагедия и триумф за Балтийския флот на Червеното знаме. През този период седем кораба на Балтийския флот са торпилирани от немски подводници във Финския залив. Една от тях е лодката „МО-105” на старши лейтенант Георгий Швалюк.

Смъртта му е дело на подводница У-250, капитан-лейтенант Вернер-Карл Шмид, който торпилира този съветски кораб. Но тя не можеше да избя от разплатата. До вечерта на същия ден вражеската подводница е открита и атакувана от лодката MO-103 на старши лейтенант Александър Коленко. “Морският ловец” точно изпуска дълбочинните бомби. След техните експлозии на повърхността първо се появиха големи мехурчета, а след това изплуваха шестима германци, включително Шмид.

У-250 е потопена, а оцелелите подводничари са заловени. По време на разпита те казват, че в потопената лодка е имала карти на минни полета и редица комуникационни документи. Затова командирът на Балтийския флот на Червеното знаме, адмирал Трибутс, нарежса да организира издирване на лодката, да проникне в нея и да извадят немски документи. Задачата не е лесна. Подводницата лежи на дълбочина 30 метра, а мястото, където трябва да се търси, е обстрелвано от финландска артилерия. Опасната задача е поверена на леките водолази-разузнавачи от ротата със специално предназначение на Червенознаменния Балтийски флот с командир Иван Прохватилов.

Издирването на лодката се ръководи пряко от инструктора по гмуркане мичман Александър Бурмак. Работата в „стоманен ковчег“, пълен с мъртви, е физически и психологически трудна. Въпреки това водолазите успяват да намерят и върнат навигационния дневник на У-250. Нямат време да направят повече, тъй като финландците започват да обстрелват мястото. Тогава съветското командване решава, че тъй като е невъзможно да се вземат трофеи от съда, е необходимо да се вдигне самата подводница.

Изкачването е поверено на 76-и спасителен отряд с командир инженер-капитан II ранг Анатолий Кюрдин. Неговите водолази трябва да прикрепят потопени понтони - големи метални резервоари - към носа и кърмата на У-250. След това понтоните, продухани със сгъстен въздух, доставян от маркучи от спасителни кораби, трябва да изплуват на повърхността заедно с подводницата.

Схемата за повдигане е проста, което не може да се каже за мястото на работа, което е в пряка видимост на вражеските артилеристи. Освен това не може да се изключи, че противникът ще се опита да попречи на съветските войници да вдигнат подводницата - което означава, че освен артилерийски обстрел трябва да се очакват и въздушни нападения и атаки на вражески кораби.

Разбира се, командването на Балтийския флот на Червеното знаме се опитва да осигури работата на 76-ия отряд. Далекобойни оръдия са разпределени за контрабатарейна битка срещу финландците, а съветските лодки трябва да отблъскват вражески атаки в морето. Въпреки тези мерки спасителите все пак трябваше да работят предимно през нощта, което намалява риска от бомбардировка, но прави самата работа много трудна.

Герои водолазите

Така операцията по издигането на У-250 е безпрецедентна по своята дързост и риск. И главната роля в него е дадена на водолазите на Кюрдин, които са смятани за най-добрите в Балтика. Смелостта и професионализмът им са подложени на сериозно изпитание. Например старши офицер 1-ви клас Пьотр Сироткин многократно е работил под огън, слизайки под вода четири до пет пъти на ден, включително при буря.

Неговият колега, водолазът Борис Петренко веднъж работи на дълбочина 27 метра в продължение на седем часа. Докато прикрепя понтоните към подводницата, Петренко усеща признаци на декомпресионна болест, но не напуска водата, докато не завършва работата си. Войникът от Червения флот Василий Сокур действа по същия начин, работейки два пъти на една и съща дълбочина в продължение на пет часа. В същото време той продължава да изпълнява задачата на дъното, дори когато има битка в непосредствена близост между вражески лодки и съветски крайбрежни батареи.

Водолазите Иван Федоренко и Тимофей Голенко показват чудеса от храброст. Веднъж, докато работи в буря, Федоренко наранява ръцете си, но изпълни задачата. При прегледа на лодката на дъното той е единственият, който успява да влезе в нея през люка. При обезопасяването на един от понтоните започва обстрел, снаряди падат на 20-25 метра от водолаза. Но Федоренко напусна водата само след заповедта.

Старшина-офицер 1-ва статия Голенко рискува да се потопи в силна буря, въпреки факта, че подаването на въздух от компресор от водолазна лодка беше невъзможно. Той успява да работи три часа с ограничено количество въздух, подаван от ръчна помпа. След като изразходва почти цялата си сила, Голенко продължава да остава на дълбочина, докато не завършва спешната работа.

Храброст над водата

Действията на водолазите са обезпечени от спасителни кораби, от които зависи снабдяването им с въздух, изкачване и спускане под вода и създаване на димна завеса. Лъвският пай от работата на върха, заедно с водолазния катер, е извършен от спасителния кораб "Сесилия" на младши лейтенант Александър Крушинов. Главен старшина Андрей Захаренков, който отговаряше за работата на двигателите и компресорите, работи усилено върху тях. Именно благодарение на неговите усилия водолазите успяват да изпълнят задълженията си в толкова трудни условия. Когато поради повреда на двигателя операцията по повдигането на лодката може да бъде прекъсната, Захаренков успява да извърши фабричен ремонт на място в морето с помощта на подръчни инструменти.

Невъзможно е да не споменем най-добрия специалист по гмуркане в Балтийско море и „човека, който никога не се тревожи“. Точно така колегите наричат легендарния Александър Разуваев, първият съветски водолаз, достигнал дълбочина от 80 метра, още преди войната. Докато работи върху У-250, той ръководи оперативната група на 76-ти отряд.

Опитът на Разуваев, който по това време има почти три хиляди часа работа под вода, не само е полезен за спасителните водолази, но и спасява живота им. И така, когато комуникацията със Сироткин е прекъсната, Разуваев открина, че манометърът показва различно налягане, веднага разбира, че въздушният маркуч е счупен, вдига водолаза, незабавно намира дупка в маркуча и го запушва, като по този начин спаси живота му.

Нямаше да има щастие, но нещастието щеше да помогне

В такова рисковано дело като изваждането на У-250 не е без късмет. На 18 август 1944 г. водолази успяват да донесат и закрепят понтона под носа на лодката. По това време германците вече са разбрали, че руснаците извършват водолазна работа в района на нейната гибел. Тъй като “Луфтвафе”, притиснат близо до Нарва, не може да удари мястото на работа на съветските водолази, германците се обръщат за помощ към финландците, изготвяйки съвместен план за действие. Финландските миночистачи трябва да прочистят проход до мястото на лодката, след което германските торпедни лодки може да я унищожат с дълбочинни бомби. Но всички опити за пробиване на вражески кораби са отблъснати от съветските лодки и батареи. Тогава финландците засилват обстрела на мястото за гмуркане от своя бряг.

До 30 август 79-и отряд завърши монтажа на понтони. Но вдигането на лодката не се състои поради силна буря, която откъсва два понтона и ги изхвърля на брега. Тогава Кюрдин спира работата и отвежда корабите, за да търси загубените понтони.

Но провалът тук се превърна в успех, тъй като през нощта на 31 август германски и финландски кораби успяват да проникнат на мястото на смъртта на У-250, без да намерят никого там. По ирония на съдбата, вместо да хвърлят дълбочинни бомби и да унищожат лодката, вражеските кораби само поставят мини до нея и се оттеглят.

Така У-250 оцелява. Когато времето се подобрява и районът е разчистен, корабите на 79-и отряд се завръщат с понтони - и водолазите отново започвата монтажа. Но сега те мож безопасно да работят през светлата част на деня, тъй като Финландия приема предложението на СССР да скъса с Германия и прекрати военните действия сутринта на 4 септември. Това позволява на водолазите да приключат работата до 13 септември. На следващия ден подводницата е издигната от дъното и на 15 септември е изтеглена в Кронщад.

Извличането на У-250 е дръзка и брилянтна операция. Две седмици по-късно - на 30 септември 1944 г. - адмирал Трибутс издава заповед за награждаване на участниците с ордени и медали. Шестима от тях, включително Кюрдин и Разуваев, стават носители на Ордена на Червеното знаме. Но до какви резултати води тяхната всеотдайна работа?

Нови оръжия

Народният комисар на ВМС на СССР Николай Кузнецов припомни, че „трофеят се оказа много ценен“. На 6 ноември 1944 г. той издава заповед за проучване на У-250. При разглеждането на трофея съветската страна получава ценна информация за тогавашните постижения на немското подводно корабостроене, а именно за марката на корабостроителната стомана, заваряването на издръжливия корпус, както и за многото различни части и устройства на тази подводница.

Истинският подарък за съветския флот са най-новите германски самонасочващи (акустични) торпеда Т-5, открити на У-250. Още преди войната СССР прави опити да създаде същото оръжие. Желаейки да ускори създаването му, Държавният комитет по отбрана на 1 април 1942 г. решава да завърши разработването на домашни торпеда от този тип за няколко месеца. Но не е възможно да се постигне резултат.

През 1944 г. започва работа по инсталирането на такава система на електрическото торпедо ET-80. Ето защо запознаването на съветските специалисти с уловените торпеда се оказа много полезно. Германските идеи позволяват на ВМС на СССР да ускори разработването на свои собствени модели самонасочващи се торпеда, които бяха приети от съветския флот след края на войната. И това е голяма заслуга на съветските балтийски водолази.

Превод: В. Сергеев