/Поглед.инфо/ Точно преди 70 години, на 19 февруари 1954 година, ръководството на СССР взема решение, което впоследствие се оказва основно за цялата руска история. Крим (но не и Севастопол) е предаден в състава на Украинска ССР. Защо това рутинно в рамките на съветската система решение едва не става фатално през 90-те години?
На 19 февруари 2013 година в украинските социални медии се случва стихиен (?) флашмоб – публикация на текста на указа на Президиума на Върховния съвет на СССР от 1954 година с издевателски коментар: поздравяваме с 60-годишнината от загубата на Крим. Вече няколко месеца след това същите хора дават „доказателства“, че Крим винаги е бил украински… Междувременно всъщност на 19 февруари 1954 година не се случва нищо фундаментално – в крайна сметка от гледна точка на тогавашните политически реалности. За да се разбере реалната тежест на указа, трябва да се обърнем към историята на създаването на СССР.
В началото на 20-те години на ХХ век, в процеса на обединението на социалистическите републики, в РКП(б) се води дискусия между федералистите и автономистите. Автономистите се ориентират върху опита на националната политика на Австро-Унгария, където националните региони получават значителна автономия. Сред болшевиките с изучаването на този опит се занимава Сталин.
Според автономистите, националните покрайнини трябва да се присъединят към Русия като автономии. На никой, дори преди революцията, не му идва на ума да игнорира етнонационалните особености на малорусите/украинците. А по време на Гражданската война болшевиките разбират доколко мощна сила е национализмът.
Федералистите, чиито лидер а Ленин, са за обединение на вече реално съществуващите независими национални републики. Предполага се, че те ще запазят цялата пълнота на самоопределението, чак до отделянето от СССР. Това е познатата „бомба под единната държава“. Но Ленин едва ли подозира за тази бомба. Просто той не се притеснява за устойчивостта на държавата. Той има напълно различни политическо-икономически съображения.
Според замисъла на Ленин и следващият курса му Троцки Съветският съюз изобщо не трябва да има постоянни граници – предвид развитието на световния революционен процес към СССР трябва да се присъединяват все повече държави. Затова курсът на привързване към Русия е противопоказен – не е сигурно, че германските или руските комунисти ще искат да се присъединят към Русия.
Към момента на създаването на СССР през 1922 г. побеждава гледната точка на федералистите. Затова и един от основополагащите принципи на Съюза е самоопределянето на републиките до тяхното отделяне. Но докато на власт е централизираната партия на болшевиките, рисковете за разпад на страната са минимални.
След това умира Ленин, Троцки губи във вътрешнопартийната борба. Победител остава Сталин. Не знаем дали е имал идея да преразгледа борбата около принципите на устройството на СССР в правната сфера, но фактически поема именно по този път.
През втората половина на 30-те години на ХХ век националистическите групировки в републиканските компартии са разгромени, политиката на коренизация е отменена и фактически е осъществена политиката на автономизация. Центърът на страната безалтернативно се премества в Москва. Републиканските органи на властта и политически-идеологическото регулиране (ЦК на компартията) стават просто местни органи на общосъюзната власт. Автономизация се наблюдава основно в културната и в образователната сфери.
Към 1954 година такова устройство на страната, демонстрирало своята устойчивост по време на войната, се възприема като безалтернативно дори от онези представители на съветските елити, които помнят дискусията за формата на Съюза и разбират как концепцията на Сталин „СССР/Русия“ се различава от тази на Ленин „СССР/целия свят“.
Сами по себе си тези особености на структурата на Съветския съюз не предопределят предаването на Крим от състава на РСФСР в УССР, а я принизяват от равнището на политическите отношения между републиките до чисто технически, дори счетоводен въпрос.
Предвид, че Крим е енергийно и вододефицитен регион, предвид географското разположение на зависимостта в този момент от доставките на критично важни ресурси от УССР, решават да го прикрепят към Киев. За да не затрудняват нещата в бюджетната сфера – все пак доставката на електроенергия от украинските електроцентрали към Крим се разглежда от бюджетна гледна точка като доставката на територията на друга съветска република.
Демонстрираното от ръководството на СССР пълно безразличие към правната страна на въпроса само подчертава чисто техническия характер на мероприятието. Да напомним, че Президиумът на ВВС на СССР няма право да предава област от една република на друга (наистина, решението на Президиума след това е потвърдено от решение на Върховния съд на СССР и републиките, които внасят изменения в конституцията). Също така ръководството на СССР „забравя“ да се поинтересува от мнението не само на РСФСР, но дори и на УССР (Леонид Кравчук веднъж в присъствието на автора на тази статия разказва приказката, че първият секретар на ЦК на КПУ Алексей Кириченско е поставен от Хрушчов пред свършен факт и възразява срещу включването на Крим в състава на Украйна – самият Кравчук, разбира се, не може да бъде свидетел на този разговор). А и на никой не му идва наум някак си да регулира статута на Севастопол, който изобщо не влиза в Крим.
Ръководството на СССР не може и в най-страшните си кошмари да си представи, че УССР (и Крим заедно с нея), някога реално се бяха възползвали от конституционното право на изход от СССР. Между другото, УССР така и не се възползва от това право в съответствие с конституционната процедура. Просто провъзгласява независимост и това е.
Това нагледно показва, че на 19 февруари 1954 г. Русия не губи Крим в тази форма на политическото ѝ съществуване в качеството на СССР. Крим продължава да остава в състава на единната държава със столица Москва. Зависимостта на Симферопол (още повече на Севастопол) от Киев е предимно административно-бюрократична, а не политическа.
Крим и Севастопол временно ги откъсват от Русия значително по-късно – през 90-те години на ХХ век, след разпадането на Съюза, макар са налице всички основания това да се предотврати: и правната слабост на предаването на Крим на УССР, и еднозначната воля на населението на Крим, изразена на януарския референдум през 1991 г.
Но по-нататъшните опити на Киев да наложи на Крим и Севастопол украинска идентичност се провалиха. Кримчани се виждат само заедно с Русия. Още повече, че през 2014 г. ситуацията за тях, а и като цяло в Украйна се влошава радикално. „През 2014 година се проведе държавен преврат, при това онези, които не признаха държавния преврат… започнаха да ги преследват, създадоха заплаха за Крим, който бяхме принудени да поемем под своя защита“, заяви Владимир Путин в скорошното си интервю за Тъкър Карлсън, обяснявайки защо тогава се взема решение да се помогне на Крим да се върне в родния пристан.
Малко по-рано държавният глава се изказа за това дори по-подробно: „Ако отношенията ни с братска Украйна се развиваха… нормално, съвременно, доброжелателно, на никого не би хрумвало да извършва действия свързани с Крим… Ако се отнасяха нормално към руснаците, към руските език и култура, ако нямаше никакви държавни преврати, на никой в Русия нямаше да му хрумне да действа в Крим така, както действахме. Разбира се, че не“.
След държавния преврат от 2014 г. Украйна категорично се отказа от гарантирането на национално-културните права на жителите и от продължаването на базирането на руския флот след 2017 година. Възниква заплаха и за руското население на полуострова, и за руската държава като цяло.
Така, предвид, че сама по себе си киевската власт, провъзгласила този курс, е нелегитимна, намесата на Русия в кризата около Крим е предопределена. На жителите на Крим най-малкото трябва да се осигури правото на политически глас, свобода на избор в коя държава искат да се намират предвид новите условия. Жителите на Крим направиха това, по политически начин поправяйки счетоводния избор на Хрушчов.
Превод: В. Сергеев