/Поглед.инфо/ Преди седем години, на 6 ноември 2012 година, Сергей Шойгу стана министър на отбраната на Русия. За разлика от поздравленията, които всеки държавен деятел получава на рождения си ден, годишнината от встъпването в длъжност обикновено се оценява съвсем по друг начин – според успехите или неудачите на човека като ръководител.
Какви са резултатите от дейността на Шойгу?
Официално реформата на руската армия започна четири години преди издигането на Шойгу на поста министър на отбраната на страната.
След военния конфликт в Абхазия и Южна Осетия през август 2008 година стана ясно, че руската армия като цяло може да се бори с външни заплахи, произтичащи от някои съседи. Но в същото време, войната от 08/08/08 разкри много проблеми, свързани с недостатъците на все още съветската система за командване и контрол, с остарелите оръжия, техника и комуникации. Стигна се до забавен момент - офицерите контролираха войските чрез отворени мобилни комуникации, което би било равнозначно на самоубийство, ако врагът разполага с достатъчно оборудване за радио-електронна борба и радиоприхващане. Всъщност победата във войната през август 2008 г. на руската армия в никакъв случай не беше осигурена от нейната сила, а от откровената слабост на грузинските въоръжени сили и грубите грешки на грузинската страна.
Първоначалният етап на военната реформа протичаше по традиционно руския начин за справяне с проблема - мобилизиране на всички сили, наливане на пари в проблема, неразбория, както и връчване на награди на неучаствалите и наказания за невинните. По руски маниер, принудително на острието на военната реформа се оказа Анатолий Сердюков на принципа „трябва да сърбаш това, което си надробил“. Тъй като при непредубеден анализ на събитията в Южна Осетия стана ясно, че неговата отрицателна роля е била решаваща за многото загуби и жертви.
Формулировките, които бяха озвучени през 2012 г., с оставката на Сердюков, вече бяха напълно адекватни. Министърът изобщо не беше отстранен заради грешки в първата година и половина от мандата си, а заради откровения срив и хаос в организирането на работа по започналата в резултат от конфликта реформа. Има основание да се смята, че тогавашният скандал с „Оборонсервис“ е бил само удобна причина за оставката на Сердюков, а истинските причини са били много по-сериозни.
За четири години Сердюков така и не успя да организира превъоръжаването на армията, макар че от края на 2008 година държавата започна да отделя за руската войска и нейната реформа действително прилични пари. Именно в този процес министърът на отбраната трябваше да стане свързващото звено между реалните потребностите на армията, исканията на войската, ограниченията на бюджета и възможностите на предприятията от военно-промишления комплекс. Но Сердюков, както се оказа, не подхождаше за тази роля.
Вместо това военното ведомство изпадна в ситуация на непрекъснато нарушаване на сроковете на поръчките, вечни кавги между клиентите от армията и представителите на отбранителната промишленост, а също така бяха направени необясними покупки на чуждестранна военна техника. Погрешността на този подход стана очевидна много бързо, през 2014 година, когато конфликтът с Украйна доведе до там, че придобиването на хеликоптероносачите „Мистрал“ от Франция и италианските бронирани автомобили “Линкс”, които бяха поръчани при Сердюков вместо руските „Тигри“, внезапно станаха недостъпни за Русия.
Огромните средства, около 20 трилиона рубли, които би трябвало да бъдат изразходвани за превъоръжаване на армията, всъщност влязоха в един вид „черна дупка“. Разбираемо е, че такъв министър на отбраната не би могъл да задоволи руското политическо ръководство.
Какво реши Шойгу?
За да се анализират настъпилите през последните 7 години промени в руската армия, ще са нужни доста цифри. Ще се постараем да ги придружим с максимално разбираем коментар.
Като начало, именно при Шойгу руската армия най-накрая стана до голяма степен професионална. Наборната армия е добра за голяма война, но масата конфликти с ниска интензивност, с които е изпълнен съвременният свят, изискват съвсем различна армия - мобилна и постоянно мобилизирана. Освен това наборната армия има още един недостатък - при всеки следващ конфликт успешно „забравя“ всички постижения на предишния и следователно прави същите грешки. Хората винаги се бият с различни противници, а „генетическата“ памет на армията трябва да бъде осигурявана от офицерите, които просто не могат да предават ефективно своя опит чрез такива „зелени“, като редовите, сержантите и старшините.
Броят на наборните военнослужещи през 2012 година беше 280 хиляди души, а тези по договор бяха 160 хиляди. Към 2018 година ситуацията се промени кардинално – по набор в армията имаше 245 хиляди души, а 380 хиляди бяха дошли да служат във войската по договор. По този начин числеността на военнослужещите по договор се е увеличила практически два и половина пъти.
Най-накрая се справихме и с добре известните проблеми с щаба и организационната структура на управление на войските. Дори през 2012 година структурата на армията, както и по-рано, бе ориентирана към „индустриални“ конфликти – с тотална мобилизация, дълга фронтова линия и многомилионни армии. В същото време новите конфликти подразбират „по-плоска“ система за управление на войските, с превеждането им на бригадна основа и с премахването на дивизионните и полковите звена, разположени „по-високо“ и „по-ниско“ от мобилната бригада.
За да не се изпусне контролируемостта на войските при такова съкращаване на структурите на управление, вместо шест военни окръга бяха създадени пет оперативно-стратегически командвания (ОСК): „Запад“, „Изток“, „Център“, „Юг“ и „Север“ („Северният флот“). Например, на базата на Северния флот, както и някои части и подразделения от Западния, Централния, Южния и Северния военни окръзи, се формира ОСК „Север“. В неговия състав влезе общовойскова армия, танкова армия, армия на ВВС и ПВО, четири армейски корпуса, 25 съединения, повече от 150 военни части и организации, както и 38 военни части и подразделения от безпилотната авиация. Ако до този момент флотът бе принуден да „моли“ за поддръжка бреговата ПВО, а армейците – да искат удар по брегови цели от командването на флота, то сега взаимодействието се осъществява в рамките на единна структура.
При това тази, както изглежда на пръв поглед, доста тромава и сложна структура на ОСК, но създадена на основата на географията на разполагане на войските, се оказа много ефективна. Например, през 2014 година в Крим на основата на ОСК „Юг“ бе създадена оперативно самодостатъчна групировка войски, която гарантира защитата на територията на полуострова и интересите на Русия в Черно море, а тромавата украинска армия на практика не успя да противопостави нищо на бързите действия на руската армия. В резултат конфликтът в Крим („Кримската пролет“) завърши практически безкръвно – украинската страна просто загуби управлението над войските в бързо променящата се обстановка.
Впоследствие същата ефективност на ОСК беше демонстрирана по време на конфликта в Сирия, когато беше сформирано Оперативното командване в далечната морска зона, което осигуряваше контрола над корабите, самолетите и войските, изпълняващи мисии в Средиземно море.
Важно е да се подчертае, че реформата на армията премина своя „пик“ именно при Шойгу. Това се вижда нагледно при анализ на военния бюджет. През 2012 година в постоянни цени той беше около 54 милиарда долара. Към 2016 година бяха достигнати максималните военни разходи: бюджетът за отбрана достигна 69,2 милиарда долара, което се равнява на 5,3% от руския БВП. Оттогава разходите за армията постоянно намаляват. Фактически днес се изразходват повече усилия за превъоръжаване на армията и поддържане на бойната готовност, отколкото за нейните структурни реформи, които вече до голяма степен са завършени.
В цифри и в нови модели военна техника този процес също изглежда внушително: за периода бяха разработени и/или приети на въоръжение абсолютно нови модели, като универсалната бойна платформа „Армата“, изтребителите пето поколение Су-57, крилатата ракета „Калибър“, междуконтиненталната балистична ракета „Сармат“, авиационната хиперзвукова противокорабна ракета „Кинжал“, хиперзвуковите системи „Авангард“ и „Циркон“.
Нивото на оборудване с нови модели военна техника е нараснало драстично - от 15–52% през 2012 г. до почти 70–90% през 2018 г. Но в същото време никой не забрави и за формално старата техника. Например, споменатата „Армата“ и досега не е постъпила масово в армията, но това не се е отразило на бойната готовност на армията – модернизацията на танковете Т-72Б3, Т-80 и Т-90 осигурява най-съвременно ниво на танковите подразделения на руската армия. Същото се отнася и за стратегическата бомбардировъчна авиация. Независимо от това, че разработката на новия бомбардировач ПАК-ДА върви с пълна сила, основата на стратегическата авиация и днес остават самолетите Ту-95 и Ту-160 , но те са подложени на постоянна модернизация, което поддържа бойните им способности и ги прави страхотни оръжия. По-специално, заслужава да се спомене модернизацията на тези самолети за използването на новата крилата ракета X-101.
Глобалното сдържане, както и преди, е в основата на руската военна доктрина. За тази цел се използват както ядрени, така и неядрени сили. В допълнение към стратегическата авиация, ракетните подводници изпълняват непрекъснато бойно дежурство, включително под леда на Арктика.
Неядреното възпиране се осъществява от високопрецизни оръжия с голям обсег, заради което за войските започна серийна доставка на оперативно-тактически ракетни системи „Искандер-М“, както и подводни и надводни кораби с ракетни системи „Калибър“. Броят на носителите с наземно, морско и въздушно базиране се увеличи десетки пъти от 2012 година, което позволи да бъдат създадени пълноценни групировки от носители на високоточно оръжие, които са способни да използват ракети срещу цели на разстояние до четири хиляди километра. Нова реалност в това отношение създава излизането на САЩ от Договора за ликвидация на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО), но засега Русия не се е отказала от доктрината за предимно неядрено сдържане на всички локални театри на бойните действия.
В същото време глобалното ядрено възпиране също се прилага изцяло. По-специално, през последните години в резултат на модернизацията окончателно бяха ликвидирани дупките в полето на радарите в северната и южната част на страната. Днес във всички стратегически аерокосмически направления се осигурява уверено откриване на балистични ракети по всякакви траектории на полета.
Защо на Русия ѝ е нужна армия
Необходимостта Русия да има съвременна армия се потвърждава от развитието на събитията. За последните 10 години Русия вече три пъти практически бе принудена да участва във военни конфликти – с Грузия, с Украйна в Крим и по време на операцията в Сирия.
Въпреки многостранния характер на тези конфронтации, геополитическите оценки на резултатите от които могат да бъдат диаметрално различни, всичко е съвсем ясно от гледна точка на военното дело. И през 2008 г. в Южна Осетия и Абхазия, и през 2014 г. в Крим, и през 2015-2019 г. в Сирия, руската армия показа най-добрата си страна. Всички тези конфликти бяха спечелени от Русия военно - и, което е много показателно, с възможно най-малки загуби.
Най-накрая руската армия се научи да воюва, опазвайки максимално живота на своите войници и офицери. Днес руските военнослужещи отиват на война, на първо място, за да побеждават, а да умират само при краен и неизбежен случай. Този нов подход към военното строителство и участието на Русия във военните конфликти може само да бъде приветстван: тоталната война днес не е нужна никому, а за Русия тя е изцяло противопоказна.
Превод: В.Сергеев