/Поглед.инфо/ Завчера в Япония беше погребан бившият премиер Абе, а вчера британските консерватори започнаха процедурата за избор на нов лидер на партията, който ще замени оттеглилия се.
Оставката на Борис Джонсън и убийството на Шиндзо Абе белязаха най-важния проблем за Запада – нашия геополитически противник, пред който се изправихме във виртуално състояние на прокси-война. Това е лидерска криза. Ако ролята на индивида е голяма дори в обикновени времена, тогава какво можем да кажем за такава критична и гореща епоха като настоящата.

Джонсън и Абе бяха не само най-влиятелните, но и най-силните политици в своите страни – особено предвид, че Великобритания и Япония не са просто са членове на „Голямата седморка“, но са и най-важните играчи на световно ниво (което не може да се каже за Канада и Италия).

Абе вече не беше лидер на правителството на Япония, но ръководеше най-голямата фракция в управляващата Либерал-демократическа партия, което в съчетание с неговия опит и лични качества го направи фигура номер едно в японската политика. Нямаше нужда да заема отново премиерския стол, за да има огромно (и превъзхождащо всички останали) влияние върху политиката на страната си.

Джонсън е не само най-яркият и умен британски политик, но и най-амбициозният. И почти сигурно ще се върне на “Даунинг Стрийт”, но за известно време влиянието му ще е нищожно и ще трябва да наблюдава случващото се отстрани.

Въпреки че убийството на Абе е дело на самотен фанатик, а отстраняването на Джонсън е резултат от недоволството сред неговите сътрудници в правителството и партията, те имат едно общо нещо: силните лидери са елиминирани. Да, и двете монархии не принадлежат към страни с традиция на силно индивидуално лидерство, но не изключват и да бъдат оглавени от мощни фигури. Освен това, да повторим, във време на криза, криза както за страните от Запада, така и за целия свят.

Но може би оттеглянето на Джонсън и убийството на Абе не са случайни исторически? В смисъл, че символизират края на една цяла епоха – времето на западното господство. На 24 февруари най-накрая беше сложен край на западната ера - и реакцията на страните от Г-7 на нашата специална операция в Украйна само потвърди това. По-точно не реакция, а как опитът на Запада да накаже и изолира Русия се отрази върху самия него.

Работата е не само в това, че целият незападен свят отказа да застане на страната на Запада (въпреки че не иска да попадне под неговите санкции), но и в това как санкциите се върнаха като бумеранг към лидерите на западните държави.

Ясно е, че всяка от страните от Г-7 имаше свои собствени вътрешнополитически трудности и енергийната криза само наля масло в огъня, но е трудно да не забележите, че не са минали пет месеца и в повечето от водещите западни страни властите вече са затънали в много големи проблеми.

Рейтингът на Байдън падна до 30 процента - и това на практика гарантира поражението на управляващите демократи на междинните избори през ноември, тоест установяване на партийно двувластие и конфликт на ниво Белият дом - Конгрес.

Еманюел Макрон спечели президентските избори, но загуби парламентарните – и сега правителството му няма да може да разчита на парламентарно мнозинство.

Основната партия на управляващата коалиция в Италия се разцепи - външният министър Луиджи Ди Майо напусна "Петте звезди", като взе със себе си още десетки депутати в парламента. И въпреки че засега нищо не заплашва правителството на Конте, причината за разпадането стана въпросът за доставките на оръжие за Украйна.

Същият проблем тресе и германския кабинет: въпреки че само опозицията, водена от новия лидер на ХДС Фридрих Мерц, го атакува публично за бавност на доставките, канцлерът Шолц вече трябва да се тревожи за безопасността на “светофарената” коалиция". Зелените са решени да подкрепят повече Украйна, а либералните демократи искат да охладят плама им с прехода към чиста енергия - в крайна сметка, след като има такава криза с доставките на руски газ, е възможно да се отложи отказът от "мръсната" енергия.

Кризата в британската мощ няма да приключи с оставката на Джонсън - напротив, в оставащите две години до следващите парламентарни избори може дори да се очаква прескачане на премиери в стар италианско-японски стил.

Тоест, оказва се, че позицията на правителствата на всички ключови страни от Г-7 (рейтингите на канадския премиер Трюдо също не растат) е станала по-несигурна - и тяхната борба за Украйна изигра значителна роля в това. Не самата борба, а нейните последствия. Но за нас е важно само едно: как това се отразява на тяхната позиция по Украйна? Ще продължат ли да увеличават доставките на оръжия, надявайки се да победят Русия на бойното поле, или негативните вътрешни политически тенденции ще ги направят по-предпазливи?

Отговорът е не. Защото не виждаме силни играчи от тази страна. Да, не всички западни лидери настояват за победа над Русия - това е позицията на англосаксонците, тоест САЩ, Великобритания и Канада. Тук личните качества на Байдън и Джонсън не играят особена роля – по-голямата част от естаблишмънта заема същата „бойна позиция“. И лидерите на континентална Европа - Макрон, Шолц, Драги - на думи не подкрепят ескалация и "война до победа", но в действителност се оказват в положението да бъдат водени от англосаксонците. Съпротивляват се, бавят се, съпротивляват се, но вървят по "европейския път", начертан от англосаксонците - стратегическо скъсване с Русия. Всеки месец Европа все повече се въвлича в украинската война, като по този начин затваря възможността за възстановяване на отношенията с нашата страна не само в краткосрочен, но и в средносрочен план.

Това е исторически избор за самата Европа, която в крайна сметка ще загуби и Украйна, и отношенията с Русия. Но кой го направи? Олаф Шолц? Марио Драги? Еманюел Макрон? Мащабът на тези лица не отговаря на предизвикателствата пред Европа, защото те не могат да противопоставят нищо на англосаксонската игра срещу Русия за европейска сметка. Какво да говорим, каква историческа перспектива, след като са принудени да жертват вътрешнополитическите си позиции.

Това е кризата на лидерството – слабостта на националните елити. Не говорим за това, че ако Дьо Гол беше на мястото на Макрон, тогава всичко щеше да се развие по друг начин. Работата е там, че сред западноевропейските лидери няма дори човек, сравним с Виктор Орбан. Тоест с човек, който поставя интересите на своя народ и държава над геополитическата игра на старшите партньор. Да, Орбан е малко по-лесен - той отговаря само за собствената си Унгария, докато Макрон, Шолц и Драги се смятат за отговорни за цяла Европа, в която има влияние откровено русофобското лоби - атлантисти служители и политици, възпитани от англосаксонците. Но мащабът на индивида все още има значение. Не е ясно как Макрон или Шолц могат да водят Европа, ако не се чувстват отговорни за собствените си държави.

Не, разбира се, усещат го. Ще ни кажат, че не са еднолични управляващи - колективно ръководство, парламент и въобще демократични избори, смяна на властта. Така че трябва непрекъснато да създават коалиции, да се въртят, да търсят средното аритметично – не като авторитарните диктатори. Така отговорността се размива, политическите лидери намаляват.

Но всичко това са измислици и оправдания - подобна система на организация на властта съществува на Запад повече от сто години. Отрицателната селекция е имало и през XIX век и през ХХ век. Но в годините на кризи почти винаги извежда силни личности на върха, защото няма време за маскарад, трябва да спасиш родината . А сега това не е така – нито на ниво европейски държави, нито дори на общоевропейско ниво. Това означава ли, че криза няма?

Не, такава съществува - просто е много по-дълбока, отколкото самите западни елити са в състояние да разберат. Вековната им сила и глобално влияние им изиграха жестока шега: толкова много вярваха, че винаги ще водят света, че проспахамомента на загуба на инициатива и срива на доверието на Запад пред незападния свят. Когато всичко това се наложи върху една обща криза, тоест рухването на англосаксонския модел на глобализация, това, което стои пред нас е, че Путин наистина няма с кого да говори на Запад в момента. И освен това при цялата тази липса на риба, Абе беше убит, Джонсън (колкото и да беше враг на Путин) беше отстранен.

Единственият професионално компетентен западен лидер е Джо Байдън, който от половин век участва в световната политика. Но той не може да приеме новата геополитическа реалност. Освен това сега той не е в най-добра форма и най-важното е, че ръководи държава, която живее (и знае за това) с горящ фитил под основата. Останалите западни лидери не мислят с десетилетия – по-точно, не чувстват своята отговорност за такива периоди. Следователно Путин има за какво да говори и да преговаря със Си Цзинпин, Моди, Ердоган, Хаменей - и въпросът тук не докога ще бъдат на власт, а нивото на разбиране на проблемите и степента им на чувство за историческа отговорност. Е и за мащаба на личностите, разбира се.

Превод: В. Сергеев

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели