/Поглед.инфо/ Идва времето - и всяка война свършва. Ще дойде ден - и настоящият конфликт ще приключи с нашата Победа. След победата ще дойде мир, който трябва да живее според нови закони и правила, включително тези, потвърдени от войната. Тези правила ще трябва да бъдат договорени. Така че от стратегическа гледна точка преговорите между всички и всички са неизбежни.

Но настоящата ситуация – с нейните глобални хибридни конфликти на много фронтове и посоки – е толкова объркваща, че неизбежно възниква въпросът с кого всъщност има смисъл да се преговаря? Кой от страна на нашия враг е упълномощен да взема решения, за които той ще може да отговаря? Кой е отговорен за прилагането на правилата на играта?

Всъщност това е доста философски и правен въпрос, който е трудно да си представим дори преди век: коя от сегашните държави играчи от вражеската страна е запазила своята субективност и може да носи пълна отговорност за действията си?

В старата марксистка социология имаше много ясно разделение: класа сама по себе си и класа за себе си. Така е и с държавите. Има огромно разстояние между самата държава, която по някакъв начин се справя с настоящите предизвикателства, и държавата за себе си, способна да разпознае и защити своите стратегически интереси. Има смисъл да се преговаря само с „държавата за себе си”.

Ясно е, че това не е Украйна. Украинската държавност не съществува от 2014 г. Тя е оперативна част от голям западен механизъм, насочен към отслабване на Русия. Но Киев нямаше и няма субективизъм, стратегическо мислене, което не е свързано с образа на Анти-Русия. Още по-нелепи са изявленията, направени от време на време от западни лидери, че според тях Украйна ще реши собствената си съдба с война и мир, амбиции по отношение на границите от 1991 г. или признаване на съществуващите реалности. Всичко това е прах в очите на наивната публика, която с всеки изминал час остава все по-малко.

Но опонентът в евентуалните преговори не е Европа, особено Европейският съюз. Самите европейци са оплели максимално темата за националния и държавния суверенитет. Европейският съюз, колкото и смешно да изглежда, все повече напомня Свещената Римска империя на германската нация, съществувала преди Наполеоновите войни. Там нямаше единна воля, а и – практически и теоретично – не може да има.

Освен това в рамките на НАТО европейците така или иначе са зависими от САЩ. Американците в крайна сметка винаги имаха и все още имат последната дума. Две години украински конфликт са безусловно потвърждение за това. Колкото и Джонсън от Лондон, а след него и парижанинът Макрон да се опитваха да си припомнят амбициите от миналото, колкото и да подклаждаха конфликта с безотговорна реторика, включително русофобската лудост на Кримската война или апетитите на Наполеон, подобно нещо продължаваше да изглежда като просто театър, представен на чичо Джо за одобрение. Последната дума в антируската коалиция остава за Вашингтон.

Така че във всеки случай има смисъл да се преговаря със Съединените щати, където по същество се събират всички нишки на контрол над западната цивилизация, нашият единствен реален враг - икономически, политически и военни.

Американците са истинският субект в настоящия конфликт. Обявили се за единствената суперсила след разпадането на СССР, обявявайки едва ли не „края на историята“, последвана от пиар и финансова антиутопия, наречена „глобален пазар“, те са принудени да наблюдават как възможностите им постепенно намаляват, а границите на властта се стесняват пред очите ни. Предизвикателството, отправено от Русия, независимо от непосредствения изход от конфликта, вече сложи край на една ера, оформена от събитията от края на 80-те и началото на 90-те години.

Но в лицето на всички глобални играчи от близкото бъдеще - Русия, Китай, Индия, арабския свят, Африка, Латинска Америка - само САЩ остават пълноправен субект, способен да говори от името на условния постмодерен Запад, която отстъпва в много отношения. Запад, който има толкова малко общо с класическия Запад от великата човешка история.

Тук е важно и още едно обстоятелство, не на последно място във връзка с настоящата конфронтация. Повечето от значенията, на които Русия сега се противопоставя, а с нея и по-голямата част от „незападния“ свят (установяването на парите като единствен и краен регулатор, безпрецедентното потискане на индивидуалната свобода с помощта на пиар технологиите, диктатурата на малцинствата, разрушаването на семейството, деконструкцията на човека) бяха формулирани, реализирани, въведени в масовото съзнание, в идеологическата и политическата практика именно в американските университети и интелектуални центрове. Актьорите им знаят какво представляват и на какви сили служат. Но самата Америка е голяма и жива страна, там също назряват протести и нейната история далеч не е приключила.

Изживяваме един много интересен исторически и в известна степен щастлив момент за нас. Врагът се хвана на добре известната грешка на всички индуктивисти, описана многократно в собствената им англосаксонска философия (известният парадокс на Бъртран Ръсел за коледната пуйка). Наблюдавайки как след краха на великите идеологии на ХХ век финансовите и информационните потоци умело регулират отношенията между хора, социални групи и държави, нашите опоненти бяха убедени, че „така е било и така ще бъде“.

А в украинския случай им се стори, че всичко е изчислено. Този разчет обаче се сблъска с избора на хората в Крим и Донбас и най-важното - с волята на руската държава, която в крайна сметка се основаваше на съвсем други принципи. И проблемът е, че дори драконовските санкции - последният отчаян вопъл на старата логика - напълно се провалиха.

Американците вече претърпяха разочароващо поражение. Ще трябва да го признаят. Руското оръжие трябва да им помогне в това. И тогава ще дойде време за преговори.

Превод: В. Сергеев

Гласувайте за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 104 в 25 МИР-София

Гласувайте в 10 МИР-Кюстендил за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 101