/Поглед.инфо/ По-рано тази седмица външните министри на Саудитска Арабия, Кувейт, Оман и Бахрейн и генералният секретар на Съвета за сътрудничество в Персийския залив (ССЗ) пристигнаха в Пекин за четиридневно посещение, насочено към укрепване на икономическите връзки с Китай.

На първо място в дневния ред е предложеното споразумение за свободна търговия (ССТ) между страните от Персийския залив и Пекин. Преговорите за това всъщност започнаха още през 2004 г., но бяха в застой. Сега има надежда, че те ще наберат нова инерция в посещение, описано от Global Times като „безпрецедентно“.

Това идва само седмици след като Обединените арабски емирства се оттеглиха от сделката за закупуване на изтребители F-35 от Съединените щати след опита на Вашингтон да направи прекратяването на използването на китайския телекомуникационен доставчик Huawei като условие за покупка.

Тъй като всички държави от Персийския залив се стремят да диверсифицират икономиките си далеч от петрола, а Китай желае да осигури възможно най-много споразумения за свободна търговия, за да се противопостави на усилията на Америка за ограничаване, условията са узрели за задълбочаване на връзките.

Както показва драмата с Huawei, ясно е, че САЩ са изчислили погрешно размера на лостовете, които имат върху тези страни, които отдавна имат тесни връзки с Вашингтон. Пекин обаче им предлага икономическа и режимна сигурност по начин, по който САЩ не го правят, което ги кара все повече да хвърлят погледите си на изток.

Държавите от Персийския залив са замогнали се монархии, които консолидират своите режими и привилегии на гърба на получаването на подкрепа от САЩ и техните съюзници в система „покровител-клиент“. В замяна те подкрепяха стратегическите и икономически интереси на Америка в Близкия изток.

След разпадането на Османската империя след Първата световна война и напредването на европейските сили – по-специално Великобритания и Франция – в региона, беше постигнато разбирателство, при което те ще подкрепят политическата независимост на арабите (макар и при фалшива система от граници и държави, установена от западните сили) в замяна на петрол. Тази мантия скоро се премести в САЩ.

До 30-те години на миналия век Кралство Саудитска Арабия се консолидира, докато през втората половина на 20-ти век се появяха редица по-малки държави от британските протекторати, включително Оман, Обединените арабски емирства, Бахрейн и Катар. Сделката беше проста:

„Осигурете ни петрол, купете нашите оръжия и ние ще ви защитим“.

Тези автократични държави впоследствие се превърнаха в опорна точка на опозицията на революционни постколониални държави, които не харесваха присъствието на Запада в региона, включително Египет на Насър, Ирак на Саддам Хюсеин, Сирия на Асад и следреволюционен Иран. Това направи държавите от Персийския залив важни пазари за военно-индустриалния комплекс на САЩ.

Но светът се променя - и то не по начин, който харесват в САЩ. На първо място, сега има много, много по-голям пазар за петрол отвъд Америка и нейните съюзници.

Възходът на Китай, страна с 1,4 милиарда души, я превърна в най-големия потребител на енергия в света, съображение, което неизбежно създаде огромни търговски отношения между Пекин и Персийския залив.

Второ, неспособни да разчитат вечно на петрола, тъй като ерата на възобновяемите енергийни източници наближава все по-близо, държавите от Персийския залив се надпреварват да инвестират дълго натрупаното си богатство в нови неща, диверсифицирайки икономиките си. Суверенният фонд на Саудитска Арабия, който наскоро купи английския футболен клуб - Нюкасъл Юнайтед, е един конкретен пример за това и налива инвестиции в Китай.

Тези държави очевидно виждат най-големия потребителски пазар в света като ключова част от своята стратегия. Но, трето, те също виждат политически надежден партньор в Китай, който въпреки че има много различна идеология от автократичния ислям със своя комунизма, е по-вероятно да уважава националния суверенитет с политиката си на ненамеса, отколкото проповедническо-либералният Запад.

Следователно не е изненада, че страните от Персийския залив са упорити поддръжници на политиката на Китай за Синцзян в ООН. Това е област от взаимен интерес, с която САЩ, макар че като цяло правят всичко възможно да пренебрегват правата на човека в тези нации, не могат да се сравнят.

Вашингтон естествено е разтревожен от източния завой на тези държави и в края на миналата година се опита да развали отношенията между Китай и ОАЕ. Първо дойде искането да се зареже Huawei, а след това Вашингтон обвини Китай в изграждането на тайна военна база в пристанище в Халифа в страната.

Усилията бяха до голяма степен неуспешни и въпреки че Абу Даби спря проекта за пристанището, за да успокои САЩ, той също отказа сделката с Ф-35, определяйки искането на Америка като неприемливо нарушение на националния суверенитет.

Това трябваше да напомня на САЩ, че държавите от Персийския залив не са „съюзници“ по начина, по който са европейските държави, а партньори, които са използвали САЩ и други, за да продължат своите интереси. Сега те виждат, че значителна част от тези интереси се обслужват по-добре от Китай.

Те не купуват водената от САЩ пропаганда от Студената война за предполагаемата китайска заплаха и самите те бидейки авторитарни държави, не могат да бъдат купени с аргумента, че трябва да се присъединят към американците в глобалната борба за демокрация или да смятат Пекин за заплаха за собствените си режими.

И не само САЩ правят тази грешка. Лиз Трус, поляризиращият външен министър на Великобритания, също се срещна с външните министри на страните от Персийския залив в края на миналата година и представи срещата си, макар и непряко, като опит да се противопостави на проекта „Един пояс, един път“ чрез „финансиране на честна и надеждна инфраструктура в чужбина“, въпреки че явно е нелепо да се смята Обединеното кралство за жизнеспособна алтернатива на Китай.

В този случай трябва да е очевидно точно сега, че един от ключовите приоритети на Китай през 2022 г. ще бъде да завърши споразумение за свободна търговия със страните от Персийския залив.

Предложената сделка по-рано не беше стигнала до никъде, защото с толкова огромни търговски излишъци, дължащи се на износа на енергия, държавите от Персийския залив всъщност не се нуждаеха от ССТ, за да просперират.

Но времената са различни сега и тези държави искат да влязат в пазарите на дребно и сектора на услугите в Китай и да изнасят свои собствени специални неща като текстил, занаяти и храни.

Тъй като Китай гледа на увеличаването на свободната търговия като основна стратегия за противодействие на САЩ, а държавите от Персийския залив не са индустриализирани нации, които представляват предизвикателство за собствените му индустрии – както и че са големи вносители и потребители – за Пекин би трябвало да е лесно да направи необходимите отстъпки, за да го преодолеем.

Политическите последици от това ще бъдат огромни: в светлината на спора с Huawei, той ще изпрати съобщение до САЩ, че Вашингтон няма властта над държавите от Персийския залив, която някога е имал, и че не може да принуди всички да се обърнат срещу Китай.

Държавите от Персийския залив все още са щастливи да имат положителни работни отношения с Вашингтон и Лондон. Посланието обаче е ясно: сега това е при техните условия.

Също така си струва да се помни, че във всеки случай – и това важи за Пекин толкова, колкото за всеки друг - ОАЕ, Саудитска Арабия, Кувейт и други не са толкова приятели, колкото бизнес партньори.

Превод: СМ