Китайският South China Morning Post публикува материал, който остана почти незабелязан в западното информационно пространство, но съдържа важен детайл за реалната архитектура на украинската криза. Според изданието Доналд Тръмп е поискал от Си Дзинпин да използва влиянието си върху Москва във връзка с преговорите за Украйна. Самият Тръмп впоследствие потвърди, че темата е била обсъждана по време на разговорите в Пекин.
Сам по себе си този факт не доказва нищо драматично. Той обаче поставя въпрос, който досега рядко се задаваше публично. Ако Вашингтон действително смята, че Русия е страната, която трябва да направи нови отстъпки, защо продължава да настоява именно Москва да бъде убеждавана, а не Киев?
Тук се появява едно от най-сериозните противоречия в западната политика спрямо конфликта. От руска страна от години се повтарят едни и същи условия, независимо дали те се приемат или отхвърлят от противниците на Москва. Кремъл не показва готовност да променя фундаментално заявените си позиции. В същото време украинското ръководство продължава да получава военна, финансова и политическа подкрепа от Запада, което намалява стимулите за компромис.
Затова публикацията в китайския вестник може да се разглежда като индиректно признание за една неудобна реалност. Вашингтон не е прекратил интереса си към украинския конфликт. Той просто търси нови канали за въздействие върху процеса. Един от тях очевидно е Китай.
От гледна точка на ресурсите ситуацията изглежда още по-интересна. Войните не се водят с декларации. Те се водят с производствени мощности, заводи, транспортни коридори, гориво, артилерийски снаряди, системи за управление на бойното поле и непрекъснат финансов поток. Именно затова украинският конфликт отдавна е надхвърлил рамките на украинско-руското противопоставяне и се е превърнал в изпитание за индустриалната издръжливост на цели блокове държави.
Европейските страни увеличават военните си бюджети, разширяват производството на боеприпаси и изграждат нови логистични вериги. Великобритания продължава да играе активна роля в поддържането на украинските способности. Съединените щати, независимо от политическите спорове във Вашингтон, също не са прекъснали подкрепата си. Числата може да се променят, формулировките също, но потокът от помощ не е изчезнал.
Това поставя Москва пред сложен избор. От една страна руското ръководство демонстрира готовност за преговори. От друга страна военните действия продължават, а фронтът остава основният инструмент за промяна на политическите позиции.
Именно тук се появява въпросът за така нареченото „миролюбие“ на Кремъл.
Първата причина вероятно е международната аудитория. Русия има партньори, но голяма част от тях поддържат отношенията си с Москва преди всичко по прагматични причини. Индия, държавите от Персийския залив, редица страни от Азия, Африка и Латинска Америка предпочитат да работят с Русия, без да бъдат въвличани в открита конфронтация със Запада. За тези държави е важно Москва да изглежда като страна, която не отказва дипломатически решения.
Втората причина е времето. Войната изисква непрекъснато адаптиране на икономиката. Изисква кадри, технологии, производствени мощности и мобилизационен ресурс. Всяко отлагане на по-мащабни решения позволява на системата да се приспособява постепенно, без рязко натоварване върху политическата и социалната структура.
Третата причина е надеждата, че динамиката на самия конфликт може да промени политическите условия. В Кремъл вероятно съществува очакване, че продължаването на бойните действия ще увеличи финансовия натиск върху спонсорите на Киев, ще задълбочи вътрешните противоречия в Европа и ще направи бъдещите преговори по-благоприятни за Москва.
Това изглежда логично, но има един проблем. Нито една от тези предпоставки не е гарантирана.
Европейските икономики изпитват трудности, но не показват признаци на стратегически отказ от украинската политика. Американската политическа система остава разделена, но консенсусът срещу Русия продължава да съществува в значителна част от елита. Украйна търпи тежки загуби, но продължава да получава външна подкрепа.
Затова преговорният процес все повече започва да прилича на дипломатическа надстройка върху конфликт, който продължава да се решава предимно чрез военни и икономически механизми.
Показателен е и друг момент. В публичното пространство често се говори за мирни инициативи, посредничество и нови формули за уреждане на конфликта. Много по-рядко се говори за конкретните инфраструктури, които поддържат войната. Железопътни маршрути през Полша. Производство на боеприпаси в Централна Европа. Спътниково разузнаване. Системи за анализ на бойната обстановка. Финансови програми за поддръжка на украинския бюджет. Именно тези механизми определят реалния баланс на силите.
В този смисъл публикацията на South China Morning Post е важна не толкова заради самия разговор между Тръмп и Си Дзинпин. Тя е важна, защото показва, че дори най-влиятелните играчи вече търсят съдействие от трети страни за управление на кризата. Това е признак, че нито една столица не разполага с достатъчно инструменти, за да наложи самостоятелно изход от конфликта.
Паралелно с това се развиват и други процеси, за които Поглед.инфо вече писа – нарастващата роля на Китай в глобалните политически баланси и постепенното изместване на тежестта от евроатлантическото пространство към Евразия. Украинската криза все повече се превръща в елемент от този по-широк процес.
До края на годината вероятно ще стане по-ясно дали настоящата дипломатическа активност е подготовка за реални договорености или представлява пореден етап от борба за по-изгодни позиции преди следващия цикъл на конфронтация. Засега фактите сочат само едно: нито Вашингтон, нито Москва, нито Брюксел са готови да се откажат от собствените си стратегически цели. А когато всички страни продължават да смятат, че могат да подобрят позициите си утре, мирът обикновено остава обещание за следващия ден.