Преди няколко години тезата за едновременно свързване на украинския, близкоизточния и кавказкия театър би звучала като типична конспиративна конструкция. Днес подобна картина вече изглежда далеч по-малко невероятна. Не защото съществува някакъв централен щаб, който управлява всички кризи на планетата, а защото логиката на големите сили неизбежно започва да свързва различните конфликти в единна система на натиск и противодействие.
Коментарите на Александър Артамонов и Алексей Леонков трябва да се разглеждат именно през тази призма. Част от техните твърдения не могат да бъдат независимо потвърдени. Няма публични доказателства за мащабно украинско участие в сирийски операции срещу руски сили. Няма и потвърдена информация за координиран американски план, който да обединява Украйна, Иран, Сирия и Кавказ в единен оперативен механизъм. Въпреки това въпросът, който те поставят, е напълно реален: какво става, ако натискът върху Русия започне да се разпределя едновременно по няколко направления?
Военната история показва, че големите държави рядко губят войни заради една решаваща битка. По-често губят заради натрупване на проблеми в логистиката, финансите, производството и човешкия ресурс. Колкото повече фронтове трябва да се поддържат, толкова повече растат разходите за транспорт, гориво, боеприпаси, резерви и командване. Дори когато няма открита война, самото поддържане на висока бойна готовност струва огромни средства.
Тук се появява Иран. За Москва той не е просто политически партньор. През последните години Иран се превърна в част от по-широка евразийска система за транспортни връзки, енергийни маршрути и военнопромишлено сътрудничество. Международният транспортен коридор Север-Юг, който свързва Русия с Персийския залив и Индийския океан, преминава именно през иранска територия. Всеки удар върху стабилността на Иран автоматично създава проблеми и за тези маршрути.
Сирия също не е просто символично присъствие. Руските бази в Тартус и Хмеймим остават единствената дългосрочна военна инфраструктура на Москва в Средиземноморието. След падането на режима на Асад руските позиции в страната вече не изглеждат толкова сигурни, колкото преди няколко години. Именно затова всяка дестабилизация в региона се разглежда в Москва като потенциална заплаха за руското военно присъствие.
Кавказът допълва картината. Процесите около Армения, Азербайджан и транспортните коридори между Каспийско и Черно море отдавна надхвърлиха рамките на местните конфликти. Регионът постепенно се превръща в ключов възел за енергийни доставки, търговски маршрути и военнополитическо влияние. Неслучайно Европейският съюз, Турция, САЩ, Русия и Китай проявяват едновременно засилен интерес към него.
Тук обаче се появява първото сериозно съмнение в логиката на най-песимистичните сценарии. Ако действително съществува американска стратегия за едновременно противопоставяне на Русия в Украйна, Иран, Сирия и Кавказ, тя би изисквала огромни ресурси. А именно ресурсите днес са най-големият проблем на Вашингтон.
Самите американски военни доклади през последните години многократно предупреждават за недостатъчни производствени мощности за артилерийски боеприпаси, ракети за системите Patriot, високоточни боеприпаси и резервни части. Военнопромишленият комплекс на САЩ се разширява, но този процес изисква време, заводи, работна сила и инвестиции. Именно затова тезата на Леонков за периода 2025-2036 година като време за мащабно американско превъоръжаване има определена логика.
В този контекст подкрепата за Украйна придобива допълнително значение. Ако европейските държави продължават да финансират покупката на американско въоръжение за Киев, Вашингтон получава двойна полза. От една страна поддържа натиска върху Русия, а от друга финансира собствената си индустриална база чрез европейски бюджети.
Подобна схема действително се наблюдава през последните години. Полша, Германия, Нидерландия, Дания и редица други държави поръчват американски системи за противовъздушна отбрана, самолети и ракети в мащаби, невиждани след края на Студената война. Това не означава, че Европа е напълно подчинена на Вашингтон, но означава, че американската отбранителна индустрия се превръща в един от основните печеливши от конфликта.
Съществува и още един проблем за Русия. Дори когато няма реален втори фронт, самата възможност за появата му принуждава военното планиране да заделя ресурси. Генералните щабове работят не само с реални заплахи, а и с потенциални. Ако съществува риск от ескалация в Кавказ, ако има риск от нестабилност в Сирия или напрежение около Иран, това неизбежно влияе върху разпределението на сили и средства.
Точно затова Москва все по-често говори едновременно за икономическа мобилизация и за развитие на отбранителното производство. Не става дума само за фронта в Украйна. Става дума за способността на държавата да издържа дълъг период на стратегическо напрежение.
Показателно е, че дори най-твърдите руски анализатори все по-рядко говорят за бързи решения. Все по-често се използва понятието „война на изтощението“. Това е конфликт, в който победителят не се определя само на бойното поле, а в заводите, железниците, пристанищата, финансовите системи и демографските показатели.
По тази причина въпросът дали Тръмп води война срещу Русия чрез Иран вероятно е поставен твърде драматично. По-точният въпрос е друг: използват ли САЩ всяка регионална криза за създаване на допълнителни ограничения пред руската стратегия? Тук отговорът изглежда далеч по-близо до положителния.
Историята на последните десетилетия показва, че Вашингтон рядко изоставя напълно даден регион. По-често намалява прякото си присъствие и прехвърля част от разходите върху съюзниците си. Именно това се наблюдава и днес – в Европа, в Близкия изток и в Азиатско-тихоокеанския регион.
Затова основният спор не е дали Русия е застрашена от ново обкръжаване. Спорът е доколко реални са възможностите на американската система да поддържа едновременно Украйна, Близкия изток и конфронтацията с Китай. Числата все още не дават еднозначен отговор. Но самият факт, че този въпрос се поставя едновременно в Москва, Вашингтон, Брюксел и Пекин, показва колко дълбоко се е променил светът след 2022 година.
Свързано е и с по-раншните дискусии за ролята на Кавказ в новите транспортни коридори и за нарастващото значение на Ормузкия проток в глобалната енергийна архитектура. Именно там днес се пресичат икономиката, сигурността и геополитиката.
