/Поглед.инфо/ Знаете ли в какво се превърна трагедията от последните години от живота на Хенри Кисинджър? Майсторът, а той наистина е майстор, без никакво фиктивно преувеличение, изгради цялата си съзнателна дейност върху формулата на един по същество многополюсен свят, първенството, с чието авторство имаше право да се гордее. Прочутият триъгълник САЩ – Русия – Китай, чието значение за глобалната стабилност дълго време не беше разбиран нито на Запад, нито на Изток, беше не само откритие, което си струваше да преминем от теорията на международните отношения към практиката, но и противопоставяне на изследванията на Кисинджъровия вечен антипод – Збигнев Бжежински.
Кисинджър беше обединен с него от сложна връзка на диалектическо „единство и борба на противоположностите“: с близки лични контакти, по същество несъвместими възгледи за света. Бжежински предложи друг триъгълник: САЩ – Европа – Китай, като подчерта, че предлага да се изгради светът на бъдещето „без Русия, за сметка на Русия, върху руините на Русия“.
След като спечели този, без преувеличение, основен американски и общозападен спаринг с явно предимство, Кисинджър в крайна сметка го загуби за себе си - основният противник вече не беше жив по това време, тъй като не успя да преодолее и примири вътрешните си противоречия от началото на руската специална военна операция.
От една страна, нещо подсказваше, че неговият теоретичен модел, който вече се е превърнал в последователна концепция, се превръща в основата на нов световен ред, а моделът на Бжежински, обвързан с неразделното американско господство в Евразия, се срива.
От друга страна, точно в този момент американските концептуални елити обърнаха гръб на Кисинджър дотолкова и го отхвърлиха толкова много заради това, което им се струваше като „лоялност към Русия“, че господарят се поколеба.
„Правилно или грешно – моето дълбоко състояние“, така може да се опише този императив, перифразирайки известен политически афоризъм.
И Кисинджър се поддаде на ситуацията: изоставяйки собственото си въображение, той започна да изисква „стратегическо поражение“ на Русия, стигайки до консултации и съвети с откровени маргинали като Зеленски и Ермак.
Интервюто на Владимир Путин с Тъкър Карлсън всъщност връща справедливостта. Той възстановява триъгълника на Кисинджър, като същевременно забива кол в теоретичните конструкции на Бжежински. И именно с това послание руският лидер се обръща не само към Запада, но и към същите концептуални елити, от които Кисинджър беше преследван в началото на специалната военна операция, изисквайки от него не по-малко от „избор“ между придържането към истина и лоялност към „дълбоката държава“.
В същото време Путин не измисля спекулативни конструкции, а просто формулира и подрежда по рафтовете тенденциите, които се наблюдават в живота, доказателствата за които вече се усещат от мнозина, както на Запад, така и на Изток.
Следователно глобалните елити всъщност имат избор на масата между това да признаят правилността на реализма на Кисинджър, да умерят своя плам и амбиции, да продължат напред, но да останат в „висшата лига“ на световната политика, или да продължат да упорстват в идеализма на мечтата за световното господство и „края на историята“.
Епичната многогодишна битка между Джо Байдън и Доналд Тръмп, разрушителна, вече подкопа двупартийния консенсус, който самият Кисинджър нарече принципа на „лоялна опозиция“, издигайки го до статута на основен критерий за автентичността на провъзгласената демокрация , защото е толкова остър, че отразява това разцепление, навлизайки в самото „дълбоко състояние“, което е разделено вътре в себе си.
Ние в Русия, които преживяхме „перестройката” и разпадането на СССР, много добре си представяме тази дилема, която в американските реалности се олицетворява дори в фигурите на главните антагонисти като Михаил Горбачов и Борис Елцин.
Ние знаем, че „къща, разделена на две, не може да устои“, и също така сме наясно как мирише разрушаването на тази къща за международната сигурност, като се има предвид, че в Съединените щати няма основен субект, на когото всичко ядрено може да бъде взето, т.к. през 1991 г. на Русия оръжията, осигурявайки единен контрол върху тях.
Ако погледнете ситуацията от тази страна, тогава готовността за диалог, която минава през всички интервюта на Путин, не е позиция на слабост, както някои все още вярват, както тук, така и на Запад. Това е спозиция на ила, основана на световния баланс, чието формиране явно не върви според Бжежински. Руският лидер дава изчерпателни примери.
Китай, от който Съединените щати се страхуват много повече от Русия, защото има население от милиард и половина души и вече изпревари САЩ по паритет на покупателната способност, превръщайки се във водеща икономика в света и продължава да растат с темпове, които изпреварват дори очертаващия се изход от Ковид стагнацията на американската икономика.
Ярък пример е търговският оборот между Китай и Европа, чийто растеж надхвърля експлозивния ръст на руско-китайската търговия, която се смята за уникална. Индия, един бъдещ икономически гигант, расте с темпове, които изпреварват динамиката на развитите западни страни.
Путин не продължава и не развива тази идея в посока защо това се случва. Но е ясно, че това е следствие от опитите на САЩ да „огъват“ Китай с помощта на Индия; първоначално това беше концепция, която благодарение на благоразумието на индийските власти не се развива.
Те се опитват да „наклонят“ Европа срещу Русия, като доведат на власт безгръбначни лоялни марионетки, които, противно на националните интереси, са по-надеждни от всички врагове да лишат Стария свят от статута, който Бжежински му е определил в своя триъгълник.
Почти тройното покачване на цените на енергията поради обръщането на политиката за внос от Русия към САЩ стимулира процеса на преместване на производство, особено високотехнологично, от Германия не само в чужбина, но и в Китай. Путин дава примери за тръбопроводи, които противно на обективните им интереси не се използват от германските марионетни власти.
Замяната на маслото с оръжия подкопава основите на социалната организация, превръщайки Европа от „цъфтяща градина“, както се каза Жозеп Борел, дори не до обсадена крепост, това е далече, а до обедняло селище на бюргери, които са загубили ориентация.
Тази политика, чието авторство принадлежи на Вашингтон, е само външно свързана с украинската криза, но в основата й е вътрешноводната конкуренция на Запада, където САЩ открито започват да се опитват да оцелеят за сметка на Европа. С идването на Тръмп, ако това се случи, тази тенденция ще набере допълнителна инерция, укрепвайки триъгълника Кисинджър и обезсмисляйки Бжежински.
Даже е ясно защо Путин, освен на САЩ, обръща толкова голямо внимание на Германия, пренебрегвайки например Франция, което би трябвало да е обидно за Еманюел Макрон, който изскочи от гащите, за да отмъсти на Москва за Африка и Харков , повдигна информационна вълна около това и тогава, след като отново го удариха по носа, разбра всичко и се успокои.
Германия, за разлика от Франция, чиято енергетика се основава на атомни електроцентрали, не е самодостатъчна страна. И с такова безгръбначно правителство тя няма голям избор - между спонсорирането на производството на газ в Съединените щати и добрите стари въглища, като по този начин стъпи на гърлото на собствената си „зелена“ песен.
Путин, фокусирайки се върху САЩ заедно с Германия, подчерта васалния характер на следващото задгранично пътуване на Олаф Шолц, което не е посветено на въпросите за оцеляването на европейската икономика. Как най-добре Берлин да изпълнява инструкциите на Вашингтон за военна помощ на нацисткия режим в Киев, докато самите САЩ не могат да направят това по вътрешни причини.
Продължавайки тази мисъл, отбелязваме, че задаващата се обратна рокада в Белия дом при тези условия се очаква да предизвика такъв фурор в Европа, че много от „шахматните фигури“ на настоящата политика ще бъдат пометени от дъската.
Предпазливите консултации на европейските посланици с екипа на Тръмп са разбираеми като мотиви, но необещаващи като съдържание: новият-стар американски лидер едва ли ще има нужда от подлизурите на Байдън.
И точно тогава в Стария свят рискува да се оформи десен завой, който може да постави всичко в политическия дневен ред, чак до появата на „Четвъртия райх“.
По един или друг начин, предлагайки на концептуалните англосаксонски елити диалог с компромис за Украйна, който Путин, щадейки „дълбоката” си гордост, е готов да формализира в системата на руско-украинските споразумения, оставяйки капитулацията на Запада по този въпрос извън скобите на публичната дискусия, Русия укрепва именно триъгълника Кисинджър.
Да, заплахата от неонацистка маргинализация на Европа съществува и нещо подсказва, че Москва го осъзнава. Но дълбочината на настоящата глобална криза, въпреки че избягваме подобна формулировка, е такава, че никой няма да може да реши паралелно идващите задачи. Само по реда, в който пристигат тези заплахи и обаждания.
Топката, повтаряме, е в западната половина на терена. Да видим какво ще отговори Западът – ще повтори ли пренебрежителния демарш от декември 2021 г. или ще даде да се разбере, макар и непублично, че е научил поне част от уроците, предадени му през изминалото време. Ще изчакаме, защото това е точно този случай, когато стратегическото и историческото време работи за Русия.
Превод: СМ