/Поглед.инфо/ В един привидно технически спор за регулации Европа премина невидима граница – и беше назована.
Санкциите на САЩ срещу европейски фигури заради цензура превърнаха управлението на словото от вътрешна политика в геополитическо обвинение. От този момент ЕС вече не говори от позицията на морален арбитър, а от позицията на обвиняем.
Този текст проследява как „грижата“ се превърна в контрол, как регулацията се сблъска с Конституцията и защо цензурата не стабилизира властта, а я изпразва отвътре – до точката, в която тя просто престава да бъде чута.
Какво следва за Европа, когато контролът над думите се превърне в геополитическо обвинение
Денят, в който Европа беше назована
В историята има моменти, когато една система не рухва, а бива назована.
И именно в този акт – в произнасянето на името – се съдържа началото на края.
Санкциите на САЩ срещу европейски фигури заради цензура не са дипломатически инцидент. Те са акт на публично именуване. Европа, която десетилетия наред се самопредставяше като морален арбитър на свободата, беше назована с дума, която тя смяташе за запазена марка на „другите“ – цензор.
Това не е спор за регулации.
Това не е спор за социални мрежи.
Това е момент, в който центърът на Запада отказа да разпознае Европа като носител на свободата на словото.
От този момент нататък ЕС вече не може да говори от висотата на моралния авторитет. Той е принуден да се защитава. А когато една власт започне да се защитава, тя вече е в криза.
Как се стигна дотук: подмяната, която никой не забеляза
Европейската цензура не започна с репресия.
Тя започна с грижа.
Грижа за обществото.
Грижа за демокрацията.
Грижа за „уязвимите“.
Точно тук се крие трагедията.
Защото Европа не забеляза момента, в който грижата се превърна в право на намеса, а правото на намеса – в право на корекция на реалността.
Постепенно политиката отстъпи място на управлението на смисъла. Дебатът беше заменен от „оценка на риска“. Несъгласието – от „потенциална заплаха“. Истината – от „верифицирана информация“.
И така демокрацията започна да се управлява не чрез избор, а чрез филтър.
Законът, който промени всичко, без да бъде наречен
Когато ЕС въведе всеобхватни правила за цифровото пространство, това беше представено като техническа необходимост. Но нищо в управлението на словото не е техническо.
Регулациите превърнаха платформите в инструменти за превантивно подчинение. Не защото някой ги принуждаваше пряко, а защото рискът от санкции ги превърна в доброволни цензори.
Това е най-ефективната форма на контрол:
властта не забранява – тя създава условия, в които забраната става рационален избор.
И именно тук САЩ видяха опасността.
Не защото Европа „прекалява“.
А защото Европа създаде модел, който може да бъде изнесен извън собствените ѝ граници.
Американският шок: когато регулацията се сблъска с Конституцията
Американската реакция не е морална.
Тя е екзистенциална.
За американската политическа култура свободата на словото не е балансиращ фактор. Тя не е предмет на договаряне. Тя не е функция на общественото спокойствие.
Тя е абсолют, защото именно от нея произтича легитимността на властта.
Когато европейски структури започват да оказват натиск върху американски платформи, това вече не е европейски въпрос. Това е удар по американския конституционен ред.
Затова реакцията е санкционна.
Затова няма диалог.
Затова няма „разбирателство“.
Когато става дума за свободата на словото, Америка не преговаря – тя чертае граници.
Истинската опасност: преносният ремък на цензурата
Европейската цензура не действа директно.
Тя винаги работи чрез посредници.
Националните медийни регулаторни органи са ключовият механизъм в тази система. Те превеждат брюкселските директиви на езика на „националната отговорност“.
В България тази роля се изпълнява от Съвет за електронни медии – институция, която формално е независима, но реално функционира като баланс между политически квоти, европейски очаквания и обществен натиск.
Досега СЕМ можеше да се крие зад формулата „така изисква Европа“.
След този скандал тази формула е компрометирана.
Защото, когато Европа е обвинена в цензура, всяко национално решение, произтичащо от тези правила, става потенциално нелегитимно.
Какво следва за регулаторите: епоха на недоверие
Оттук нататък националните регулатори навлизат в минно поле.
Всяко тяхно действие ще бъде интерпретирано не като защита, а като намеса.
Всяко решение – не като баланс, а като контрол.
Всяка санкция – не като регулация, а като политически акт.
В държави с крехки демократични традиции това ще доведе до едно:
разпад на доверието.
А регулатор без доверие е просто административна структура без морална основа.
Европа срещу собствените си общества
Най-голямата ирония е, че ЕС не губи битката със САЩ.
Той губи битката със собствените си общества.
Колкото повече контрол, толкова по-малко легитимност.
Колкото повече „борба с дезинформацията“, толкова повече усещане за манипулация.
Колкото повече надзор, толкова по-радикални алтернативи.
Европа влиза в спирала, от която няма добър изход:
или ще отстъпи и ще признае грешката си,
или ще затегне още повече контрола – и ще ускори разпада.
Какво ще последва: Европа след цензурата
Европейският съюз няма да падне с гръм.
Той ще се изпразни отвътре.
Регулаторите ще загубят авторитет.
Медиите ще загубят доверие.
Обществата ще загубят усещане за представителност.
И тогава ще настъпи най-опасният момент:
моментът, в който хората ще престанат да защитават свободата, защото няма да вярват, че тя изобщо съществува.
Цензурата винаги обещава стабилност.
Но тя винаги ражда хаос.
ЕС избра да контролира думите.
И точно заради това ще загуби правото да бъде чут.
А една власт, която не е чута, не пада.
Тя просто изчезва.
Публикации по темата: