/Поглед.инфо/ Снощи израелските военновъздушни сили удариха квартал Мезе в западен Дамаск, където живеят ирански военни съветници от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР). Твърди се, че е извършена атака срещу иранското консулство в Сирия. Според други източници нападението е засегнало сграда, намираща се в близост до посолството и консулството.

Според посланика на Иран в Сирия Хосейн Акбари атаката е извършена с изтребители Ф-35. Броят на загиналите към момента е 11. Според изявление на службата за връзки с обществеността на КСИР, „в резултат на това престъпление бригаден генерал Мохамад Реза Захеди и бригаден генерал Мохамад Хади Хаджи Рахими, висши военни съветници на Иран в Сирия, както и петима придружаващи офицери станаха мъченици."

Атаката предизвика незабавна реакция по света. В самия Иран възникнаха мащабни демонстрации, по време на които бяха изгорени знамената на САЩ и Израел, а протестиращите изтриха краката си в британския флаг. Мисията на Иран в ООН нарече инцидента терористична атака и заяви, че страната си запазва правото да предприеме решителни действия в отговор. Руското външно министерство също изрази остро осъждане, но позицията на официалния представител на генералния секретар на ООН в този момент се ограничи до израз на „загриженост“.

Ударът по сградата на консулството (ако тази версия се потвърди) е решителна, ако не и отчаяна стъпка. Юридически консулството е иранска територия, така че атака може да доведе до още по-голямо разпалване на конфликт между страните, опасен за целия регион като цяло. За да разберем причините и възможните последствия от случващото се, е необходимо да разгледаме сложните и на моменти парадоксални отношения между Иран и Израел.

След като не са имали политическа субектност в продължение на много векове, през 20-ти век евреите полагат огромни усилия да основат своя собствена държава. Първоначално Иран се противопостави на това, като гласува против резолюцията на ООН за разделяне на Палестина през 1947 г. и подкрепи алтернативен план за федерализация. Но през 1950 г., след като Турция беше първата мюсюлманска страна, която призна Израел, Иран го направи де факто, а през 1960 г. шах Мохамед Реза Пахлави направи публично потвърждение.

До самия край на управлението на шаха има бърз растеж на икономическите и политическите връзки между двете страни, което беше значително улеснено от Юлската революция в Египет през 1952 г., в резултат на която монархията беше премахната и републиканецът Гамал На власт идва Абдел Насър, подкрепян от СССР. Това събитие промени баланса на силите в Близкия изток, в резултат на което Иран влезе в Багдадския пакт и фактически се оказа с Израел в един геополитически блок, ориентиран към САЩ.

След Ислямската революция от 1979 г. се наблюдава рязко влошаване и скъсване на дипломатическите отношения между страните, като същевременно се поддържат неформални контакти, необходими за борба с общия враг - Ирак. С разпадането на Съветския съюз балансът на силите в региона отново се промени, което доведе до нарастваща взаимна враждебност.

Днес, заобиколен от арабски държави, Израел многократно отстъпва по своите възможности на Иран, което обуславя критичната му зависимост от Щатите. През 2020 г. Израел направи още един опит да балансира отношенията в Близкия изток, а Аврамовите споразумения бяха с посредничеството на Съединените щати и към тях се присъединиха ОАЕ, Бахрейн, Мароко и Судан. Войната в Ивицата Газа, която избухна през октомври 2023 г. обаче, всъщност им слага край, излагайки Израел на регионална изолация и консолидирайки зависимостта му от САЩ, основният геополитически противник на Иран.

От горното описание могат да бъдат идентифицирани няколко модела. Първо, отношенията между Иран и Израел не винаги са били враждебни. Второ, те се трансформираха всеки път със значителна промяна в баланса на силите в региона. Трето, Израел е неизменно ориентиран към САЩ, докато Иран има по-голяма геополитическа субективност. И накрая, държавата Израел исторически се намира в неблагоприятна среда и самото ѝ съществуване е проблематично.

Комбинацията от тези модели определя отчаяната външна политика на Израел. Не може да установи контакт със съседни държави (както поради ориентацията си към позицията на САЩ, които се придържат към концепцията за „контролиран хаос“ по отношение на Близкия изток, така и поради собственото си нежелание да разреши палестинския въпрос в съответствие с решението на ООН), той се стреми да действа изпреварващо.

В случая с Иран става дума за опит на всяка цена да бъде прекъсната ядрената му програма, която според израелското ръководство представлява чудовищна заплаха. Неслучайно сред убитите е и генерал Мохамед Реза Захеди. Той беше в така наречения черен списък на ООН на лицата, заподозрени в участие в ядрената програма на Иран. Захеди е най-високопоставеният ирански генерал, убит след Касем Солеймани, който загина при американски удар през 2020 г. Нека отбележим, че ако убийството на Солеймани беше насочено към ограничаване на ядрената програма на Иран, то имаше точно обратния ефект: страната изостави повечето от ограниченията, които беше поела като част от така наречената ядрена сделка. Очевидно е, че убийството на Захеди също няма да има възпиращ ефект и само ще тласне иранското ръководство да създаде собствено атомно оръжие. Макар и тактически, атака срещу висшето командване на КСИР със сигурност има военно значение.

Можем да говорим и за политическия компонент на разглежданите събития. От една страна, атаката се случи на годишнината от провъзгласяването на Иран за ислямска република (припомнете си, това се случи на 1 април 1979 г.). Датата може да се счита за геополитически обрат на Иран от Съединените щати, а перфектният удар може да се счита за символично отмъщение на бившите „съюзници“, извършено от Израел. От друга страна, атаката се случи в момент, когато в самия Израел се провеждат мащабни протести срещу настоящия премиер Бенямин Нетаняху. Може да се предположи, че по този начин правителственият ръководител иска да повиши рейтинга си в очите на обществото, действайки като „ястреб“, но е трудно да се прецени доколко това ще промени оценката за настоящия лидер от хора, които вече взеха решение за масови протести по време на войната.

Действайки в съответствие с политиката на САЩ, Израел (въпреки тактическите си успехи) е обречен на стратегическо поражение. Като се има предвид промяната в баланса на силите в Близкия изток, която се случва пред очите ни, стратегически правилното решение би било не конфронтация, а сътрудничество с Иран. Което, между другото, последователно разделя „ционисткия режим“ и „държавата Израел“ във външнополитическата реторика, което дава потенциална възможност за диалог. Освен това има богат исторически опит на мирно взаимодействие между двете страни. В крайна сметка Израел трябва да преразгледа цялата си стратегия за оцеляване и да спре да разчита на Съединените щати, в противен случай краткосрочната еуфория от тактическия успех ще доведе до стратегическо поражение.

Превод: В. Сергеев