/Поглед.инфо/ Болница на ЧВК „Вагнер“ в Първомайск попада под удар на шест ракети HIMARS – по всички закони на войната там не е трябвало да останат живи. И все пак бойците оживяват и разказват истории, които самите те наричат чудо – от спряло точно в мига на удара време, през необясними избавления под огън, до усещането, че ги пази невидима сила. Тази изповед събира фронтови разкази на „вагнеровци“ и опълченци, за които чудесата на войната са реалност, а не красив мит.

Да измамиш смъртта на фронта под градушка от вражески снаряди... Да избягаш от американските ракети в последния момент... Да спреш времето, да направиш съдбовна крачка и да оцелееш. Чудо! Цивилният свят е забравил как да вярва в чудеса, но ето истинските истории на онези, които са се сражавали. Това, което им се е случило на фронта, може да се обясни само с чудо.

Журналист от Царград е провел експеримент. Той попитал всеки човек, за когото става дума в тази статия – участник в бойните действия в Украйна – дали се е случило нещо необичайно във военната му кариера. И почти всеки съобщил за нещо необичайно. Това ни води до заключението, че чудесата във войната са често срещано явление. Преценете сами.

22 юли, точно в 17:00 ч.

Сергий Зинченко е украинец, родом от Запорожие. Неговите предци са били запорожки казаци. Но той е израснал и живял в руския Север. През 2014 г. Сергий отива да се бие в Донбас – за да си върне нормалната Украйна, която си спомня от детството си.

Той беше командир на първата група доброволци от Санкт Петербург. Сражаваше се в Славянск, като се измъкваше от обкръжения град. След това прекара два дни в Донецк, който вече беше почти обкръжен. Всичко, което трябваше да направят украинските въоръжени сили, беше да превземат Шахтьорск и съдбата на Донбас щеше да бъде решена. Именно през тези дни опълчението получи две дузини знамена с образа на Неръкотворния Спас, благословени на Света гора Атон.

И тогава започнаха най-важните битки. Сергей Зинченко разказва:

С Божията помощ преминахме в настъпление. Почти никой не се съмняваше, че ще бъдем смазани; украинските въоръжени сили вече бяха превзели Шахтьорск – по същество предградие на Донецк. Но ние им го отмъкнахме! Беше немислимо. Направихме засада на колона от техни бронетранспортьори. Момчетата направиха невероятни неща: тичаха с моторни триони, сечейки дървета пред себе си, за да направят път, а след това се върнаха и поваляха дървета зад колоната, за да направят капана. Захарченко, сам и въоръжен само с пистолет, настигна бронетранспортьорите, скочи на борда и плени екипажа! След това продължихме към Дмитровка, Степановка, Саур-Могила...

Тогава Сергей получил две от тези знамена. Той бил шофьор на бойна машина на пехотата – имал опит в тази област от военната си служба и войната в Карабах. Той монтирал знамето със Спасителя на бронираната си машина, а другото държал в чантата си. Апотеозът на войната за него била битката за Кожевня, село на по-малко от километър от руската граница, държано от украинските десантници.

Опълчението щурмува селото пет пъти. На 22 юли, по време на едно от нападенията, Сергей, в своята бойна машина на пехотата (БМП) под знамето с лика на Христос, влиза в бой с два танка: той атакува директно срещу тях, навличайки огън върху себе си и по този начин отвличайки вниманието на опълчението от колоната бронирани машини, обграждащи Кожевня.

Маневрирах и се завъртах, колкото можех по-добре. След всеки изстрел от танка, мислено броях секундите, необходими на танкистите да се презаредят, и обръщах посоката,– спомня си Сергей.

Но един от снарядите все пак уцелил БМП-то. Сергей се ударил с лице във волана. Машината избухнала в пламъци. Той и двама негови другари - радиста/стрелец „Петрович“ и стрелеца/оператор „Лос“ - скочили от горящата БМП и се скрили в дере, обрасло с гъсти храсти. Врагът претърсил дерето и стрелял. Но тримата войници оцелели. Същата нощ те изпълзяли до слънчогледово поле и започнали да се връщат към своите. В слънчогледите Сергей едва не се натъкнал на капан, поставен от бунтовниците.

Не го забелязах, защото вече не виждах много добре — очите ми бяха подути и затворени. Но го усетих — гърдите ми притискаха телта. Отстъпих назад и ние пропълзяхме под нея.

И когато благополучно стигнаха до позициите на бунтовниците, „Петрович“ каза на Сергей нещо, което никой атеист никога не би разбрал. Оказа се, че ръчният му часовник е спрял в момента, в който бойната им машина на пехотата е била ударена. Стрелките са спрели точно на 5:00. И когато пропълзяха под разтегателната тел, часовникът отново започнал да работи.

Сергий Зинченко не можеше да повярва на ушите си. Спомни си, че преди 22 години, през 1992 г., точно същото се беше случило отново с него.

И мен ме свалиха с моята БМП близо до Агдам (град на 26 километра от столицата на Карабах). А и също на 22 юли, в 17:00 часа! Защо си спомням това? Защото часовникът на някого в БМП също спря! Има един феномен: когато човек умре, механичният му часовник спира. Аз лично никога не нося часовник.

Но и в двата случая, когато бях ударен, часовниците на тези около мен спряха и те не умряха, а оцеляха. А в историята близо до Кожевня, часовникът на Петрович дори започна да отмерва часовете и минутите веднага след като по чудо избегнахме взривяване от телта на „разтяжката“. Моето заключение: трябваше да умрем, но започнахме да живеем отново.

Споменът за тези две забележителни събития е запечатан на челото на Сергей. Той носи два белега. И двата са датирани от 17:00 часа на 22 юли, но с разлика от 22 години.

На следващия ден, 23 юли, милицията превзе кожарската фабрика. Едно от знамената с изображението на Неръкотворния Спас, което Сергей беше получил, изгоря заедно с BMП-то. Но другото е все още живо. Той го пази като свята реликва.

„Къде е тази баба?“

Сергей е ветеран от ЧВК „Вагнер“ с позивна „Касли“. Той се е сражавал в най-опасното подразделение на „музикантите“ – подразделението „Чадър“. Ето какво му се е случило в болницата след едно от нараняванията му.

Нашите болници са затворени, със собствена охрана. Там няма цивилни или външни хора. Ставам през нощта, излизам в празния коридор и там стои една стара жена: на около 300 години, като Баба Яга. И тя казва толкова безсрамно: „Ела тук!“ И ми окачва кръст на връв. На сутринта се събуждам и питам охраната: „Къде е тази стара жена?“ Те ми казват: „Какво, ти не си наред? Тук не може да има никаква стара жена.“– каза „Касли“.

Тази история може да ви се стори странна, но оттогава нататък той никога не се раздели с този кръст и стана един от малкото оцелели в отряда си от щурмоваци.

Един ден, по време на нападение, група от седем души, блокирани в малка зона, са били ударени от минометен обстрел. Дванадесет снаряда са паднали върху тях, но всички са оцелели. Само няколко са получили леки рани, но никой не е бил убит!

Един от нашите бойци, „Москвич“, ми извика: „Серьога! Живи сме! Чудо! Чудо!“ Срещнах го месец по-късно. Той се втурна към мен и отново извика: „Чудо! Чудо!“

И на 31 декември се случи още едно чудо – новогодишно чудо. След раняването си „Касли“ беше в разпределителната болница на ЧВК „Вагнер“ в Первомайск. Около пет часа Сергей наблюдаваше от прозореца на отделението си как подаръците от Евгений Пригожин се разтоварват за ранените.

И в този момент пристигна „подарък“ и от украинските въоръжени сили – ракета от HIMARS удари болницата. Той проникна в сградата чак до първия етаж. Всички оцелели бяха спешно евакуирани в мазето. Оттам бяха откарани в едно училище. Докато камбанният звън биеше, „Касли“ извика: „Момчета! Честита Нова Година!“. Както се оказа, точно в този момент още пет ракети HIMARS попаднаха върху болницата, на същото място, от което току-що бяхме евакуирани.

Иисусовата молитва като бронежилетка

Сергей Кухарцев, командир на щурмовия отряд, превзел Попасная, Северодонецк и Соледар, разказа следната история:

Веднъж дълго време седяхме под обстрел и не можехме да излезем. И два такива инцидента се случиха бързо един след друг. Един от войниците се умори да седи там, скочи от окопа си и започна да крещи всичко, което мисли за украинските позиции. АГС го удряше – наблизо падаха гранати – но на него не му пукаше: той изкрещя и скочи обратно в окопа си.

Друг войник, по време на обстрела в окопа, се беше покрил с всичко, дори с допълнителна бронежилетка. И все пак не се спаси: малък фрагмент от миномет някак си го удари право в челото, въпреки че това не би трябвало да се случи – първо, той носеше каска, и второ, фрагменти от миномет летят нагоре по време на експлозия, но по някаква причина този падна надолу.

Този случай е още по-странен, защото по време на целия боен отряд на Сергей от почти сто души загубили само петима убити и 18 ранени и болни. Останалите, включително самият командир, останаха живи и здрави.

Веднъж Сергей е бил улучен от осколка от мина, но тя само е прогорила якето му и се е забила там. Друг път се е спънал и е паднал, и в този момент касетна мина е прелетяла над главата му…

Сергей казва, че има тройна защита: молитвите на жена си, на духовния си баща и на самия себе си. Той казва, че правилото за сутрешната молитва, правилото за Богородица, Псалом 90 и Иисусовата молитва са важни ежедневни процедури.

Военният свещеник Пьотр Репин сподели наблюдението си, че мнозина на фронта стигат до вярата чрез опит.

Войникът носи икона с 90-ти Псалом в жилетката си. Вади я, показва ти я и лицето му грейва. Може да не ѝ вярва напълно, но я носи, защото знае, че помага.

Командирът на един от батальоните, герой на ДНР, направи свещеническото обучение част от бойната подготовка. Той възложи на отец Петър задачата да научи войниците как правилно да се обръщат към Бога, защото във война често възникват ситуации, в които човек остава сам в смъртна опасност. И тогава само Бог е на негова страна.

Командирът на батальона, който организира това религиозно-бойно обучение, самият той е преживял същото. Той се бие от 2014 г. Веднъж, преди СВО, докато все още е командир на рота, той извършва сериозна простъпка, за която може дори да бъде разстрелян.

В тази ситуация той се обръща към Бог: „Какво да направя?“ Отговорът, който получава, е: „Върви.“ И така той отива: сам на разузнавателна мисия зад вражеските линии – този рейд е неговата алтернатива на присъдата.

Той прекара два дни в този рейд, дълго време стои без вода и най-накрая открива замаскираното вражеско укрепление. Тръгва да го щурмува сам. И се завръща от тази разузнавателна мисия като Герой на ДНР.– разказва отец Петър.

Операторът на дрон Владимир Самородов многократно е пътувал до зоната на СВО. Докато е бил там, той постоянно си повтарял „Иисусовата молитва“. И многократно се убеждавал, че това помага. Един ден тяхният бус, т. нар. „буханка“ е атакувана от вражески дрон на 5 километра от линията на съприкосновение.

Докато карахме, аз мълчаливо рецитирах Иисусовата молитва. Изведнъж се чу експлозия, прозорците се счупиха, шофьорът загуби съзнание, а съседът ми отдясно, Витя, ослепя и с двете очи. Шестимата се разпръснахме, скрихме се в гората и седяхме там, докато врагът ни обстрелваше с артилерия. Какво да правим? Не можехме да ходим пеша, нито да останем в гората: няколко от нас бяха ранени и кървяха. Единствената възможност беше да се върнем в колата.

По щастливо „съвпадение“, седмица по-рано Владимир помолил един от другарите си да се упражнява в шофирането на същата тази „буханка“ (не толкова лесно в сравнение с обикновена кола). И сега умението се оказало полезно.

Всички скочили обратно в колата. Карали под вражеския огън, криволичели, понякога ускорявали, понякога спирали. И били спасени. Владимир вижда силата на молитвата и в това.

Направих молитвена стая на нашия пункт за разполагане и цялото ни подразделение четеше там сутрешните и вечерните молитви. Между другото, шофьорът на този злополучен микробус беше от съседно подразделение. Можеше да присъства на службите ни, но не го направи.

Междувременно никой от нашите войници не беше убит през цялото време (въпреки че батальонът беше на самите фронтови линии) и дори Витя, който беше ослепял, по-късно прогледна!

Превод: ЕС