/Поглед.инфо/ Някога, през есента на 83-та, в разгара на Студената война бях седнал в Хамбург да пия чаша кафе на терасата на малко заведение край един от каналите. Докато отпивах от кафето, се бях зазяпал в мътните води на канала и не обърнах внимание на другия посетител – една тогава за мен доста възрастна жена. По едно време забелязах, че тя настойчиво ме гледа. Естествено, постарах се да не покажа, че това ме впечатлява. След малко за моя изненада старата жена стана и бавно се приближи. Попита ме дали може да седне при мен. Когато се настани, зададе и първия си въпрос. Дали съм руснак. Нали бях облечен с костюм от онези, които носехме при официалните командировки. Казах, че съм българин. Тя леко махна с ръка: „Ах, да, пак сте от онези…“
Зачаках да продължи. „Знаете ли, започна тя, аз преживях ужасната бомбардировка на Хамбург от съюзниците. Водата в каналите вреше, а асфалтът по улиците кипеше. Тогава загубих почти цялото си имущество…“ Типична немкиня, си помислих, вместо да каже, едва отървах кожата, тя си мисли за имуществото. Жената обаче след встъплението си зададе и тревожещия я въпрос. „Защо искате да дойдете с вашите танкове? запита. Отново да разрушите нашия живот?“ Позасегнат все пак реших да й отговоря, че когато дойдат нашите танкове, животът на уважаемата госпожа ще стане по-добър. Тя обаче ми отговори мило усмихната, че няма нужда, че би предпочела да продължи да си живее в техния си, „лош“ живот.
Сетих се за тази среща, когато наскоро за пореден път посетих музея на дирижаблите в Меерсбург край Боденското езеро. Честно казано не очаквах, че там след доста години отново ще видя симпатичната разпоредителка. Поостаряла, леко куцаща, опирайки се на бастун, тя все така отдадена заразказва историята на дирижаблите на малката ни група посетители. След това, разпознала ме, тя ме придърпа към себе си и ми зададе въпроса: „Вие нали едно време бяхте с руснаците, как мислите, наистина ли пак ще има война и те ще дойдат при нас?“ Опитах се да я поуспокоя, като й цитирах думите на нашия цар Борис за отношенията ни с Германия и Русия. Допълних дори, че е заплатил с живота си, за да ни опази от онази войната. Оставих я доста впечатлена от чутото. И разтревожена, като много нейни съграждани.
Разказвам ги тези две истории, разделени от над четиридесет години, но еднакви с мислите и настроенията в тях. Което показва, че нищо не сме научили и от нищо не сме се поучили за изминалото време. Защото и у нас вече не минава ден без някой да ме попита, дали ще има война. От скоро без значение дали е млад или стар.
Нашите европейски политици в момента не се замислят, вижда се, че, ако им беше простено за ковида, сега ако направят пак същите щуротии, няма да им се размине. Като гледа и слуша човек тяхната безогледна агресивна риторика, изглежда, че, настрана от заявленията им за мир, те наистина искат война, че са решили на халост да похарчат живот ни, който впрочем и те живеят. Приличат на самоубийци, но всъщност не са. В Брюксел няма луди, а само хора защитаващи нечии интереси. Защо е този омръзнал ни театър, според мен, има две обяснения. Кое е по-доброто и кое по-лошото не може се разбра. Едното е, че те са си въобрази, наред с останалите си намерения, по този начин да сплашат Русия и конкретно Путин. Чрез така наречените действия за въздържане да го накарат той да спре. Наивно, разбира се, но, както виждаме, темата върви в стрийма. Другото обяснение е, че истинската цел е съвсем различна от приказките им. Явно всичко е свързано както винаги с пари. А те не са малко – над 800 милиарда. Затова прибързано и германската конституция беше променена – още повече пари да се осигурят за въоръжаване.
В края на краищата всичкото май ще излезе чиста проба бизнес. Сещате се, че ако войната тропаше на вратата, никой нямаше да планира да се готви за нея за следващите 5 години. Едва ли само щеше да обяви, че трябва всеки да се запаси с храна и вода за 3 дена. Знаем, а сега го виждаме съвсем до нас, какво се е случва, когато войната е дошла до твоя дом и ти си длъжен на минутата да вземеш решение, какво да направиш, за да опазиш живота си. Това с планираното за 2030 година ми напомня малко на петилетките от онова време. В петгодишен период да се постигнат решителни успехи в развитието на социалистическото съревнование, извинявам се, в оръжейната надпревара. Ако все пак се превъртят няколко страници от историята на студената война и познатата ни от тогава надпревара, то веднага ще светне номерът. И той, слава Богу, не е в желанието на някой да умре на фронта или да допусне да му съсипят къщата, а просто във факта, че военнопромишленият комплекс и в Западна Европа и в САЩ все така си е основен работодател на политическата класа. Ако трябва да сме справедливи, така е и в Русия. Затова войната в Украйна ще продължи като един от пазарите за скоротечна реализация на оръжие и боеприпаси без в сметката да влизат човешките животи. Голяма война обаче няма да има – тя не е изгодна за никого. Ако се вгледаме в плановете, става въпрос за производство на конвенционални оръжия, а не на атомни бомби. Хитруват нашите политици в Брюксел, правят се на не знам какви в играта. Отстрани ги наблюдават Тръмп и Путин и засега почти не се намесват. Китай по китайски изчаква събитията. Скоро по всяка вероятност и на това ще се сложи край, за да остане само играта на великите сили както е било. А дали това за нас е добрият вариант, тепърва ще се види.
Тези дни по инициатива на първите копиеносци в ЕС, „главите“ на Франция и на Германия се провежда поредната, вече разширена среща на желаещите. Без съмнение след многото приказки ще се гласува нов пакет „помощи“ за Украйна. Което потвърждава верността на гореизложеното. Ако така ще върви, явно на Украйна й е подготвена съдбата да се превърне във взаимно полезен военен полигон за „тренировки“ в горещ вариант. И тук отново става актуален класическият въпрос, на кого е изгодно това. Най-малко на украинския народ, стига той по-скоро да разбере това.