/Поглед.инфо/ Замисляли ли сте как така един от най-почитаните днес политици и държавници Стефан Стамболов, авторът на „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари” е най-силно обвиняван в користолюбие! Той е бил адвокат без да има правно образование, а приписваните му или истински богатства са най-честата аргументация за нападките срещу него. Показателното, дори странното е, че тъкмо при политическа дейност придобиването на богатство е обект на най-силни обвинения, въпреки че деловито се приема като обикновено явление. В този порядъчен цинизъм има много елементи – от нашенска обикновена завист до морално омерзение. Всички знаем, например,че още през републиканските римски времена купуването на гласове се е приемало като хладна, дори разумна предизборна практика.
В многотомните си мемоари Иля Еренбург си спомня как в елегантно кафене в Антиб анонимен почитател плащал редовно сметките на Пабло Пикасо и неговата компания. Благодетелят така и не разкрил кой е. За него било чест и тръпка да бъде наоколо на съседните маси край художника, който самият съвсем не бил несретник за почерпка. Без никакви комични аналогии, на мен веднъж също се случи подобно произшествие в търновска кръчмица, заедно с професорите Х.Глушков и Р.Мишев. Така и не разбрах причините и връзката за този изискан жест. Разбира се, онази благородна дискретност при подобни прояви, която е мотивирана от искрено почитание или симпатии, не се изразява в плащане на сметки. Нито означава непременно, че донорът е по-богат от рецептора. А все пак луксът да изразиш такова внимание изисква възможности. Далеч не всички ги притежават. Защото може и да не си щедър като богат, но не може да бъдеш щедър ако си беден. Тук красивите метафори носят малко утеха.
Библейското разделение богати – бедни е условно, като всички човешки полюси по света. Заедно с щастието, то е и субективно състояние. В „Един ден на Иван Денисович” Александър Солженицин описва колко щастливо се чувствал и колко богато празнувал дългогодишен обитател на Гулаг, защото в един ден получил колет и отървал карцера. Контрасти в представите разни. Мнозина разбират съвременната финансова криза като сполетяла ги страшна беда, защото вместо 300 процента, сега печалбата им е само половината. Една героиня на Ерих Мария Ремарк твърди, че парите са важни, само когато ги нямаш! Мой вече покоен приятел настояваше, че само онези пари са твои, които си похарчил. В своята „Автобиография” Чарлз Чаплин се беше разсърдил на приятеля си Съмърсет Моъм за публикувани размисли колко е хубаво да си беден. ”Нищо хубаво не съм видял от бедността!?“ – гневно отговаря Чарли. Години по-късно той ще напомни в писмо до дъщеря си, че всеки трети неин долар не е спечелен справедливо и че вероятно има по-добри балерини и артистки от нея, които не са известни. Прагматичните измерения на тази вечна тема отдавна са инфилтрирани и в политиката.
Колкото и парадоксално да звучи днес, преди двеста години идеята за заплащане на депутатски мандат е част от демократизацията на парламента. В полемичните памфлети в дискусиите по парламентарната реформа около 1831 г. в Англия, искането за високи заплати на депутатите е демократична акция, дори народна. Потомствените лордове аристократи или градските новобогаташи са могли да заседават в парламента без заплати. Но представителството на другите съсловия, още неукрепнало финансово, намирали, че тъкмо високото заплащане ще ги направи независими от чуждо покровителства и произтичащи от тях внушения. Тогава заплата от държавата е приемано като предусловие за лична независимост. Принцип, който формално лежи и в съвременната политическа дейност.
Но да не вървим само в тази посока. Перфидната предпоставка, че богатият политик е по-независим в поведението си от другите има повече отрицания, отколкото конкретни потвърждения. Обогатяването чрез политика обикновено осъществяват вече богатите дейци. Скандалите на българската политическа сцена за пладнешки злоупотреби, особено по време на войните, засягат повече генерали и министри, отколкото фелдфебели и магазинери. Богатството не предпазва от нарастваща лакомия и мания за безнаказаност. В съвременните условия тази зависимост нараства. Никаква тайна не е какви са източниците, методите и пътищата на реализация на повечето богати хора у нас. Яростният укор на Христо Ботев: ”Богат е казват, па го не питат…” има днес знаменателни продължения. Смущаващата методика на забогатяването у нас се приема понякога с възторг, понякога с безразличие.Често като триумф и величие на пазарната икономика. Но рядко като тревожна заплаха спрямо съвременната ни битовата психология. Примирението към такъв тип разбогатяване е част от духа и климата на нашето общество.
Евентуалните обвинения към един или друг съмнителен богаташ не са причинени от принципна непоносимост. Те са генерирани само от безсмъртното нашенско злорадство. То не работи като морален регулатор за заслужено възмездие, а само носи кратки радости, че някой големец или богаташ е арестуван. Произходът на богатството остава често енигма, а радостта, че неговият носител го е загазил ни е достатъчна. Но богатите в повечето наши случаи са станали такива чрез някой друг и нещо друго. Следите остават. Пъпната връв личи дори когато е прерязана. Защото не може да има богати, когато няма бедни. И обратното!
