На 23 юли 2012 г./понеделник/ се навършват 70 години от разстрела на Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев и Атанас Романов.Поклонението ще се извърши от 10.00 ч. на Гарнизонното стрелбище.
Днес на Гарнизонното стрелбище можем единствено да повторим за пореден път – "Жестока е съдбата на нация, която стреля в поетите, учителите, журналистите – защото стреля в бъдещето си!"
През лятото на 1989 г. събрахме в един малък том цялото творчество на Антон Попов – стихове и публицистика. Публикувахме и всички лични спомени за него от съученици, приятели, колеги и близки. Сборникът се оказа последната книга на издателство „Партиздат”, а тиражът - 3 100 броя се изчерпва за месеци.
В книгата „Горд с името на народа си”, С.1990, Партиздат, публикувах и студията си за живота и творчеството на Антон Попов. Бяха живи още много от свидетелите на разстрела от 23 юли – Бойка Вапцарова, Росица Манолова, Роза Попова – Смилянова, Стефан Богданов. Познавах ги много добре и знаех, че всичко, което напиша, ще бъде подложено на техния критичен поглед. Затова бях максимално прецизен и надявам се обективен.
Днес, в памет на разстреляните шестима забележителни българи, публикувам последната част от статията си с автентичното й заглавие
„Присъдата, венчилото, смъртта”
„Председателят на съда, полковник Игнат Младенов, прочита присъдата по Дело № 509 към 11,30 ч. на 23 юли 1942 год. Без право на обжалване шестимата комунисти ще срещнат смъртта в следващите 24 часа, а то ще рече – до края на нощта. За един от тях е казано следното :
„ ….. подсъдимият Антон Попов, на 27 години, загдето през 1941 г. и пролетта на 1942 г. във военно време, като ръководно лице в разтурената от закона БКП, която си поставя цели и възприема средства, забранени от чл. 1 от ЗЗД …. Проявил организационна дейност в същата и нейните поделения…. Въз основа на чл.16, предложение последно, чл.17 и чл.22 от ЗЗД да изтърпи наказание смърт чрез разстрелване и да заплати на държавното съкровище глоба в размер на 500 000 лв, с лишаване на всички права по чл.30 от Наказателния закон завинаги”.
Срещата на обречените с техните майки, съпруги и сестри става в съдебната зала. Велика и Роза Попови държат ръката на Антон. След минути ги разделят. Осъдените ги връщат в сградата на Софийския централен затвор, в килиите на седмо отделение, на които висят табелите „смъртенъ”.
Към 15 часа шестимата зърват отново своите близки. Пред вратите на затвора спонтанно се е родила още една надежда да бъде отложено непоправимото – венчавка преди смъртта. Поклон пред смелостта на едно момиче, готово да прекрачи през всички условности, норми и обичаи на своето време в името на още един ден, още един час живот за любимия.
Към 19.30 часа камионетката спира пред Гарнизонното стрелбище на ШЗО. След тридесет години Росица Манолова разказва :
„Влязохме вътре. След това свещеникът започна да иска разни неща. Поръча на войниците да вземат вино, хляб, бонбони. Почна да вади епитрахила си. На масата постлаха покривка, поставиха там нещата, които бяха нужни за една венчавка. Разбрах, че е решил да ни помогне с удължаване на процедурата и пя всичко, което беше нужно – как да живеем, как да се обичаме, как да гледаме децата си. Антон така ми е стискал ръката, че на другия ден видях синините по нея.
Вътре бяха Роман и Ана, Кольо и Бойка, Радка, Петър и Стефан Богданови, Роза Попова. Антон Иванов и Георги Минчев, тъй като нямаше никой от близките им, бяха останали в камионетката на двора.
Свещеникът попита за пръстен. Ана Романова имаше едно червено рубинено пръстенче, тя го даде. Попита кой ще комува – и Антон, и аз казахме - Вапцарови … Обаче капитан Радев, който щеше да командва ротата за разстрела, той бил юрист, и каза : „Вапцаров е осъден и вече няма граждански права, ще ви кумуваме аз и Радка Богданова”.
И те застанаха до нас.
Ана и Бойка в това време разговаряха с другарите си. А ние слушахме пеенето на свещеника и обикаляхме. Накара ни да обикаляме около масата, след това ни поздрави. Ние мълчахме, нищо не говорехме…
Последни думи, последни прегръдки, последно докосване до любимите хора.
В 21,10 часа изстрелите и думите на великата Ботева песен се сливат в химн на безсмъртието”.
