Александър Кадиев е роден на 30 август 1983 г. в София. През 2008 г. завършва НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов с наградата “Най-най-най” – за актьор на випуска. Има над 20 роли на сцените на НАТФИЗ, Народния, “Сфумато”, “Сълза и смях”, Сатирата. От 2009 г. е част от екипа на МГТ “Зад канала”.Два пъти е номиниран за “Аскеер” за изгряваща звезда – за Бруно във “Великолепният рогоносец” (за която получи и наградата на фондация „Иван Димов”), и за Херман в “Дама пика”. Снима се в няколко филма, сред които “Дзифт” и “Езерното момче”.Стана широкоизвестен с ролята си на Пламен в сериала“Стъклен дом”.От 2012 г. е водещ на предаването “Преди обед” по bTV. Син е на актрисата Катерина Евро и на предприемача Георги Кадиев, който почина на 27 юли 2012 г.
-Александре, кога за последен път те пощипваха близките на майка ти с думите: “Яааа, колко е порасъл синът на Катето”?
-Съвсем наскоро ми се случи - жена на средна възраст ме срещна на улицата и каза: “Сашенцеее, откога те помня, от ей такъв”, щип (Смее се).
-Чувстваш ли се вече еманципиран, излязъл напълно от сянката на известната си майка, след като поработи мъжки за собствената си слава?
-Никога не съм се чувствал в сянката на майка ми. Винаги съм бил много самостоятелен като начин на живот и като мислене. Занимавах се с моите си неща. Не ми се е случвало да се хвана за полата й и да се влача по разни места, където тя ходи. Обикновено съм бил с моите приятели и в моя кръг. Така че, когато реших да живея отделно, не го почувствах като отцепване, не си казах: “А, настана време да отлитам от кораба-майка”.
-Завършил си класа на Стефан Данаилов в НАТФИЗ с наградата “най-най-най” на випуска… Някой би казал, че са ти я дали, понеже много обичат майка ти…
-Да, знам, че много хора си мислят така, но в нашата професия всичко е черно на бяло – излизаш на сцената и играеш, а хората ръкопляскат. На тези, които разбират от театър, им е ясно, че съм излязъл от сянката на майка си още в първи курс на академията.
-Втора асоциация: Катето е страхотна в шоу програмите, синът й пък се утвърди като талантлив тв водещ…
-Ами ето, крушата не пада по-далече от дървото. Пък и аз съм расъл в такава среда – артистична. Светът на шоуто винаги ми е бил пред очите.
-Близък ли ти беше бохемският кръг около Катето?
-Не много. Не съм бохем, не си падам по шумните компании. Така че по това по-скоро приличам на баща си, светла му памет. Той беше интровертен тип.
-Ти май обичаш домашния уют и спокойствието?
-Да, не обичам много хора, даже не си падам по празниците, защото са свързани с много хора. Досадно ми е да съм с много хора.
-А какво правеше, когато майка ти събираше приятели на шумни купони у вас?
-Първо сядах при тях за малко да се видим, после си слизах долу в моята стая. Много пъти се събуждах лятото и чувам: музика трещи, около басейна хора скачат във водата и си казвам: “Охоо, ясно…” Отивам си в стаята, сядам на компютъра и часове наред изобщо не се качвам горе.
-У нас е израз на голяма смелост актьор да се превъплъти в ролята на гей, за да не го нарочат за такъв. А ти го направи смело в спектакъла “Горката Франция”…
-Нямах никакви колебания дали да приема ролята. А тя е на класически хомосексуалист, шармантен тип, френски, с деколте и т.н. И очевидно ми отива на натюрела, защото аз съм Дева – малко женска зодия. А и съм фин като движения и ми лепна много добре (Смях). Това е един от нашите комплекси и само ние, българите, сме ограничени в това отношение. Шон Пен, един от най-големите мъжкари на Америка, игра няколко пъти гей, Робърт де Ниро и Джим Кери също… Това за хората с широко мислене не е проблем. У нас са останали предразсъдъци от едно време. Аз съм отгледан със западната култура – музика, филми, литература. Всичко, що е в свободния свят, е минавало през мен.
-Влезе смело и в кожата на досадник…
-Да, в “Досадникът”. Това е спектакъл пак на същия режисьор Богдан Петканин, и пак френски пиеса, ситуационна комедия. Хората умират от смях. Майка ми, като го гледа, ми каза: “Саше, ти от малък си голям досадник, пак си падна на роля” (Смее се).
-Комедия или трагедия е твоето амплоа? Люшкаш ли се в крайности, грабиш ли с пълни шепи от всичко?
-Аз съм един универсален актьор, който още няма 30 години и опитва от всичко (Смее се). Усещам се еднакво добре и в двата жанра, но в комедията ми е някак по-удобно.
-Е, нямаш още 30, ще кажат хората…
-Хората на 30 години по света отдавна са приключили курсовете и изиграли култови роли. Аз се развивам с бавни темпове, но такава ми е съдбата.
-Какво си мечтаеш да играеш?
-Няма нещо определено. Така съм настроен, че като ме предизвика някой режисьор с някой текст, се паля. Може би ще дойде и този момент, но засега съм отворен за всякакви предложения.
-Говориш винаги с местен патриотизъм за Малък градски театър “Зад канала”…
-Обичам го. Това е много приятно място. Малък театър с хубава трупа. С директора Бина Харалампиева и с режисьорите се спогаждаме много добре.
-Там все още те приемат като Сашко - любимото дете на театъра…
-Не ме дразни, че още ме “Сашкосват” там, защото с умалително име се обръщаш към човек, когото искаш да прегърнеш.
-Ти израсна и в предаването “Преди обед” по bTV, вече сте сред първите по рейтинг. Чувстваше ли се като в небрано лозе в началото?
-Не, където и да попадна, не се стряскам. Ориентирам се в обстановката. А и екипът там начело с Жоро Тошев е много готин. Бях стегнат, но не уплашен. Като нямаш страх, и да е трудно, оправяш се.
-Актьорите, които сега излизат от НАТФИЗ, са много комплексни – пробват се поне в две изкуства.
-Чудесно е да имаш умения в няколко посоки, но ако искаш да стигнеш висоти в професията, по-добре е да се отдадеш на играта. Работата ми като тв водещ е допълнителен опит и предизвикателство, и всичко в края на краищата ми помага за актьорството.
-Изигра свежия образ на Пацо в сериала “Стъклен дом”. Би ли приел всяка роля в друг сериал?
-Чак всяка роля (Смее се). Бих приел да изиграя нещо, което ме вълнува.
-Общоизвестно е, че заплатите в театъра са ниски, и че със сериалите актьорите си помагат финансово…
-Парите не са всичко в този живот. Ако искаш да знаеш, в нашия театър заплатите са много прилични. Освен твърдото възнаграждение ни пишат точки за всяко участие в представление. Колкото повече играеш, толкова повече печелиш. Да, вярно е, че сериалите носят добри пари, но човек трябва да избере дали ще играе каквото му падне, само за да вземе някакви пари, или ще прави силни роли заради добрата перспектива да се развива като актьор. Въпросът е да имаш или да бъдеш.
-Как се предпазваш от звездната болест? Не се ли почувства леко литнал, на педя над земята?
-Аз винаги съм си ходил леко откъснат от земята. Живял съм със самочувствието, че човек се ражда веднъж на този свят и си е най-важен за себе си. Така се самоиздига в култ, колкото и маниакално да ти звучи, и това го крепи да бъде силен. Не съм се поддал на звездната болест, седя си в нас и си живея моя живот. Не ходя по светски купони, никога не съм бил парвеню и се държа добре с всички хора.
-Преди малко спомена “не всяка роля и не на всяка цена”, но вече си глава на семейство…
-Може да се каже. Гледам жена и куче, немски шпиц, казва се Джанго. Кръстен е на героя на Куентин Тарантино от филма “Джанго без окови”. Засега всичко върви добре.
-Хубаво самочувствие на човек, заради когото талантливата танцьорка по салса Таня си заряза кариерата в Лондон…
-Да, тя имаше хубава кариера на професионален танцьор и преподавател и я заряза, за да се отдаде на мен. Сега е добре, живеем си заедно, щастлива е. Човек взема разни решения в живота си. Знаеш ли какво се оказа животът за мен? Място, в което човек не трябва да се страхува какви решения взема. Аз имах абсолютно всичко - професия, ангажименти в театър и сериал, нова работа в телевизията, печелех пари от всички места, имах си гадже, което обичам – Таня, родители страхотни, къща… И в един момент всичко се срути…
-Миналия юли загуби баща си?
-Да, на 27-ми ще стане една година… Всичко уж ти е наред и изведнъж - бум! Животът ти казва: “Саше, не! Няма да си толкова щастлив, колкото си мислиш!” И ти взема най-скъпото…Професия, пари, слава – нищо не може да бъде заменено за живота на най-близкия! (Очите му се насълзяват, гласът трепери) Сега ще ти кажа нещо, което съм казвал само пред Бога: аз съм готов, ако може да стане такава сделка, да си дам целия талант, цялата професия, всичките възможности, всичко, което имам и ще имам, да го заменя за живота на баща си…
-Колко странно… Години наред жълтата преса и градската мълва носеха, че Катето живее отделно от съпруга си Георги Кадиев, и едва след смъртта му се разбра, че те винаги са били заедно…
-Жорж – така го наричаха мама и приятелите - не обичаше да се набърква в публичното пространство, не от срам, а просто не му беше приятно. Но двамата до последно бяха заедно. Той беше голямата й любов и колкото и да са имали трудности и изпитания в живота си, останаха заедно, “докато смъртта ги раздели”... Това се нарича връзка! Да, фигурата на баща ми се появи в медиите до нас с Катето едва миналата година, защото той пожела винаги да е в сянка.
-Оказва се, че той за теб е бил много важна фигура, а не баща, който някъде е живеел…
-Как “някъде”, нали живяхме стая до стая в Панчарево през цялото време! И той за мен беше не много важна, а най-важната фигура. Бащата дава на своя син много неща. Слава Богу, той ме е научил на много работи, но основно на това – да бъда силен психически. И аз го усетих едва когато го загубих. Тогава, а и по време на болестта, аз се държах много мъжки, няма депресии, няма сълзи. Той до последно си беше абсолютно железар, а не някакъв безпомощен човек. Ядеше си, пиеше си, всичко си правеше, не се наложи да го храня в устата. Всичко свърши за два дни: днес пада, утре е зле и вдругиден си отива. И слава Богу, че така стана, защото хора с неговата диагноза – рак на белите дробове, и то от най-тежките много се мъчат, отслабват по 30-40 кг, изпадат в кома, не си разпознават близките. Господ явно много го е обичал, защото го взе бързо.
-Какво взе от баща си и какво – от майка си?
-Баща ми ме научи да бъда мъж, като си отстоявам нещата. Мъжкарството не е в това да имаш големи мускули и да караш голяма кола, а да можеш да поемеш отговорност, да стиснеш зъби, когато трябва, да помогнеш на някого, да нахраниш дете. Това взех от баща ми, а от Катето - много други неща, свързани с позитивизма. Макар че и баща ми беше много позитивен, мечтател човек, с надежда. От майка ми съм взел вярата в доброто и най-вече максимата, че каквото мислиш, това ти се случва. Катето ме е научила какво е да си даваш широта на мисленето, да отстраниш тъмното и да дадеш път на светлото, в комбинация със силния характер, който баща ми изгради в мен. Това ми позволи да израсна като позитивен човек и да вярвам, че утре ще е по-добре от днес.
-Би ли предал това на сина си един ден?
-Да, стига да го имам, дай, Боже. Родителите ми са ме възпитали с ценности, които трябва да бъдат предадени – да си честен човек, откровен, чистосърдечен, да си железен пред трудностите и твърд като скала. Трябва да имаш куража да кажеш и да направиш това, което мислиш. Баща ми ме е учил още, че трябва да се живее просто.
-С какво се занимаваше?
-Той винаги е бил предприемач, бизнесмен. Той никога не е имал работодател, винаги сам си е движил нещата. Ценното при него беше, че имаше широк поглед. Предприемачът винаги гледа по-отгоре на нещата, вижда гората, а не отделното дърво. От другата страна пък беше артистичната ми майка, която също има широк поглед, но в детайла. У нас винаги имаше гости. Големи купони с музика, пиене, хапване, скечове. Баща ми също много обичаше компании, слушаше музика непрекъснато. Той до последния ден от живота си пускаше уредбата и дънеше музика. Без музика не лягаше и не ставаше. И много четеше книги. Беше прочел всичко, което си струваше да се прочете.
-Кой беше до майка ти в онези тежки дни?
-Разни близки, но в общи линии сами си го преживяхме. Оказа се, че когато имаш най-много нужда от някого, хората ги няма… Оказа се още, че нищо сериозно няма в тоя живот, освен две неща. Едното е да отгледаш дете по най-добрия начин, да му дадеш всичко, което е важно за него – любов, знания, разбирателство. Второто важно нещо е професията – да си вършиш работата честно, всеотдайно и отговорно. Всичко останало е преходно – гаджета, жени, приятели, живот, смърт… Нека да я караме по-спокойно.
-Сега си опората на две жени… Не е ли голямо изкуство и това – да жонглираш между гаджето и майка си, без да нараниш нито една от тях?
-Засега сме добре и не ми се налага да бъда балансьор, защото живеем отделно. Но не знам какво би се случило, ако се съберем да живеем заедно (Смее се).
-Как си почиваш?
-Седя и се разнообразявам със света, който вече предлага прозорецът, наречен компютър. Направо съм вманиачен – музика, информации, текстове. Да живее дигиталната ера!
Преса
