Спомням си преди няколко години как една моя приятелка, депутат в Народното събрание, сподели с мен: „Дианка, знаеш ли колко е странно усещането всеки ден да наблюдаваш Иван Костов как стои мълчалив и самотен на последните редове в Народното събрание. Само до преди месеци този човек колеше и бесеше в цялата държава, и всички се страхуваха от него. Днес, когато вече не е на власт, никой не му обръща внимание. Много е жалко!”.

Това откровение става четери години след като Съюзът на демократичните сили помпозно взе властта под „натиска на уличните барикади”. Четери години, след като СДС получи висок кредит на доверие от българския избирател и се ползваше с цялата власт на Република България – Президент, Народно Събрание, Министерски съвет и Главен прокурор.

Четири години, след като бизнесът беше репресиран и парализиран, след като Министерството на вътрешните работи, под ръководството на новоизлюпения генерал Богомил Бонев, очевадно използваше лостовете на властта, за да се саморазправя с неудобните. Четири години, след които думата „приватизация” стана нарицателно, а вицепремиерът Александър Божков бе наречен „Мистър 10 процента”.

Четири години, след като СДС безкруполно унищожи българската дипломация и уволняваше наред различно мислещи журналисти, като поставяше на тяхно място слугинаж, който да гарантира пълен медиен комфорт. И всичко това под прякото ръкододство на Иван Костов, което даде основание той да бъде наречен „Командира”.

Точно когато управляващите самодоволно потриваха ръце за втори мандат, дойде денят на Страшния съд, в който Негово Величество българския избирател си каза тежката дума. Самодоволството, арогантността и неуважението към политическия коректив, разбирай избирателя, бяха жестоко наказани.

Днес, десет години по-късно, всичко това е история от политическата ни действителност и дава повод за равносметка. Истина е, че имаше и много положителни момемнти в управлението на СДС, но те бързо бяха забравени. На последните парламентарни избори през 2009 „Синята коалиция”, която включва СДС и ДСБ едва премина прага на снитарния минимум, за да влезе в Парламента.

Днес, десет години по-късно, партията на Иван Костов ДСБ е наричана от българските медии „елитарна”, а СДС отчаяно се лута, за да намери истинския си образ.

Най-лошото е, че няколко месеца преди парламентарните избори двете демократични партии не могат да се самоопределят. Дали подкрепят управляващата партия ГЕРБ или са нейни опоненти?

Няма как да подминем факта, че двете партии яростно критикуваха политиката на кабинета, но когато дойде време да подкрепят внесения от ДПС и Коалиция за България вот на недоверие към правителството за провала в антикризисната политика, те напуснаха залата и отказаха да участват в дебата и гласуването.

Още по-интересн е факта, че те отказват да участват в подготовката на инициирания от РЗС вот на недоверие за провал в сектора за сигурност, след като двете партии публично свалиха доверието си от вицепремиера и министрър на вътрешните работи Цветанов. Всичко това са лоши сигнали към избирателя.

Независимо зад какви клишета и оправдания ще се скрият сините народни избранници, на всички е ясно, че те до последно ще се стремят да запазят статуквото си в Парламента, за да оцелеят. Повечето социологически проучвания показват че двете партии към този момент не могат да минат четирипроцентната бариера, която да им осигури безпрепядствено влизане в Народното събрание.

Подобна е съдбата и на друг партиен проект, който грабна сърцата на хората с обещания за светло бъдеще, което идва след 800 дни. И тъй като това бяха дни на неоправдана еуфория в очакване на чудото, се роди медийната звезда Бойко Борисов. Национално Движение Симеон Втори (НДСВ) дойде и си отиде, след голямото разочарование на гласоподавателите, но звездата на „Бат’ Бойко” остана да грее на небосклона, за да разпалва надеждите у българина.

И ако направим паралел с Галактиката, знаем че всяка звезда свети, постепенно угасва и накрая се изгубва в пространството. Е, никога не можем да предположим колко дълго ще мъждука, но в нашия случай това зависи от народната любов. Докъде ще стигне търпимостта на Негово Величество избирателя.

Дали отново ще понесе високомерието, арогантността и пренебрежението към останалите политически опоненти, респективно към техните привърженици? Дали отново ще поиска да чуе от премиера си изказвания от рода на „тези няма да ги слушам” или „не са ми приятни да ги гледам”, които са част от речника на хлапаците от улицата и показват липсата на каквато и да било политическа хигиена и култура?

Дали народната воля ще приеме, че бизнесът може да бъде репресиран и парализиран в името на личните интереси? Дали ще поиска отново Министерството на вътрешните работи, под ръководството на Цветан Цветанов, очевадно и безконтролно да използва СРС-та и лостовете на властта, за да се саморазправя с неудобните?

Дали българският избирател отново ще загърби достойнството си и ще се съгласи навсякъде по света да сочат с пръст Родината му, че има министър-председател със съмнително минало, пък било то и само слухове, поради което страната ни постепенно изпада в пълна изолация не само от Европа, но и от целия свят.

И ако вярваме на историците, които изкъсо следят развитието на Парламентаризма у нас, ще установим че търпимостта на народната любов към управляващите, достига своя максимум през втората парламентарна година. През третата, вслесдтвие на постигнатите резултати, постепенно прераства в критична. Докато през четръртата, еуфорията е преминала в пълно разочарование и управляващите няма как да разчитат на ентусиазма на избирателите.

„Правителството на Бойко Борисов вече е “презряло” за българския манталитет”, смята доц. Милко Палангурски, зам.-декан на историческия факултет във ВТУ, който вече десетилетия работи по темата за българското управление и неговото развитие през годинте. .”На 16-ия месец всяко правителство започва да стяга гайките и да търси къде са пробойните, които клатят кораба. Тоест усеща, че започва да изтървава народната любов. Щом се наострят сабите в парламентарните дебати, то дадено правителство е пътник.”, пояснява още доц. Палангурски,

Българската политическа история помни много бурни моменти. Много величия и падения. Но, никой никога не си е позволявал да принизява народните представители, както направи това Бойко Борисов. Запленен от собствената си персона, оповавайки се на нравственоста и манталитета, които има всеки бодигард, безпардонно си позволи да каже “Аз уважавам депутатите! Но ако бях отишъл в парламента, какво щяха да ми кажат? Не мога да си губя времето, вместо да си открия музей, пречиствателна станция и улици.”

„Без да искам да сравнявам края на XIX и началото на XX в. със сега, който си е позволил да неглижира парламентарните дебати в т.нар. време за отговори, си е плащал много тежка цена.

Оказва се, че по-умните ни политици са допускали много говорене, изтърпявали са каква ли не критика и това им е давало по-голям шанс да управляват по-дълго време. Колкото по не слуша едно правителство какво му говорят опозицията и вестниците, толкова по-кратък му е периодът на функциониране.”, допълнва още доц. Милко Палангурски.

Да не се явиш в Народното събрание, означава потъпкване устоите на българската държавност. Още повече когато става дума за най-висшия държавен орган - Народното събрание, да гласуват вот на недоверие на назначените от тях Министър-председател и Министерски съвет. Но нека не забравяме, че всички народните представители, Министър-председателят и неговия министерски състав са там по волята на народа. Техният работодател е българският избирател и да се отнасяш така неуважително с него е престъпление.

Истина е, че това което се случи в Парламента разтърси изпадналата в летаргия българската общественост и някак съвсем естествено ще провокира нейните защитни реакции. Но както казва социологът Цветозар Томов: „Президентските избори все пак са единственият легитимен шанс на българския народ да каже "не" на един очертаващ се терористичен режим и на един популярен управленец, който според мен е съвършено лишен от чувство за отговорност пред народ и общество. Песимист съм и почти не вярвам, че българите сме в състояние да използваме този шанс. От друга страна, смятам, че алтернативна възможност за нормализация на живота в България просто няма, поне в близко време.”

И се питам дали звездата, изгряла на политическия небосклон, не започва да губи своя блясък, който постепенно ще угасне без пламъка на всенародната любов?

Връщането в миналото не е случайно, то е урок който политиците, а и всички ние избирателите, не трябва да забравяме!