/Поглед.инфо/ През 1959 г. американският президент  Дуайт Айзенхауер произнася пред Хрушчов тези пророчески думи, които съм извел като заглавие. Струва ми се, че днес ще ене по-малко актуалентози завет към неговите наследници на президентския пост, ако в него думите Съветски съюз се заменят с думата Русия. От толкова президенти след Айзенхаур едва Тръмп (макар че не вярвам да го е чел) като че ли го преоткрива.

Как си приличат детайлите от студената война през 50-те години на миналия век с тези от днешната направо ледена война. Но тогава е било наложено ембарго за внос дори на руските раци в САЩ с мотив, че за производството им е използван робски труд, ембаргото застига и руската водка, и руския хайвер. Макар те да са били познати на американския пазар и да са имали доста почитатели. (Какво да говорим за днешните санкции и забрани, когато вече и двете страни са капиталистически!) Но ето че сега отново се стигна до намерения за преговори и постигане на мирно съвместно съществуване между САЩ и Русия.

В тази публикация ви предлагам частичка от спомените на Никита Сергеевич Хрушчов за посещението му в Щатите през 1959 г. В него той защитава с цялата си хрушчовска страст комунистическите си идеи иинтересите на Съветския съюз. Понякога и нецензурно, както ще прочетете по-долу. Това е първият полъх за размразяване в американско-руските отношения, макар да не е успял да промени нещата. Въпреки, че Хрушчов е поканен с най-добри намерения, поне на пръв поглед, от президента, от прославения във Втората световна война генерал Айзенхауер. За него е писано толкова много, че няма да се включа отново в този хор. Още повече, че преди пет години публикувах страница за посещението на Айк в Москва през август 1945 г., където той стои 5 часа на трибуната на мавзолея до Сталин и през цялото време си говорят прелюбопитни нещица. Ето линк: https://duma.bg/ayzenhauer-5-chasa-do-stalin-na-mavzoleya-n234873

Американският президент Бил Клинтън през 1997 полага цветя пред надгробния паметник на Хрушчовв Новодевическото гробище в Москва. Паметникът е създаден от великия руски скулптор Ернст Неизвестни, с когото Хрушчов враждува яростно, но го и харесва заради темперамента му.

Нещо невиждано и нечувано се случва на 1 декември 1962 г. на изложбата “ХХХ години МОСХ” в московския Манеж. Главата на съветското правителство обижда публично Неизвестни, ала той не му остава длъжен. Пред цялото Политбюро (виж по-долу). Но се оказва, че Хрушчов не е отмъстителен и няма последствия за устатия безстрашен скулптор, който, впрочем е бил тежко ранен във Втората световна война. Самият Никита Сергеевич е също фронтовак, един от ръководителите в отбраната на Сталинград. Удивително - след смъртта на Хрушчов неговите близки възлагат на Ернст Йосифович да създаде надгробния му паметник. За учудване на всички той приема и създава забележително произведение. Ето го:

Снимка: upload.wikimedia.org

Снимка: www.kp.ru

Едва ли може да се направи по-точен портрет на Никита Сергеевич - наполовина бял и наполовина черен. Като него приживе. Гениален завършек на една битка между гениален творец и един от най-видните политици на миналия век.

Много въпроси могат да се зададат и защо Клинтън се прекланя пред него. Но оставям на всеки да си отговори сам. Аз не мога.

(Правата на снимката с Клинтън на гроба на Хрушчовс автор фотографа Рут Фремсън държи английската фирма AlamyLimited. Не успях да се договоря с нея за публикуването й. Предлагам ви линка, чрез който можете да си я купите, или просто да я разгледате:

https://www.alamy.com/file-us-president-bill-clinton-looks-at-the-monument-to-the-former-soviet-leader-nikita-khrushchev-near-his-grave-at-the-novodevichy-cemetery-in-moscow-in-this-saturday-april-20-1996-file-photo-set-on-a-knoll-overlooking-an-oxbow-bend-in-the-moscow-river-the-hallowed-ground-of-the-novodevichy-cemetery-holds-the-remains-of-scores-of-engineers-artists-and-politicians-who-helped-shape-russias-tormented-past-century-ap-photoruth-fremsonfile-image540705020.html)

“Хора, години, власт”, Никита Хрушчов, мемоари в три тома, трети том, превод Ленко Веселинов, издателство ”Прозорец”, 2011 г.

Из “Началото на визитата в САЩ”

[...]Признавам си - в началото дори не повярвах. Стана съвсем неочаквано, ние изобщо не бяхме подготвени за това. Нашите отношения тогава бяха толкова напрегнати, че поканата за приятелска визита до ръководителя съветското правителство и първи секретар на на ЦК на КПСС изглеждаше просто невероятна! Но фактът си оставаше факт: Айзенхауер покани правителствена делегация и я оглавявах аз. Неочаквано, но приятно. Освен това беше и интересно. Искаше ми се и да видя Америка. Вече бях ходил в чужбина. Обаче САЩ заемаха особено положение в нашите представи за чужбина и в нашето въображение. Иначе не можеше и да бъде. Те бяха най-силният опонент на СССР, лидерът на капиталистическите страни, който задаваше тона на целия антисъветизъм в задграничния свят.

Кой диктуваше икономическата блокада на Съветския съюз? Пак Съединените щати. Ако техните партньори все пак се съгласяваха на някакви икономически контакти, САЩ ни бойкотираха напълно. Ние купувахме някакво оборудване от чужбина и продавахме по нещо там, предимно суровини, понякога и разни промишлени изделия, механично оборудване. Но САЩ ни бойкотираха абсолютно Дори обявиха специална забрана да се купуват руски раци, мотивирайки я с това, че този продукт се добива в морето от руснаци, тоест с робски труд. Дивотия, но именно така бяха мотивирали своето решение. Отказваха да купуват от нас дори такива традиционни стоки като черния хайвер и водката, въпреки че руската водка имаше свои постоянни потребители в Съединените щати, ценеше се високо от познавачите и според мен и досега се оценява високо.

И изведнъж - покана! Как да го разбираме? Какво беше това, завой в политиката? Не, невъзможно. И без всякаква подготовка - писмо от президента. Президиумът на ЦК на партията се събра и се запозна с документа. Беше прието поканата да бъде приета и да се благодари за нея[...]

В делегацията официално влизаше министърът на външните работи на СССР Громико и ние предложихме на Андрей Андреевич да вземе и своята съпруга. Преди това при пътуването ни с Булганин до Англия ние включихме сред придружаващите ни лица и академик Игор Василевич Курчатов. Той направи голямо впечатление на англичаните не само с ефектната си брада, но и предимно със своя ум.

Академик Курчатов

Курчатов беше известен сред учените във Великобритания, а новите лични контакти създаваха по-добри условия за тяхното укрепване. За съжаление този път той не можеше да дойде с нас. Предложих в делегацията да бъде включен някой от писателите, за да се създадат някакви контакти и с писателските кръгове в САЩ. Предложих Михаил Александрович Шолохов. Познавахме неговите “грехове”: понякога при напиване ставаше несдържан. Вече бях се разправял с него по този въпрос. Веднъж дойде при мен и се оплака: “Не ме пускат в чужбина. А трябва да отида до Норвегия (мисля че беше получил покана). Ама никъде не ме пускат!” Казах му: “Не те пускат не защото не ти се доверяват политически, а защото не са сигурни, че няма да се препънеш някъде и да навредиш не само на себе си, но и на цялата страна.” Тогава той ми даде честна дума да се държи както трябва и ние го пуснахме. Ходи в Англия, Швеция, Норвегия, Финландия. От посланиците (в подобни случаи те винаги докладват) нямаше никакви забележки за негови забежки. Авторитетът на Шолохов беше висок както в страната, така и в чужбина, произведенията му отекваха по целия свят вече много години и ние бяхме доволни.[...]

И така, приготвихме се да пътуваме с Ту - 144 без междинно кацане.

Академик Туполев

Повтарям, ние се гордеехме, че летим със самолет, който може без кацане да прелети от Москва до Вашингтон. В света още нямаше такъв. САЩ дълго време нямаха подобен пътнически самолет. След това, когато водехме преговорите за въздушните връзки между САЩ и СССР и когато споразумението бе постигнато, то беше отложено малко като реализиция по молба на американската страна, защото тя не притежаваше съответния самолет. Веднага след като те създадоха свой самолет с такава далечина на полета се откри редовна въздушна връзка между САЩ и СССР. Да, Ту - 144 беше гордостта на нашия технически прогрес! Ние се радвахме, че този самолет е създаден от другаря Туполев в Съветския съюз [...]

Айзенхауер и Хрушчов в Кемп Дейвид

Снимка: novini247.com

Когато пристигнах в Белия дом, Айзенхауер ме посрещна пред вратите на своя кабинет. Влязохме там, седнахме. От американска страна там беше и Никсън, а от наша Меншиков и Громико. Както се полага в такива случаи ние разменихме приветствия с президента и аз веднага, както подобава, избухнах: “Господин президент, не мога да не изразя своето недоумение и негодуване.” Той веднага настръхна. “Вашият заместник, вицепрезидентът господин Никсън, в деня на моето пристигане си позволи сериозна нетактичност: в интервюто си той употреби недопустими изрази.” Изумен Айзенхауер погледна Никсън и аз разбрах, че той просто е нямал представа за какво става дума. Явно още не беше чел вестниците[...]

[На приема в Лос Анжелис] делегацията ни бе придружена от посланика на САЩ в СССР господин Томсън и съпругата му. Обстановката беше тържествена, масите подредени, залата празнично украсена, горяха свещи. При тях е традиция да обядват на свещи. Цари полумрак, приятната светлина не дразни. Всичко вървеше прекрасно докато кметът не взе думата. Вече не си спомням фамилията му. Беше около петдесетгодишен или малко повече, изобщо не беше дебел, както обикновено рисуват буржоата по плакатите. Речта му бе кратка, но набучена с карфици срещу Съветския съюз. Не си спомням дали засягаха и мен лично. Струва ми се, че не, но по адрес на съветската система, сравнявайки я с държавната система на САЩ, той си позволи неприятни изрази, особено по позицията на СССР в световната политика[...]

Помолих за реплика и той ми даде думата. Тогава рязко и донякъде с раздразнен тон аз заявих протест със следното съдържание: “Господин кмет, гост съм на президента и пристигнах тук по негова покана. При вас също дойдох според програмата на пребиваването ми, утвърдена от президента на САЩ. Не съм се натрапвал на гости и няма да позволя дискриминация, нито каквото и да било унижение и още по-малко обиди към съветската политика, към нашата страна - великият Съветски съюз, както и към нашия народ. Социалистическата ни страна измина труден път и стигна до високи върхове в развитието на икономиката и културата. Не сваляме шапка никому и не ви се натрапваме на гости. Но след като сте ни поканили, няма да изтърпим нещо, което би могло да оскърби или да унижи страната ни или нейните представители. Ако моето присъствие тук като представител на СССР е неудобно, нашият самолет е на летището във Вашингтон. Винаги мога да го извикам тук и да заминем за СССР.”

Това предизвика силна реакция. След това разказваха как жената на американския посланик госпожа Томсън направо се просълзила и изразила пред хората, които седели до нея, недоволство от кмета, че е допуснал такова нещо. Тя беше доста нервна жена и почти веднага си била въобразила, че ако Хрушчов си замине, едва ли не веднага ще започне война.[...]

И така, Айзенхауер ни покани на разговор в Белия дом. Спомням си, че отидохме двамата: аз и Громико. Обсъдиха се нашите търговско-икономически взаимоотношения. Айзенхауер постави въпроса за изплащането на нашия дълг по ленд-лийза. Вече говорих за това и още веднъж ще напомня: ленд-лийзът е икономическа помощ, кредит в натура, който ние получавахме през войната от САЩ и Англия. Икономическата помощ бе много голяма. Сталин неведнъж заявяваше, че без ленд-лийза не бихме могли да спечелим войната, и аз съм съгласен с него. СССР не беше доизплатил дълга си по ленд-лийза: известен процент от стойността на доставките. Смятам, че Сталин беше прав като отказа плащанията. Тогава той постави условие: Ние ще изплатим дължимата сума, но ако получим кредит от три милиарда долара. Не си спомням точно за колко години. Това щеше да ни даде възможност да въстановим бързо промишлеността, а след това да изплатим дълга по ленд-лийза и да върнем новия кредит. Струва ми се, че в първите дни след войната САЩ ни го обещаха. Говоря според чутото от Сталин.[...]

Позицията ни по ленд-лийза беше известна на Съединените щати: искахме да получим кредит, след което щяхме да можем да изплатим дълга си. Американците настояваха да платим веднага, без кредит. След смъртта на Сталин те заявяваха, че едва когато платим дълга по ленд-лийза, ще започнат предварителни разговори за търговия с нас.

Когато пристигнахме в Белия дом в кабинета на президента вече бяха подредени столове. Не беше някакво официално заседание, при което двете делегации заемат противоположните страни на масата. Просто вървеше нормален разговор. Айзенхауер постави въпроса за изплащането на дълговете ни, а информацията за дължимата сума обяви Дилън (заместник държавен секретар по икономическите въпроси). Той се отнасяше към нас много враждебно, направо не можеше да ни понася. Беше типичният наемник на едрия монополистически капитал, който държеше в ръцете си ключовете към икономическите връзки със Съветския съюз и диктуваше своите условия, което не беше трудно, защото останалите членове на правителството по същото време бяха с не по-малко агресивни позиции. Изслушахме ме го и казахме: “Господин президент, ние сме съгласни да изплащаме задълженията си ленд-лийза при условие, както вече неведнъж сме разговаряли, че ни отпуснете кредит в размер на три милиарда долара[...] Ако не ни дадете този кредит ние няма да платим”.

Ние аргументирахме това условие (и аз многократно съм повтарял тези аргументи по време на пресконференциите) с факта, че не само сме изплатили, но и сме надплатили стойността на ленд-лийза. Изтъквахме и аргумента, че според ленд-лийза от САЩ сме получавали доставки не само ние, но и Англия и други страни. Обаче САЩ не търсеха нищо от тях. Да вземем всяка от страните, воювали с Хитлер, нима можеше да се сравни [техния] принос с този на Съветския съюз? Колко човешки живота бяхме изгубили ние и колко останалите страни. Беше направо несравнимо. Не споменавам страхотните материални загуби, които понесе Съветския съюз от войната. Бяха разрушени цяла Украйна, Северен Кавказ, Белорусия, редица области от руската федерация, ужасяващи загуби понесоха Ленинград и други градове. Това бяха колосални суми, ако може (което е достатъчно аморално) да се мерят с пари кръвта и лишенията. Как да ги сравняваш с ленд-лийза?

“Господин президент - заявих аз, - моля да ме разберете правилно, все пак ние платихме с кръвта си. Вие ни доставяхте материални ценности. Затова изразихме своята благодарност и признателност и сега ги повтаряме отново. Но кое може да бъде по-скъпо от човешкия живот? Ние платихме с него много пъти повече от останалите участници във войната срещу хитлеристка Германия. Така че с вас сме квит. И честно казано, въобще нямаме дългове, защото вие сами ни давахте: доставяхте материали, оборудване, военни агрегати, артилерия, самолети и други такива, но след това ние воювахме с тях, а не трупахме капитали от ленд-лийза. Нашата кръв е платата за получените материали, които облекчаваха възможността ни да воюваме. Очевидно, че ако не ги бяхме получили, нямаше да можем да окажем необходимата съпротива. Тогава Съединените щати щяха да бъдат принудени да плащат с кръвта си по време на войната, а по този начин, проливайки по-малко кръв, вие се отървахте с доставките[...]

Не отричаме важността на вашата помощ и смятаме, че тя изигра решаваща роля за нашата отбрана и настъпление, след като ние в резултат на агресията временно се лишихме от плътно населените промишлени райони. Тоест работата ни беше обща. Между другото вие протакахте докрай провеждането на десанта. Направихте го с англичаните по времето, когато главната заплаха вече беше отпаднала и стана ясно, че СССР сам ще се справи с Хитлер. Не отричам приноса на САЩ и Англия за победата, както сега правят някои, които поставят самите нас в глупаво положение. Признаваме вашите заслуги. Но те не биха могли да се сравняват със загубата на съветски хора. Вие сами избрахте времето за десанта и създаването на втори фронт в Европа. Вторият фронт беше организиран, когато нашите войски вече се придвижиха далеч зад пределите на нашата територия, което не желаеха нито САЩ, нито Англия. Чърчил, диктувайки условията от капиталистическа страна във войната срещу Германия, искаше да строши гръбнака й с нашите ръце и ние го направихме с вашата помощ, но основно помощ с материали.

Господин президент, ние ви молим да ни разберете правилно. А това е възможно за всеки здравомислещ човек, стига да не е заслепен от класова ненавист към Съветския съюз.”

Разбира се, тук не ставаше дума за някаква аритметика и пресмятане на загуби, а за политика. Бях сигурен, че Айзенхауер разбира всичко, но не можеше да признае, че ние сме прави, а Дилън беше пуснат като стражево куче.Той не скриваше своята неприязън и излъчваше недружелюбие, ако не и открита враждебност, въпреки че бе принуден да се сдържа, защото бяхме гости на президента. Наистина това невинаги му се отдаваше. Ние разбирахме своите партньори и те изобщо не ни учудваха. Отговарях веднага на неговите реплики и задавах своите въпроси. В някаква степен дори се радвах. Хайде де, беснейте срешу страните на социализма и на първо място против Съветския съюз, а ние ще ви покажем среден пръст: да го духате! И не можете да направите нищо повече, защото и ние сме силни. Искахме да разберат новото ни значение и те бяха принудени да го признаят. Онези, които и без това скърцаха със зъби, сега трябваше да се прикриват. Ето в каква атмосфера протичаха нашите разговори. Оказваше се, че не става дума толкова за ленд-лийза, а за възможността за мирно съвместно съществуване [...]

По онова време дългът беше милиард, или дори по-малко от един милиард, защото вече бяхме върнали част от оборудването, получено по ленд-лийза. Те го приемаха по особен начин: поискаха да им върнем товарните кораби, получени по ленд-лийза. Корабите се наричаха “Либърти”. По време на войната те се произвеждаха набързо, на конвейер, и изпълниха своята роля. Част от предоставените ни кораби загубихме по време на бойните действия, а някои се бяха запазили. Ние им върнахме здравите кораби, след което те ги изкараха в открито море и ги потопиха. Такъв беше нашият досегашен съюзник. Вчера заедно проливахме кръвта си срещу общия враг, а сега искаха от нас пари. А корабите, от които толкова се нуждаехме и след войната, си ги прибраха и после ги изхвърлиха в морето. Сметнаха за излишно да харчат средства, за да ги върнат у дома, където да ги нарежат на скраб. Какво значение имаше нашият дълг по ленд-лийза, след като монополистите в САЩ бяха спечелили толкова много от войната. Европа, Съветският съюз и някои други страни се превърнаха в просяци, американските монополисти многократно увеличиха капиталите си, печелейки от кръвта на руските войници, от сълзите на жените, старците и децата в СССР и другите страни, окупирани от хитлеристката армия. Спорехме не за ленд-лийза и не за нашите дългове.

На тях и езикът им нямаше да се обърне да ни искат плащания, ако не бяхме социалистическа държава. А ние демонстрирахме, че не само сме оцелели и сме победили най-силната армия в света, но сме се въстановили и се развиваме. Това ги плашеше и те търсеха всякакви възможности да забавят нашето развитие. Не можеха да ни натрапят война: правителството на САЩ не би могло да вдигне американците срещу нас след приноса на съветския народ за победата над хитлеристка Германия. Затова нашите врагове се опитваха да попречат на развитието на Съветския съюз, да ни задушат ако не с военни средства, то с икономически. Разгаряше се спор между капитализма и и социализма [...]

Главният проблем беше договорът за разоръжаването. Видях, че това сериозно безпокои Айзенхауер и чувствах, че не се преструва, а наистина искаше да се договорим, за да не избухне война. На първо място трябваше двете велики държави да се споразумеят. И той каза следното: “Аз съм военен, през целия си живот съм на военна служба, участвал съм във война, но много се страхувам от нея и бих искал да направя всичко, за да я избегнем. Трябва преди всичко да се договорим с вас - това е главното. Ако не искаш да има война, споразумей се със Съветския съюз!” Аз отвърнах: “Господин президент, за мен няма да има по-голямо щастие от това да се договорим с вас - за да изключим войната между нашите страни, следователно и световната война.” Но как конкретно да го направим? Този въпрос бе основен. Останалите проблеми бяха производни: как да подобрим нашите отношения, да развиваме търговията, икономическите, културните и останалите връзки.

Ние познавахме тяхната позиция, те знаеха нашата. Но аз не виждах нещо да се е променило, да има някакво раздвижване. Затова и не се надявах, че ще успеем да се договорим по главния проблем, макар и двете страни да разбираха, че войната трябва да бъде изключена и по-конкретно да се забрани термоядреното оръжие.[...]

Американците ни бяха обкръжили с военни бази, всичко се виждаше и чуваше[...]

Постепенно нашите разговори в Кемп Дейвид се изчерпваха и отиваха към своя край, а не бяхме постигнали нищо реално. Какво комюнике можехме да направим в крайна сметка? Чувствах, това гнети Айзенхауер, но не можех с нещо да му помогна.[...]

Дойде време за обяд и ние решихме след него да се завърнем във Вашингтон.[...] Обедът премина тържествено, но атмосферата на масата бе такава като че ли в къщата има тежко болен. Същото владеешеи нас, особено президента. Обедът беше погребален, а не сватбен. Просто контакти. Както казват - нито сватба, нито погребение. Очевидно президентът беше анонсирал предварително надеждите си пред своите хора, докато се е решавал въпроса за поканата ми, и сега чувстваше, че те не са се сбъднали и няма да бъдат постигнати никакви споразумения.[...]

Времето на престоя ми в САЩ изтичаше, подготвихме се за заминаваме и в определения час отидохме на летището. Церемонията беше същата: съпровождаше ни президентът, обиколихме почетния караул, имаше прощални речи. Общо взето протоколната процедура, стандартна във всички страни. Но всичко беше на високо ниво и много тържествено [...]

Александър Майсурян, Livejournal, 2022-12-02

Преди 60 години. Хрушчов срещу Неизвестни

[...] 3. “Искат да ви направят смешен”
[Неизвестни]:

”И ето именно в моята стая започна разгулът. Първо Хрушчов заяви, че аз изяждам народните пари, а произвеждам говно - аз пък твърдях, че той нищо не разбира от изкуство. Разговорът беше дълъг, по принцип се свеждаше до следното: аз му доказвах, че са го провокирали и че той изглежда смешен, доколкото не е професионалист, не е критик и дори е естетически неграмотен, а той твърдеше обратното. А какви бяха аргументите му? Той каза: “Бях миньор - не разбирах, бях политически работник - не разбирах, но ето сега съм глава на партията и премиер и пак не разбирам? За кого работите вие?”
”Аз се обърнах се към него: “Покажете ми този, който ви каза, че разбирате от изкуство - и всички наоколо се дръпнаха назад - Той е ваш враг. Вие се поставяте в неловко положение, защото нищо не разбирате от това, лъжат ви и ви излагат, обграждат ви врагове, които искат да ви направят смешен.” Както се изясни, това бе истина, защото те изпратиха на Запад този запис - на другия ден там го показваха”.
”Когато Шелепин издигна срещу мен обвинението, че съм хомосексуалист, че крада бронз, занимавам се с валутни операции и - някаква странна формулировка! - “позволявам си непозволено общуване с чужденци”, - аз го отрязах: “Пред лицето на Политбюро на ЦК заявявам следното: “Човекът, отговарящ за КГБ, дезинформира главата на държавата или за собствени интереси, или той е дезинформиран от своите хора, и аз искам разследване”. Скоро след това разследване бе проведено -действително са се опитали да ме включат към валутни операции, да ме обвинят за кражба на бронз и за много други неща, но още след половин година, когато на едно от идеологическите съвещания Хрушчов отново си спомни за мен, Шелепин стана и публично заяви, че тези обвинения са снети от мен”.

“Трябва да подчертая, че общувайки с Хрушчов, усещах, че динамизмът на неговата личност съответства на моя динамизъм и независимо от ужаса, който цареше в атмосферата, на мен ми беше леко да беседвам с него - това бе разговор, адекватен на моя вътрешен ритъм, опасността, напрегнатостта и прямотата съответстваха на това, на което можех да отговарям. Чиновниците обикновено говорят витиевато, мъгляво, на някакъв свой жаргон, като избягват резките неща, а ето, че Хрушчов говореше прямо - неквалифицирано, но прямо, което ми даваше възможност да му отговарям също така прямо. И аз твърдях, че провокацията е насочена не само против либерализацията, не само против интелигенцията, не само срещу мен, но и срещу него. Както ми се струваше, това намираше в неговото сърце някакъв отклик, макар да не му пречеше да ме напада както преди”...

Министърът на културата Екатерина Фурцева, Ернст Неизвестни, Леонид Брежнев, Алексей Косигин, Никита Хрушчов

Превод от руски Велиана Христова

* Черно на бяло