/Поглед.инфо/ Писателят Иван Вазов, почитан в целия свят, не стана нобелов лауреат
Когато се каже народен поет или патриарх на българската литература, всеки знае, че става дума за Иван Вазов. Половин година, преди той да си отиде от този свят на 22 септември 1921 г., целият български народ чества неговата 71-ва годишнина, тържествата завършват с банкет при министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски и в чест на „най-мощния творец на българското слово“ е издадена книгата „Прославата“. В юбилейната си реч Вазов казва: „Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешен тласък, подчинявайки се на неутолима душевна жажда да служа на истината и на красотата. Аз пеях за България, защото я обичах, аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България… аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душите на целия народ“.
Кончината на Вазов е посрещната с всенароден траур, от целия свят в България пристигат съболезнования. Наричат го „Неповторимо българско сърце“ и му дават пророческото прозвище „Великия безсмъртник“.
За Вазов и неговото творчество са изписани с много възторг тонове книжнина. Парадоксално е, но името на поета е било обект и на вражди, делото му е било отричано от литературния кръг „Мисъл“. На 20 септември 1916 г. видният филолог, историк и политик проф. Иван Шишманов и председателят на БАН Иван Евстр. Гешов предлагат кандидатурата на Иван Вазов за Нобеловата награда за литература за 1917 г. Но когато в България пристига представител на Нобеловия комитет - видният шведски писател Арфред Йенсен, превел „Под игото“ още през 1895 г., той получава тук твърде неприятни отзиви за поета от д-р Кръстьо Кръстев.
Завиждали са на Вазов, защото преди това, през 1912 г., „техният“ Пенчо Славейков от групата „Мисъл“ не е станал нобелист, смъртта му е попречила. Шишманов пише: „Мечтата на Вазова от години насам беше да получи Нобеловата премия за литература (още преди смъртта на Пенча Славейкова)“. А на 13 декември 1916 г. в скоби добавя: „Когато Йенсен беше тук, той ми призна, че Кръстев често му бил говорил против Вазова”. Смята се, че това може да е оказало влияние върху крайното решение на Нобеловия комитет за Вазов.
Нека обаче днес да припомним част от десетките отзиви за Иван Вазов, които пристигат у нас от чужбина по повод на тъжния за българския народ ден 22 септември 1921 г.
„Помен за Ивана Вазов”, Сборник за траурните чествувания на народния поет от 22 до 28 септември 1921 г., състави Ст. Чилингиров, държавно издание, [1921 г.]
Той научи една нация на усмивка
Преди няколко дни умря в своя дом, в София, българският народен поет Иван Вазов, и цяла България беше в траур за него. За своята нация той беше най-великият съвременен поет и не само за българския народ, но и за цялата славянска раса. Сърбия може би го оспорва, както и Русия, при тия условия на съветско управление. Много от Вазовите произведения са преведени на английски и неговият най-хубав роман „Под игото” широко се чете в Европа и Америка – една необикновена слава за български писател…
Шестях столетия на турското господство изглежда да са дали дълбок отпечатък върху българския дух. Робството е направило българите сурови и жестоки; дало им един елемент на мистериозност в приказките или недоверчивост и враждебност и твърде много от техния хероичен бит в песента е проникнат със страдание и коравина… Може би в никоя друга национална литература няма такава липса на нежност и веселост и такава куриозна крайност на жестокосърдечие.
Вазов е вмъкнал една нова струя в своите съчинения; той е изхвърлил мрачността и низостта на българския живот и го е направил с по-малко болезнен характер. Той е бил воин и революционер; повечето от неговите произведения са били създадени, когато е бил изгнаник и той е гледал на България с очите на света. Вазов не беше предимно хумористичен писател, но той създаде българската усмивка и той въведе българина в нови мистерии на човечеството и му доказа, че има едно чувство на веселост. Един човек, който е могъл да стори това за една нация, я заслужава напълно, и Вазов беше признат с прекомерно въодушевление, когато той беше честван.
„New-York Herald”
За Ив. Вазов
Велика и тежка скръб!
На 22 септември се прости с живота И. Вазов.
Той отиде отвъд, където неотдавна отидоха братята му славяни – нашите руски поети – Блок, Гумилев, Городецки… Ив. Вазов е последният мохикан на съвременната българска литература, именит, удивително силен и дълбоко своеобразен поет славянин и певец на своята многострадална родина.
Такива велики таланти, като Ив. Вазова, са достояние на цялото човечество. Ето защо не само България и славянството, но и целият цивилизован свят трябва да раздели с нас тази голяма печал.
Творчеството на Вазова е творчество на истински богопомазан поет; в него са отразени силата и красотата на българския език, великите идеали на българския народ, скръбта на настоящето и вярата на славянството в бъдещето, най-светлите човешки пориви. В произведенията на поета диша удивително дълбока и нежна любов към родината и към своя народ, вечната песен – мечта на младите и светли като слънце любов и добро.
Иван Вазов е истински архиепископ на красотата; вечно звънящата камбана на неговата душа не еднъж е призовавала родния му народ към борба за чистите идеали на българщината. Чародей на мисълта, неговото мощно перо привлича, очарова, открива пред нас нежен и прекрасен нов мир на благородство и красота.
За България Вазов е почти също, каквото е Пушкин за нас, заради това всеки русин може да съди каква велика скръб преживява братския ни български народ със загубата на своя поет.
Но:
Стихъ Его изъ неги и алмазов
Переживет ничтожный етотъ светъ,
Не умер и не умретъ – бессмертен Вазовъ,
Борец и мученикъ, и истинный поет!
„Балкански журнал”
Мазуркевич – Изгнаник
Завета на Вазова към славянството
„Дано между братя да няма вече делба,
Един вожд да имат, един същ олтар,
И двайсет народа от Босфор до Елба,
Да поздравят наскоро славянския цар”.
Това са заключителните строфи от „Ода за Царя-Освободител”, написани от Ив. Вазова преди четиридесет и три години в светлата епоха на славянската история, в дните на освобождението на България от Русия. В тези радостни дни Цар-Освободител живя сред българския народ.
От това време младата и неопитна в самостоятелен живот България, отначало княжество, а сега царство, се отзова на кръстопътя на европейските политически интриги, преживя множество вътрешни и външни потреси. Междуцарствието и жестокия терор, седемгодишната диктатура и четирите кръвопролитни войни, не изтриха в душата на българския народ великите завети на народния поет, уви, сега бездиханен.
Българският народ престрада много именно поради това, че се стремеше да осъществи предначертаната от народния поет политическа програма.
И на чело на българските страдания всякога стоеше духовния вожд на народа – поета Вазов.
В незабравимата ужасна нощ на жесток терор против руските приятели в Пловдив, 10 август 1886 год., Вазов по едно чудо се спасява от неизбежна смърт, намерил убежище в руското консулство, под сянката на руското знаме.
На 1915 год., когато многострадалния български народ беше заставен да вземе участие във войната срещу своите освободители, Вазов гръмко протестира в Народното събрание (?) срещу кощунственото преименование на храма-паметник за освобождението на България – съборната черква Александър Невски.
Настъпилият след световната война разгром на Русия и България, по-право на цялото славянство, несъмнено ускори смъртта на славянския поет. Макар Вазов да беше на години, но с рядко здраве, неговата смърт е преждевременна.
Вазов умря, но ще останат неговите завети. Унизеното и страдащето славянство ще се възроди и ще дойде този единствен славянски цар, когото според пророчеството на Вазова ще поздравят двайсет народа от Босфора до Елба, и пред когото ще се преклонят всички народи по света.
Защото само с осъществяването на Вазовите идеали за всеславянския цар ще се възроди истински мир в източния свят
К. Попов
„Руское дело”
Писмо от България
Последни отзвуци около гроба на Иван Вазов
Последните бележки, които парижкият печат посвети на народния ни поет, когото цяла България оплаква, направиха тука твърде добро впечатление. В. „Темps” много добре се произнесе за починалия поет Иван Вазов, като го нарече „Виктор Юго на българската литуратура”. Всички местни вестници възпроизвеждат статията на големия парижки ежедневник, в която Вазов се признава за един от „майсторите на съвременната славянска поезия”. Колко креслива е бележката на сръбския печат сред тая всеобща симпатия.
Белградските вестници, които пристигнаха напоследък обрисуват нашия велик човек като шовинист и като „първия български поет със славянски чувства” Тряба да се допусне, прочее,, че сърбите или не знаят нищо за произведенията на нашия велик поет, или не изпускат случая за оклеветяват и в такива минути дори България. Не само, че не беше шовинист, но нещо повече – Вазов оплакваше явно братоубийствената сръбско-българска война. Той написа за тая борба стиховете, които са едни от най-хубавите му произведения. Вазов не беше славянофоб. Химните му за Царя-Освободител и за велика Русия са свидетелство за това. Истина е, че сърбите не обичат Вазова, защото последният беше голям патриот и, защото бранеше чрез таланта си скъпите ни земи, грабнати от сърбите. Сърбите никога не ще му простят за неговите „песни за Македония” Тяхната злоба не утихна дори пред гроба му!...
„Journal d Orient”
Иван Вазов
* * *
…Неотдавна България отдаде последни почести на най-големия от своите синове – стария народен герой и поет Иван Вазов. Със 72 годишния старец, певеца на скърбите и радостите на своя народ, се погребват идеалите, надеждите и стремежите на цяла генерация. Той преживя през 1878 год. освобождението на България и създаването й като самостоятелна държава, а в преклонни години бе свидетел на две кървави войни, в които народът даде безполезни жертви и преживя големи разочарования-. – Мрачен есенен ден, през който дъждът непрестанно вали върху няколкото хиляди, дошли да съпроводят смъртните останки на поета. Вън от множеството делегации, изпратени от села и градове, присъства и цяла София. Градът бе потънал в черни знамена, всичко бе затворено, по ъглите се издигаха черни обелиски с траурни жертвеници – всичко това бе в пълната смисъл на думата истински траурен ден, за пръв път преживян в България. Надгробните речи, звучните черковни песни, дълбоко опечалените лица на множеството, следващо катафалката, мрачното настроение у всички през тоя ден – бяха едно истинско свидетелство за резигнацията и народното отчаяние, овладели простите маси и интелигенцията.
„Neue Zuricher Zeitung”
* Черно на бяло
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
