/Поглед.инфо/ Многострадалната аерогара "Завентем" в Брюксел. Самолетът ти пристига с два часа закъснение, но още не знаеш, че това е бял кахър. Голямото чакане всъщност ще бъде за багажа. Хаосът е пълен. Толкова полети преди твоя не са обслужени, че мониторите на осемте ленти отдавна са спрели да актуализират информацията. Медиите още вчера са съобщили, че стачката е прекратена, но не се забелязва нито един признак да е така. Никой не идва не само да се извини, но и дори да каже кой самолет е разтоварен и кой - не. По уредбата през десет минути гърми все по-дразнещото съобщение, че поради синдикални действия е възможно - да, възможно било - багажът да закъснее. Предлагат ти да посочиш адрес, на който да ти го донесат. Но как да попълниш формуляра, като гледаш стотици куфари от предишни полети, натрупани в залата? Ще им трябва поне седмица да установят кой багаж на кого е и най-вероятно ще го доставят на посочения адрес, когато вече си се върнал в страната си. А и вътре са всичките ти дрехи, че и лекарствата, без които си заникъде. Нямаш друг вариант, освен да чакаш. А когато на десетия час лентата се задвижва, прегръщаш сънародниците си горещо, сякаш в ръцете ти вече е не багажът, а европейската титла по футбол.
Добре де, това може да се случи навсякъде. Но ако стане в София, ще е пълно с медии, ще се разменят гневни погледи и децибелни реплики, ще бъде събуден министърът и ще му се търси обяснение, а може и премиерът на крака да дойде. Особено като се знае, че наскоро дори прекрати обществена поръчка по волята на чистачките от аерогарата. А в столицата на ЕС никой не казва гък. Не му минава през ума, че управата на "Завентем" може да подходи по-гъвкаво. Попълва формуляра и заминава да си чака куфарите вкъщи - ден, два, пет, десет. Когато дойдат, тогава. В залата за пристигащи е тихо, също като в известна берлинска клиника, в която лекарите са почти чудотворци, но докато стигнат до тях, хората премаляват дълги часове на опашка. Никой не повишава глас, камо ли да настоява за по-добра организация, която да не прави чакането толкова продължително и обидно. Впрочем, те не го смятат за обидно, иначе навярно биха реагирали. Не реагират и в търговските вериги, чиито клонове у нас заставят служителите, и то за никакви пари, да правят по сто неща едновременно - от досадния въпрос дали сме доволни от покупката до предлагането на билетчета от лотарията. А в същите супермаркети на Запад може да видите касиерките не просто да се бавят, но и да се туткат, че и да говорят помежду си. И въпреки това на опашките никой не нервничи, но не защото не забелязва мотаенето, а тъй като е свикнал да се примирява с него. И не само с него.
На 11 май 1988 г. Евгений Евтушенко публикува в "Литературная газета" статия с необичайното заглавие "Притерпелость". Тази дума липсва в речника на Владимир Дал, но много добре отразява всеобщото примирение, довело дотам дори големият поет да се радва на подарения му за Първи май пакет с почти изчезналата тогава захар. И то на 71-вата година на съветската власт и в петото десетилетие след войната. В условията на най-прогресивния строй, както се смяташе в онова време. Не просто в отсъствието на реакция в милионите подобни случаи, а в повсеместната "притерпелость" авторът вижда причината за превръщането на всекидневния бит в бездна от унижения.
От десет и дори от сто разочарования като това на "Завентем" не могат да се правят сериозни обобщения. Но и без тях се вижда, че и в Стара Европа се шири своеобразна "притерпелость". В някогашния СССР примирението се обуславяше както от постоянния дефицит на едно или друго, така и от невъзможността ситуацията да бъде подобрена с инициатива отдолу. Оказва се, че свикването с онова, с което не бива, е възможно и при високо ниво на потребление. Когато личното ти благополучие е осигурено, не ти се влиза в конфликти от типа на "Защо ще ме цака той мене с топла бира?" Нито пък ти се мисли какво ще стане със страната ти след десет години или след век.
Това може да изглежда неубедително при нестихващите протести във Франция и при току-що гласувания "Брекзит". Но само на пръв поглед. Защото вълненията не са примерно против нахлуването в ЕС на хора, които нямат никакво намерение да се интегрират, а държат да пренесат и наложат тук своите правила. Французите скачат не заради риска да се случи нещо лошо на нацията в перспектива, а срещу промени в трудовото законодателство, засягащи ги лично и сега. Гласувалите против членството в ЕС британци също са загрижени не за онова, което застрашава вековните им традиции и култура, а от страх някой да не им вземе работните места. Иначе са съгласни пакистанец да им е кмет на Лондон.
Ето как дори "Брекзитът" не разби западната "притерпелость". Само я пропука, колкото онези, които се възползват от нея, да си направят разузнаване с бой.
Дума
