/Поглед.инфо/ Един от най-неопределените призиви от страна на избиратели, които съм запомнил от годините си в политиката, е: "Дръжте!". "Дръжте там!", "Дръжте здраво!" Не се уточняваше какво точно да държим, докога да го стискаме, но повечето се досещахме, че желанието е да се сплотяваме около партийната линия, дори и когато тя лъкатуши, и да сме задружни, даже и ако едва се понасяме. И знаехме, че ако добре държим, и хората ще ни поддържат, и то безрезервно, макар и далеч невинаги да ги водим към победа. А който не държи, значи е предател и заслужава да бъде низвергнат.
Напоследък обаче, колкото и да държиш, пак можеш да получиш в ответ предателство вместо приятелство. Такъв е случаят с двама популярни телевизионни водещи. Когато единият не можел да се обслужва сам, другият му държал уринатора, но впоследствие първият не само не бил благодарен, но дори ударил в гръб втория. Тази драма ме подсеща за трагикомедия с мои познати. Единият дотолкова пострадал на строителен обект, че ръцете му се схванали и въобще не можел да ги помръдне. Другият бил до такава степен състрадателен, че му помагал дори да се облекчава. А сега първият, вече оздравял, върви по улиците и се подиграва пред всеки срещнат как оня го е държал.
Разбираема е болката на човека с уринатора. По-важно обаче е да разберем нещо друго. Не толкова дали наистина ще стане министър. Може и да успее, след като онзи, който масажираше ушите на Тато, ни беше дори премиер. Пълно е назад с примери на мераклии, които са носели шлифера или държали чадъра на едного или другиго и дори са му носили пържени яйца на плажа, а после са влезли в парламента или правителството. Не толкова любопитно е и дали утре, като чуе познатото "Дръжте там!" от избирателите, няма да се сети пак за уринатора и да се почувства комплексиран. Важното е да знаем дали в бъдеще няма да гази стандартите и в политиката, след като вече ги наруши в журналистиката. Откакто в зората на демокрацията Марко Ганчев си хвърли партийната книжка пред очите на Кеворкян, в нашите студиа се е случвало какво ли не. За пръв път обаче водещ публично напуска телевизия и се присъединява към партия. Действието е толкова нестандартно, че в тази територия никой не се е сетил да въведе законова регулация, зрителят е останал без всякаква защита. Разбира се, всеки има право да отиде в която си иска партия, но не и по този начин. Доверието към журналиста се гради въз основа на това, че той говори от името на аудиторията и в нейна полза. Механизмите на доверието към политик обаче са други поради факта, че той е агент на партиен интерес. Съвместяването на двете качества води до конфликт на професионалните роли, което е своеобразен конфликт на интереси, колкото и законът да мълчи по този въпрос. Несъмнено в случая е налице възползване от положението на водещ, което подтикна телевизията да се дистанцира от изявлението му. А това доведе до абсурда за част от програмното време никой да не носи редакционна отговорност. Дори при атомната тревога в предаването "Ку-ку" навремето националната телевизия си пое кръста.
Последваха типичните за новите политици предупреждения, че ако медията и продуцентът не се държат прилично, доскорошният водещ ще си отвори устата. Досега се е навеждал, но повече нямало да търпи болки в кръста. Вече не бил тръстика и нямало да се огъва на натиск. Този манталитет е характерен не само за излизащите от журналистиката, но и за напускащи партии, фирми, творчески екипи и спортни клубове, пронизва поведението дори на довчерашни съпрузи. Само че големият въпрос е: как преценяваш докога да мълчиш? Докато ти самият се почувстваш жестоко уязвен? Или докато онова нередно, което виждаш, че се прави, стане вредно за обществото? Не си ли наясно, че според Наказателния кодекс, ако имаш съмнения или сведения за престъпления, нямаш право да ги затаяваш? Как да ти вярваме от тук на татък, след като сам признаваш, макар и косвено, че дотук не си бил много-много за вярване?
Щом героизмът е от един момент нататък, той и ще бъде до един момент. Ще е за временно ползване. За пъчене, а не за решаване на проблеми. Естествено всеки има право на еволюция. Понякога тя е причудливо полезна. Като при Димитър Пешев, който гласува антиеврейските закони, но после става главно действащо лице в спасяването на евреите, рискувайки всичко. В повечето случаи обаче еволюцията е само причудлива. Нейните герои не "държат", а прескачат. От партия в партия, а вече и от поприще в поприще. Можем искрено да съжаляваме, когато в такъв водовъртеж попаднат не нечии протежета, а самонаправили се фигури.
Закъснялата храброст подсказва, че водещо е егото. Загрижеността за публичния интерес, доколкото я има, е нещо вторично. Тя е като скрита под ризата татуировка. Когато почувстваш, че ще ти върши работа, навиваш ръкавите или се разгърдваш. Забравяйки, че онова, което се вижда върху кожата ти, всъщност е татус на уринатор.
Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info
