/Поглед.инфо/ "Пълним се като басейн с мигранти и потокът вече няма накъде да се оттича", бие тревога един доста приличен сайт. "Ние сме вафла, която Ердоган приближава към устата си и може по всяко време да схруска", уточнява политологът Калоян Методиев. "Ние сме един Търбух, който ще поглъща кърджалии дотогава, докато се пръсне", поправя го Кеворк Кеворкян. А журналистът Иво Христов обяснява защо е така, и то не само у нас, но и в Европа: "Либералите правят с екстремизма това, което правят играчите на кърлинг с булата. Лъскат леда пред нея. Докато не стигне центъра на властта."
Малка България трудно може да бъде фактор в международните отношения. По много причини. И преди сме се снишавали, и сега се ослушваме какво ще кажат "големите началници". Между които можем да бъдем най-много посредници, стига да не си повярваме, че вече сме стигнали Кисинджър с незаменимите му совалки, с което да предизвикаме иронични усмивки. И да си изпросим сравнения с пощенски гълъб, който носи нещо в човката, но не и в главата си.
Тези откровения не са израз на национален нихилизъм. Колкото и да сме силни в метафорите, потенциалът ни да се борим с неметафоричния мигрантски поток е скромен. Сами не сме в състояние да опазим дори собствения си басейн. Или поне да направим така, че да се пълни само от една, а не от три тръби, както е в онези досадни задачи по математика. И които все пак са решими, и то със собствени усилия, за разлика от мигрантското нахлуване, което вече официално се разглежда като най-голямата опасност пред нас.
Но какво да очакваме от родните публицисти и политици, след като дори стойността на паметното "Ще се справим!", произнесено преди година от Ангела Меркел, се оказа метафорична? Германия няма да се справи и това го твърди сега не кой да е, а главният редактор на "Дойче веле" Александър Кудашев. Думите на канцлера били не реален ангажимент, а просто фраза, вдъхваща оптимизъм. А Германия няма да се справи, защото не знае какво всъщност иска: просто да се грижи за прииждащите хора или да ги интегрира.
Подобни автори или най-сетне са излезли от будната кома, или откровено ни будалкат. Та тъкмо в страната на Меркел вече трето поколение мигранти все още не са се интегрирали. Самите немци дори ги наричат "гастарбайтери", т.е. гостуващи работници, които ще се върнат в своята родина, след като работата им приключи. Само че те, поне в по-голямата си част, не се връщат, а остават, но не за да се интегрират, а за да образуват свои анклави. И не само в териториален, но и в културен, верски и кажи-речи всякакъв друг смисъл. Самият Кудашев прекрасно знае това, след като твърди, че дори четвърт век след Обединението много германци смятат, че все още не са едно цяло. Не е нужно в такъв случай да гадаем каква е степента на приобщаване на дошлите отвън, тя се вижда. Само че някои я забелязват едва днес, а не във времето, когато наблюдаваното сега напрежение беше предотвратимо.
Немците не проумяват, констатира шефът от "Дойче веле", че като цяло мигрантите са по-консервативни и по-религиозни от тях. Дори не си представят колко усилия са нужни, за да приобщят хора, идващи от друга култура. Вместо да свикват да живеят с Другото, Чуждото, Различното, те си втълпяват, че бежанците ще решат демографския им проблем, уверява анализаторът. Тук може да се спори, но не по фактите, а по това кой е втълпявал подобни внушения. И упреците няма как да бъдат насочени към гражданите, а към онези, които моделират общественото мнение. А това са политиците и медиите. Сега е късно да се признава, че много мигранти от Африка и Близкия изток не са в състояние да се напаснат към изискванията и темпото на високоразвитата индустриална Германия. Те вече са във Федералната република и тя трябва да се грижи за тях, за което е предвидила близо 100 милиарда евро. Простата сметка показва, че ако насочи тази огромна сума за стимулиране на раждаемостта и образованието, може да реши и демографската криза, и проблема с висококвалифицираната работна ръка, и то без да отваря чак толкова вратите си за мигранти.
Меркеловото "Ще се справим!" не устоя и година. Дори "Дойче веле" вече признава това. Което е и тъжно, и опасно. Защото ако Германия не може, какво остава за нас! И защото Берлин е "другият Брюксел". От него очакваме да върви пред, а не след събитията, да предотвратява кризите, а когато не успее и те все пак настъпят, да предприема ефективни, а не ялови мерки за решаването им. В противен случай ни обрича да борим с метафори една реалност, която е в състояние да ни залее с мигранти или като отвори кранчето на бежанците, или като склоним да й дадем безвизов статут. И в двата случая битката е предрешена, а трета опция вече няма.
Дума
