/Поглед.инфо/ „Една лъжа може да обиколи света, докато

истината още си връзва обувките.”

Чудомир

Половинчатите изборни РЕЗУЛТАТИ и нуждата

от фундаментални ПРЕОЦЕНКИ

Завършвам текста на тази студия седмица след предсрочните парламентарни избори от 26 март 2017, за 44-то НС. Кой спечели на тези избори?

Като разгледаме числата на големите – оспорващи си изпълнителна власт, и на малките – промъкнали се над 4%-на бариера, и на „истинските десни” – които успешно се самопровалиха и останаха под нея, както и на средно големите формации – загубили по 100 и повече хиляди от потенциалните си гласове, пред всички тези факти стигаме до оценката, че тези избори бяха губещи за всички политически сили. Има победи, но само половинчати. Има победители, но те са с горчивата гримаса на Пирови победители.

ГЕРБ уж спечелиха за 3-ти път, уж с голяма партийна група от 97 депутата (40% от всички депутати). Но останаха единствен вариант за Правителство и не могат да прехвърлят горещия картоф към БСП – както го сториха през 2013 г.

Освен това няма с кого да направят устойчиво правителство. Най-близкият вариант са Обединените патриоти. Но те са още по-невротичен партньор, отколкото бяха РБ през 2014-2016 г. Другият вероятен партньор ДПС-Доган е в своята си полярна дилема – дали да си отмъстят на Борисов-Цветанов и ГЕРБ заради откраднатите от ДПС голямо количество цигански стадни избиратели (купени или рекетирани) или да надделее бизнес логиката на партньорът Пеевски? Интересите ще ги тласкат към второто и преглъщане на обидата. Но честолюбието Доганово може да ги парализира в отмъстителността. Другият вариант ВОЛЯ-Марешки остана толкова непланирано миниатюрен – едва 12 депутата, че няма как да са полезни на ГЕРБ за една устойчива схема на властта.

Е, всичко това победа ли е? Не е победа, а само една полупобеда. Дори е неприятна Пирова победа, надвесване с царски жезъл в ръка над властова и политическа пропаст.

БСП и тяхната победа. Почти удвоиха гласовете си спрямо резултата от 2014 г. (от 505 хил. скочиха на 955 хил. гласа) Повториха резултата си от Президентските избори от преди 5 месеца. Отново се върнаха в клуба на големите партии. Имат нов шанс да бъдат чуваема и респектираща опозиция в Парламента – за 1-2 години или за 4 години. И толкоз.

Но всичко това също е половинчато като победа. Защото стойката им на самодоволни победители и отново първа политическа сила се оказа по-скоро театрална. Защото през започващия властови мандат ще говорят ярко като опозиция, но другите ще вземат решенията. Защото инерцията от Президентските избори беше прекършена, а не доразвита. Защото съставът на групата депутати (80 депутата) е такъв, че предвещава сложни отношения между дърпащите поне в три трудно съвместими посоки.

ДПС и Доган са в същата ситуация на половинчата победа.

ДПС уж победи ДОСТ, изтласка ги под 4%-та бариера. Но ДПС не свършиха по-важното. Те фактически легитимираха Лютви Местан като лидер с ресурс и ДОСТ като централен политически фактор. И вече не са в състояние сами да се справят с рисковете от това – през следващите 1-2 инфарктни за България години.

Нали няма да забравим разсеяно, че Лютви Местан е личен кадрови избор и обучавана креатура на Ахмед Доган? Това няма как да бъде скрито. Освен това лично той го изпрати в прегръдката лично на Реджеп Ердоган в Анкара през 2012 г. с „онова писмо”, с обяснение за вярност към „Родината-Майка”. Лично той го избра като свой заместник и го остави като говорещото лице на ДПС в няколко поредни парламента. Сега няма как да го отвърже от себе си, колкото и патетични писма да пише срещу Ердоган и завоевателната му амбиция спрямо България – като негова лелеяна неоосмански провинция.

На тези избори ДПС горчиво загуби над 170 хил. гласа в сравнение с 2014 г. 100 хил. от тях му бяха отнети от ДОСТ-Местан. Но още по-лошото е, че почти още толкова им бяха откраднати от Цветанов и Борисов – чрез превземането от ГЕРБ на голямо количество цигански села и квартали с организирани стадни избиратели. И това е не само отстъпване от страна на ДПС в изборната битка. Още по-лошото е, че това е изборно унизяване на бизнес-партньора Доган – партньор при злоупотребата с държавни поръчки, еврофондове, инвестиционни фондове. ГЕРБ остана в това поле, Доган и ДПС отстъпиха надолу и встрани. Това е обективно следствие от изборните резултати. Но нали венцепрехваленият Ахмед Доган е болезнено честолюбив! Ще прости ли той на Цветанов и Борисов? Има ли наивници, които да си го мислят?

От друга страна Делян Пеевски е техен общ бизнес и медиен партньор – Доган го създаде, Борисов го използва. Това няма ли да е смъртоносен клин, които да раздели вътрешно ДПС? Вероятността е нарастваща.

Е, за каква победа на ДПС-Доган можем да говорим на тези избори? По-скоро за тежки паникьосващи поражения. Вещаещи скандални избухвания в следващите месеци и година. Вещаещи самоубийства на някоя и друга мъжка секретарка. Поставящи под въпрос корпоративната и медийна империя, а и самия живот на Делян Пеевски. Поставящи злокобния въпрос дали актьорът Ахмед Доган няма да бъде елиминиран – вместо планираното му от конспираторите и сценаристите негово издигане до национален спасител, преди да са го върнали в ролята на всеяден балансьор, въпреки че му раздават академични и държавни титли.

Обединените патриоти (НФСБ и ВМРО, и прилепналия към тях Сидеров-АТАКА) са в още по-уязвима позиция на уж спечелили в тези избори.

Те също уж победиха, но като загубиха 70 хил. гласа, което е близо минус 20% от предишните им избиратели. Победиха, но революционната физиономия на атакиста Сидеров изглежда все по-изкуствена маска пред един смачкан и превзет политик. Другите двама – Каракачанов и Симеонов – са дотолкова гъвкави и извратливи в позициите си, че стъпкаха в калта всяка надежда за последователен и честен патриотизъм. И тяхното не си е победа. А само едно още по-проблемно оставане на политическата сцена, за да доизпият и те своята си горчива чаша.

* * *

Обобщено, няма победители от тези избори. Има само полупобедители или все още оцелели. Тъжна картинка. Рискова за България в турболенцията на политиката и икономиката в днешна Европа, до Турско-Сирийската война, пред фронта на Запада срещу Русия, под заплахата Брюксел и Европа да ни стоварят тук 100-200 хиляди от техните най-злокачествени „бежанци”, за да си ги галим и отглеждаме тук – преизпълнени от хуманна и евро-атлантическа великодушност.

На фона на тези международни и вътрешни реалности, България е изправена пред една преоценка със системно и фундаментално значение. Става дума за така наречения „Български етнически модел” (БЕМ за краткост по-нататък в текста).

Вече се видя, че има сили, които дори правят следващата стъпка – от преоценка към опити за практическа промяна в съществени неща. Например, такъв опит бе злополучният проект от 4 април 2017 на Министерство на правосъдието (в Служебния кабинет на Огнян Герджиков) за уседналост на избирателите – и при парламентарни и президентски избори. Предвижда се право на гласуване, само ако си живял последните 3 месеца в страната. Както и за оторизиране на Главния Прокурор – над и извън прерогатвите на ЦИК – да отписва от участие в изборите политически формации, които злоупотребяват с чуждестранно финансиране и намеса, ако правят своята кампания на език, различен от официалния ни български, и др.под.

Ако прочетем мотивите към този проектозакон, виждаме няколко фатално важни за бъдещето на българска България неща: (1) той иска НЕдопускане „на злоупотреба с права” – в случая с избирателното право и с правото за свобода на вероизповеданието; (2) предотвратяване на ЗЛОупотребата с двойното гражданство на територия, в която действа българския закон; (3) да се предотврати използването на религията с политически цели – срещу националната ни сигурност и обществения ред, но още и срещу народното здраве и морал, както и срещу правата и свободите на другите в обществото ни; (4) контрол върху финансирането от чужбина за вероизповедания у нас, ограничаване и публичност на чуждестранните източници – както е направен в демократични страни като Австрия и Канада, Русия и Холандия, и много други, вкл.Турция и Гърция.

Ето, виждате, че след изборите за 44-то НС на практика БЕМ вече е в процес на ревизиране. Още на изборите успешно бе използвана ограничителна изборна процедура, лично попълване на декларации вътре в изборната екция на български език и на кирилица. След изборите веднага се правят дори законодателни опити, написани са ясни мотиви, обхваната е системата на 4 ключови закона (за българското гражданство, за вероизповеданията и за политическите партии, Изборния кодекс). Важно е, че се подчертават демократични аналогии в наши партньорски страни.

Може да се констатира, че вече на практика е пробита бронята на страхливото премълчаване на рисковете за нас при агресивни чужди действия, както и за реалните възможности за наше контра-действие. Медийната истерия след публикуването на законопроекта на Министерство на правосъдието (4 април 2017) опуши активния публичен диалог. В масовата психика се вдига похлупака на „заучената безпомощност” – пред Турция и Ердоган, пред радикализиращия се ислям и политическите му злоупотреби, както и пред западните крепители на всичко това тук, у нас, и на Балканите като цяло.

* * *

„Български етнически модел” е една от фундаменталните идеологеми на Прехода в България (1989-2010). С нея започна Преходът. Тя бе основна и ключова в него. Бе и съпътстваща всички системни трансформации в обществото ни – оттогава и досега, вече трето десетилетие.

Нещо повече, БЕМ – по своя замисъл и реализация – е фундаментална конструкция в сценария на Прехода, на всичко което бе и както бе направено при трансформирането на българското общество, на обществото в България. БЕМ е сърцето на идеята за трансформиране на обществото ни, той е и субстанцията на практическия резултат, на неговата така нар. „онтологична матрица”.

Преходът завърши отдавна, но идеологемата си остана. Матрицата продължава да действа ефективно. С всички произтичащи рискове за България и бъдещето на българската нация.

По-конкретно за тези РИСКОВЕ И ЗАПЛАХИ

Първият и основен риск е да не успеем да съхраним своята идентичност, българска културно-ценностна и православно-традиционна идентичност. И да се разтворим или да ни разтворят като нация в „множествените идентичности” на глобалисткия мултикултурен свят.

Не само под натиска на уж висшите „евро-атлантическите ценности” и нео-либералния екстремистки индивидуализъм и хедонизъм. Но преди всичко поради инвазията на чужди раси и народи, от далечни и несъвместими с нас цивилизационни зони – след непомерното ни смесване с тях. Първото ни порази морално и психически. Но от него можем да се освободим и набираме сила за възвръщането си към нормалност. Второто е по-опасно, доколкото то ни заплашва чисто физически и генетично, географски и териториално, държавнически и цивилизационно.

Днес виждаме с каква бързина и интензивност, и с каква зашеметяваща масовост се смесват примитивни пред-държавни култури сред европейската цивилизация в нейната „информационна епоха” – на практика VII век нахлува в XXI век. Смесват се сред нас такива чужди и анахронични култури, с техния религиозен фанатизъм, с тяхната идеология и емоция на открита враждебност спрямо нашата светска държава с нейната секуларност и доминиращ атеизъм, към съвременната образованост и индустриално-градска рационалност, към рационализма по принцип.

Нека специално да подчертаем, че култури на жестока патриархалност със своето заробващо господство над жените и децата се смесват сред нашата култура на женска еманципираност и освободеност (включително в крайностите на натрапвания ни от Запад феминизъм), както и сред културата ни на детски граждански права и свободи още от невръстна възраст, и на обществената защита на децата от домашно и родителско насилие, на всякакъв друг вид експлоатация и насилие. Как се връзват двете култури? Принципно и ежедневно те съвместими ли са?

Тази нахлуваща сред нас жестока патриархалност със своя догматичен колективизъм директно се сблъскват с нашата култура на индивидуализъм, освободеност и права на личността, широко ветрило от възможности за личен избор. Сблъсъкът и абсурдността на смесването са още по-драстични, ако видим, че горните ни цивилизационни характеристки ги има не само в умерени форми. Но са широко разпространени и в своя екстремен смисъл на едно радикално отричане на всякакви „общностни вериги” за и над личността. Нашата култура е залитнала към крайностите на атомизирания индивидуализъм. Докато тук идват и се смесват сред нас хора от другата крайност – на робска закрепостеност на индивида към родители и семейство, към племенна етнообщност, към религиозната общност и порядък.

Тук става дума за онази общностна връзка поради социална принадлежност на всеки човек, която до преди не толкова много десетилетия той е нямал право да преосмисля и променя, за да остава верен на предците си. А сега в пост-пост-модерните държава и общество човек вече има право да избира себе си. Да избира своеволно сам себе си до крайната степен да отхвърля стартовата си житейска принадлежност. И то не само като професия и социална класа, не само като култура и религиозност, не само като жилищна и географска определеност, не само като приятелска среда. Но дори като пол и джендър, като злоупотреба със своето здраве, като избрана атисоциалност и отчужденост, като самоцелна екстравагантност и дори извратеност.

Днес хората в западния свят имат право да избират. Това така или иначе е фундаментално завоевание на либералната демокрация. Но в същото време е и една от глобалните пропагандни илюзии за неограничена свобода на индивида и културните общности. От едната крайност към другата крайност – от зависимия и социално закрепостен колективистичен човек към своеволния индивидуалист с безапелационен егоистичен индивидуализъм. Това е моделът на новия Homo Ludens и Homo Consumericus, който къса и разкъсва своите исконни връзки – не само с обществото и държавата си, но и със семейството и рода си, и накрая със своята „родова същност”. С родовата си същност на общностно същество, на социална принадлежност и съвестност, на трудово и съзидателно гражданство.

Това също е крайност, крайността на фундаментализма на идеята за освободеност, на свободата ОТ, на алчния и безогледен индивидуализъм. По този път също се отива в блатото. В него затъват не само съвременните безродни космополити, но затъват и поддалите се народи, затъват националните ядра като се поддават на всякакви малцинства и предават пред всякакви пришълци.

Другият фатален риск и заплаха е ние да се окажем обезсилени и безволеви пред концепциите и политиките на нео-османизма откъм Турция.

Такова наше обезсилване става чрез една допълнителна идеологема на Прехода – идеологемата за колективна „историческа вина” на българското и православното ядро на нацията ни. Вменяват ни такава колективна вина спрямо уж дискриминираните турци и мюсюлмани в България до 1989 г. Важно е да отбележим, че тази концепция и политика борави с идеята за съответни колективни права – на уж дискриминираните общности. Забележете, става дума не за индивидуални права или вина, а за колективната вина на цял един народ – не само на държавата му, не само на вземащите решения държавници и политици. Това е същността на идеологемата, в преместването на значението и смисъла, в посочването на враждебния-друг.

Това разширително понятие за права и дискриминация, за вина и общностна отговорност е ключово при политическия замисъл и реализиране на БЕМ, при регистрирането и привилегироването на етническите партии в противоречие с Конституцията на Република България. Ключово е за политическата търпимост спрямо сепаратистките активности на сепаратистки организации и партии, на чужди вероизповедания, на техните лидери и активисти, на брутално финансиране отвън на сепаратистки действия тук.

Това е клопката на идеологемата за търпимост и неограничена толерантност. Клопка, която превръща защитните органи, служби и отговорности на държавата в пасивни регистратори. Тя води до импотентност на уж националната и суверенната държава като цяло. Разбира се, тази клопка и непростимата търпимост станаха и продължава да са възможни след предателството на елитите към българския народ, суверенитета на държавата ни, към историческата ни идентичност и сила за самосъхраняване.

Така, закономерно, при нашите отворени врати и дефицита на вътрешни сили за съпротива и рефлекси за самосъхраняване, през последните 10-15 години в България става едно масирано и все по-агресивно радикализиране на исляма и след това на мюсюлманите в България. За това у нас се внасят и използват огромни ресурси – откъм Саудитска Арабия и уахабизма, откъм уж приятелска Турция и неоосманизма, откъм западни „партньори” и техните посолства и фондации.

Третият основен риск е да продължи нашата парализираност пред системата за привилегироване на циганското малцинство. Особено на неговата паразитна и агресивна гето-част – въпреки целият й примитивизъм, архаичен племенен манталитет, нагла и садистична битова и организирана криминалност, жестоко и робовладелско отношение към жените и децата, въпреки самоизключването им от пазара на труда и враждебността спрямо социализиращите механизми в държавата.

Става дума за примирението и усещането за безпомощност пред демографското свръхбързо набъбване на тази част от населението – и като брой, и като процент, и като доминиране във все повече малки селища и многолюдни квартали на големи градове. Проблемът е, че демографското набъбване става сред онази част от населението и уж трудовите ресурси, които със своето човешко качество са цивилизационно несъвместими. Несъвместими с високите български и европейски културни стандарти, с пазара на труда в една технологично развита страна, както и с идеите за екология и чистота, здравословен начин на живот, отговорно семейно планиране.

Става дума за безпомощност пред вече напредналия процес към задръстване на българското училище и деградиране на отношенията в клас – поради рязката промяна в етно-народностния състав на учениците, поради цивилизационната несъвместимост преместена в тясното пространство на учебната стая, училищния двор, училищното пространство. Става дума за култивиране на стратегии за обществен паразитизъм – чрез уж хуманната система за социално подпомагане и благотворителност, неспазване от страхливите или корумпирани социални служби на Закона за защита на детето, чрез полицейската безпомощност. Да не говорим за политическата и изборната злоупотреба с такива гето-цигански-общности – парламентарните избори от Март 2017 отново демонстрираха крайната степен на извратеност на не малко партии спрямо тези електорални общности.

Всичко това по същество е една система на привилегироване на тези набъбващи общности, система за стимулиране на девиациите сред тях, за връщане към феномени на робска и криминално-феодална зависимост на все повече (като брой и като процент от населението) цигански общности в България. Гетата им се разрастват. Процентът на циганите, живеещи в гета се увеличава. Те стават все по-организирано антисоциални и антидържавни. Стават скривалища за най-рисковите нелегални имигранти и „бежанци” ислямисти. Държавата става все по-безпомощна пред тях, както и объркана може ли и как да овладява натрупващите се опасности за обществото и държавата ни като цяло.

Сава дума за система за привилегироване на циганските общности, която вече трето десетилетие развращава поне 70%, и изтласква към гето-бедствие поне 40% от тях. Връща ги към примитивни и племенни форми на съществуване в техните си „сиви зони” – гета, квартали, селища. Прави ги общностен развъдник на най-жестоки девиации и организирана криминалност. Правят ги инкубатор на злокачествена раждаемост, и демографско „циганизиране” в лошия смисъл на думата.

Четвъртият основен риск, за капак, да ни внесат в България едни нови малцинства – външни, ислямистки и пред-държавни като „култура”. 100-200 хиляди като минимум. Далеч повече – милиони – като злокобни сценарии спрямо България и нашата територия, датиращи от поне 2014 година.

Тези нови външни малцинства от далечни и примитивни цивилизовани зони идват и биват настанявани у нас въпреки тяхното многоженство и взривна детеродна норма от над 7 деца на една жена. Въпреки жестоката им патриархалност и робовладелско отношение към жените и децата. Въпреки ясната заплаха те тук да се капсулират в етно-религиозни анклави – като непробиваема тяхна си „сива зона” сред обществото и държавата ни. Въпреки вече признатия факт, че те са с поне 95-процентно нежелание да се „цивилизоват” чрез езика и културните норми на приемащия ги европейски народ и обгрижващата ги великодушно приемаща държава. Въпреки другия вече признат факт за внедрените си, добре обучени и силно мотивирани, мрежи за терор и атентати на наша територия. Въпреки множеството публични заплашителни изказвания и безапелационната си завоевателна формула: „Шериатът е по-висш от вашата Конституция. Така че, ние, мюсюлманите, сме над и извън вашия Закон и норми на обществен ред. …”

Срещу това Донълд Тръмп вече ограничава квотата за ислямска имиграция в САЩ през 2017 г. до 50 000 души – при 117 000 през 2016 г. Ограничава даването на визи за най-рисковите ислямски държави. Започват приоритетно да приемат бежанци-християни, защото точно те сега са най-репресирани в страните на арабската война. Става дума не за нещо друго, а за защитен държавен механизъм, защитно национално контра-действие.

Може ли да бъдат реализирани и тук, в България, такива механизъм и контрадействие? Засега не изглежда възможно, поне докато тук действа нашият досегашен прехвален „Български етнически модел”. Рискът за нас и държавата ни продължава. Натрупваната критична маса вече е в точка на възпламеняване.

Нека обобщим. Имаме си четири основни риска – в комбинация, с взаимно кумулиране на силата и ефектите. Те вече трето десетилетие натрупват огромна критична маса. Тя вече избухва селищно и квартално – чрез „цигански бунтове” от последните 2-3 години. Подготвена е и да бъде избухната в държавата ни като цяло. Със страх очакваме жестоки ислямистки атентати и тук, в България. Те просто са закономерни. Ако си позволя да перифразирам Чудомир: Злото не само шества по Света и Европа, но и лъжата, че ние сме предпазени от него тук, оставя истината боса и залиняла.

Лошото е, че още сме със широко отворена врата пред това зло. В публичното пространство няма достатъчно смелост да се говори за него. Масовите медии упорито цензурират всеки опит за суров реализъм. Натрапваните говорители в медиите истерично вдигат объркваща димна завеса – за да прикрият затварянето на вратите пред чуждестранно религиозно финансиране, политическа злоупотреба чрез религиозни културни общности, внедряване на чужда агентура чрез командировани религиозни служители. Димна завеса, която да прикрие какво правят за да съхраняват себе си страни като Австрия и Канада, Русия и Холандия, много други демократични страни в Европа и по Света, вкл. съседните ни Турция и Гърция.

Освен това полицията и армията продължават да се държат като импотентни и безволеви. Прокуратурата ни е все така разсеяна и бавна, и не стига до нещо категорично. Гражданските отряди и организации за самозащита на границата са под прокурорско наблюдение и съдебна заплаха.

Засега има опит за излизане от такава институционална импотентност единствено от страна на Президента. Но политическите партии засега не го подкрепят. Нито БСП като опозиционна и уж вече патриотична. Нито така нар. Обединени патриоти, които точно в такива критични ситуации изневеряват на патриотичната си маска и заемат предателска позиция спрямо националната сигурност, държавния ни суверенитет и надигащата се народна енергия в тяхна защита и отстояване.

Но нека не избързваме в логиката на този анализ. Да се върнем към началото му:

Какви са съставките на БЕМ? Откъде дойде и как ние го приехме?

Докъде стигна реализацията и практическите му ефекти? Докъде се завъртя спиралата и не е ли време да я срежем, за да поемем в друга по-здравословна посока?

БЕМ ни бе натрапен като ПРИЕМЛИВА УТОПИЯ

БЕМ като идеен проект и реализиране бе натрапен на обществото ни веднага след падането на Тодор Живков, преди и паралелно с изработването и приемането на новата Конституция. Това стана чрез тогавашното партийно инженерство, формирането на нова партийна структура и демократичен плурализъм по западен модел. Тогава БЕМ бе обясняван и пропагандиран като една приемлива за обществото ни утопия.

Обобщено може да се каже, че идеологемата „Български етнически модел” е ключова част от утопията на Прехода след 1989 г. Структуро-определяща част е от екстремния неолиберален модел на новия капитализъм в България – либерално-атлантически, глобалистко-неолиберален, западно-закрепостяващ. Днес все още тази идеологема е една от най-трудно преодолимите бариери пред все по-крещящо нужните здравословни промени в политиките – спрямо етническите и религиозните малцинства в България, спрямо сепаратистките малцинства със сила и амбиция на чужди диаспори в страната, спрямо уж „бежанската” имигрантска вълна от последните години.

Тази утопия бе индоктринирана успешно и надълбоко в масовото съзнание, вкл. в умовете на уж критичната и премисляща българска интелигенция. Конкретно журналистическото и медийното съсловие в основната си и най-говореща част все още робува на съответната „политическа коректност”. И тук проблемът не е толкова, че върху журналисти и редактори се осъществява цензура. Това е все по-очевиден факт.

По-драматичният проблем е, че голямата част от тези журналисти и редактори се оказват, ако се изразим малко жаргонно, с „промито съзнание” и „зомбирани представи” – относно всички тези обществени феномени, спрямо критичността на ситуацията ни, относно сбърканите или разумните политики към малцинствата и относно расовото смесване. Зомбирани пред острата нужда в Европа да се определят граници на допустимата гражданска и цивилизационна толерантност. Неподатливи пред все по-крещящата нужда да се върнем към неотменимото право на нациите да опазват и бранят своята идентичност. Страхливи да признаят, че и ние, българите – също както унгарци и чехи, словаци и поляци, французи и англичани, турци и гърци, сърби и хървати, руснаци и сирийци – имаме своето историческо и демократично право да отстояваме както своята суверенна територия и държавност, така и своята културна традиция и народностен характер.

Проблемът не е само в жестоката медийна и идеологическа цензура. Проблемът е и в автоцензурата на говорещата интелигенция, на масовата журналистика, на избраните политически лидери. Тук говорим за клещите на глобалистката „политическа коректност”, за метастазите на безмисловния й догматизъм, пък бил той и уж прехвалено либерален. Говорим за глобалистката „политическа коректност”, която вече на практика се видя ясно, че е едно обществено зло, което ловко е маскирано като добро. Която тласка вече трето десетилетие масовия човек в гравитацията на един нов тоталитарен уют – пък бил той и Западен, и високо Цивилизован, и дори върха на сладоледа след уж „края на историята” (по Франсис Фукуяма от вече далечната подвела го и самия него 1992 година).

Нека обобщя представата си за БЕМ като натрапена ни утопия.

Основните елементи на тази ключова утопия на Прехода и глобалисткия неолиберален капитализъм са следните:

  • в началото на 90-те години било имало пряка и гореща опасност от етно-народностен и общностно-религиозен сблъсък.

Най-разпалените пропагандатори и апологети на БЕМ говорят за тогавашен риск от гражданска война в България. И какво било чудотворното решение? Така нар. „Български етнически модел”, заемането на поза на виновност от страна на БСП и лидерите й, извеждането на осъдения Ахмед Доган в лидерска позиция, създаването и привилегироването на ДПС като откровено реваншистка партия – чрез всичко това гражданското избухване и сблъсъци щели да бъдат предотвратени. ДПС и Доган били единственото спасително средство, за да не се стигне до избухване и гражданска война на етно-религиозна основа;

  • привилегироване на българските турци и циганското малцинство в България след 1990 година.

Така се била компенсирала уж дискриминационната политика спрямо тях в предишните десетилетия на социализма. И това не само се вменява във вина на управляващата тогава БКП, но и като колективна вина на българския православен народ като цяло. Вината била, че мнозинството и ядрото на нацията били съучастник на уж престъпния „комунистически режим”. Тодор Живков си отиде и вече няма как да бъде наказан за вината си. Но българският народ е тук и той било следвало да бъде наказван, да бъде мачкан и избутван от възможности, унижаван като национално достойнство. Дори да бъде отнета една-трета от държавната му територия – доскоро това бе според тиражирани нео-османски карти за прекрояване на Балканите в „стратегическа дълбочина”, а от изборите през Март 2017 вече стана открита и недвусмилена политическа цел чрез новата сепаратистка протурска партия – ДОСТ;

  • в центъра на обяснителната и осъдителната схема е така нар. „Възродителен процес” от 1984-85 години – преименуването на българските турци.

Той бива тълкуван едноплоскостно и едностранчиво – само като насилие, и то като тотално насилие, и то съвсем не провокирано от самите турци и съседна Турция насилие. Представя се само като политическа грешка, но без рационални аргументи в един всестранен и правдив анализ на всички „за” срещу всички „против”. Пропагандира се само като властово своеволие без ракурса на държавнически отговор срещу провокациите от страна на радикализирани среди сред самите турци и техни екстремистки прояви. Разказва се само като българска политика извън контекста на аналогични политики не само в съседна Турция, но и в другата ни съседка Гърция – далеч по-жестоки, по-масови и геноцидни;

  • в новото общество на свобода и демокрация, на толерантност и плурализъм, визираните етно-народностни общности на тези така нар. „малцинства” и дори „национални малцинства” в пълна мяра ще могат – видите ли най-после – и те да ползват гражданските свободи, да възвърнат уж поруганото им достойнство, да се възползват от отворената социална мобилност, да използват в своя полза демократичността на държавата.

Показателни са магическите думи в наименованията на турско-центричните партии: (1) ДПС – Движение за права и свободи; (2) НПСД – Народна партия за свобода и достойнство; (3) ДОСТ – Демократи за отговорност, свобода и толерантност;

  • в новата плуралистична политическа система ТЕ ще имат и свои си партии – уж национално отговорни и родолюбиво български.

Разбира се, утопията говори, че те щели да бъдат неотстъпно демократични в държавния и местния политически живот. Дори „либерално-демократични” както се самоетикира ДПС и ключовите му лидери. А спрямо своите си избиратели те щели да са бащински грижливи и отговорни – борещи се и осигуряващи им културно и цивилизационно израстване, повишаване на стандарта и качеството на живота им, както и „всеобщо благоденствие” по западни образци. Утопията разказва, че тези малцинствени партии няма да спекулират със специфичните културни и религиозни традиции сред общностите на своите избиратели, в така нар. „смесени региони” на страната, в граничните откъм Турция райони от България;

  • тези партии щели да бъдат отворени и към други религиозни и етно-народностни избиратели и граждански общности. Нямало да се капсулират на етномалцинствен и религиозен принцип.

Щели да са отворени въз основа на общонародни интереси и патриотизъм, отговорни спрямо просперитета на България и интегритета в българската нация. Нямало да правят и направят завой към сепаратизъм, към анти-български нагласи, към използването на исляма като политическа религия за изтласкване на православните, за отнемане на територия, за дестабилизараща държавата местна автономия;

  • тези партии нямало да изпълняват поръчани им отвън специални роли и функции в общите стратегии за ислямизиране на народите – в обхвата на „Ислямската дъга” от нас до Западните Балкани и центъра на Европа.

Нямало да обслужват политики от съседни и далечни страни за връщане в „стратегическа дълбочина” на бившата Османска империя, както и за превземането на Европа отвътре чрез огромни маси мюсюлманско население, нова имиграция и ислямистка агресивност. Нямало да действат като пета колона на чужди интереси и политики – враждебни към православието и българската нация и държавност.

Утопията на БЕМ (Български етнически модел) може да бъде описана и с други характерни за нея елементи. Но мисля, че горните седем са наистина основните. В началото на 90-те те звучаха приемливо – за не малка част от интелигенцията и властовата номенклатура, за младите хора и широки граждански прослойки. Колкото по-надалеч от така нар. „смесени райони” в страната, толкова звучаха по-убедително.

Тогава, в началото на Прехода, бе време на утопичните очаквания. Покрай другите и тази утопия бе индоктринирана в умовете и душите на хората, бе запечатана в политическите рефлекси и стереотипите за оценки, на практика закопча и парализира народностния инстинкт за самосъхраняване – културен, национален, държавнически.

* * *

Но мина време. Натрупахме опит. Зад декларациите се видяха фактите. Практиката стана безапелационна и видима с просто око, видима отвсякъде.

Идеологемата бе пробита и развенчана – с изключение на тесни номенклатурни среди, както и на тесни интелектуални среди с продадена национална съвест. Стана ясно, че утопията на мирната и патриотична етническа турска партия ускорено се трансформира към своята си анти-утопия. Повсеместните факти при функционирането на властта – и на централно, и на местно равнище, и по-време на избори – говореха за това, демонстрираха го неприкрито, започнаха да убеждават дори заразените от утопичната идеологема на БЕМ.

Вече припомнихме, че през 1999 г. Иван Костов си позволи смелостта открито да нарече Ахмед Доган и ДПС „най-голямото зло за България”. Десет години по-късно, през 2009, Бойко Борисов измести БСП и я победи катастрофално. Но как успя той тогава? Като обещаваше да елиминира ДПС от доминиращите й позиции в София и в „смесените райони”. После на практика нищо не направи за това – освен водевилното премахване на едно нещастно барбекю в Боянските Сараи на пресветлия Доган. Важното е, че Борисов тогава се възползва от вълната на всенародния гняв срещу Доган и ДПС, и спечели изборите през 2009 г. с фантастичните за тогава 1,7 милиона гласа.

Докато БСП така и не успя да се освободи от фаталната примка на ДПС като „стратегически партньор” – нито през 2009 г, нито по-късно, не и досега. Дори не и през толкова удобния за това свое еманципиране от ДПС период при второто правителство на Борисов – 2014-2017 г. Не и при даващите удобни поводи скандали около Делян Пеевски, дори след катастрофата с КТБ. Не и въпреки построяването на демонстративен султански сарай в залива срещу Бургас.

Опасявам се, че БСП все още стои вързана за ДПС и Доган. И докато не се отвърже, не виждам шанс за нея наистина да израсне до политическа и властова алтернатива – нито на ГЕРБ и Борисов, нито на десните и неолибералния колониализъм над България. Доколкото ДПС и уж патриотът Доган са просто едно измислено перфектно средство и после добре организиран механизъм именно за този неолиберален колониализъм над България. Независимо какво е непосредствено тиражираното му лице – дали е Ангела Меркел или Реджеп Ердоган. Крайните ефекти във и за България са еднотипни и дори еднакви. Действието е от две страни, с различна фасада, с различен цивилизационен привкус. Но целта е една, а постижението им е споделено.

След тези избори и агресивното поведение на Труция спрямо България, може да се каже обобщено, че БЕМ – като идеологема и парираща съпротивата пропаганда – катастрофира при сблъсъка си с политическата практика и гражданските реалности. Пропагандните воали днес вече висят прокъсани и мръсни пред очите на разумните и мислещите граждани в България. Поразените от идеологемата на БЕМ бързо се освобождават от мисловните й клопки.

Вижда се, че вместо политика към по-висока и здрава интегрираност в рамките на държавата и нацията, в рамките на икономиката и единно културно пространство, БЕМ се оказа обратното – политика и механизъм към дезинтегриране и стимулиране на малцинствен реваншизъм, тя е водене към про-турски сепаратизъм, изтласкване в сиви зони на изключеност, масова мизерия и социално деградиране.

Вместо модернизиране и стъпки към по-висока цивилизованост, стана обратното – изтласкване на мнозинството от общностите на двете основни малцинства към архаични форми и примитивизъм, връщане към фанатизирана религиозност или екстремистки секти, феодално закрепостяване под жестоки корпоративни монополни структури, обезправяване на жените и децата, връщане дори към форми на заробване.

Последното се лови емпирично от един нов World Slavery Index. Знаете ли, че има такъв световен сравнителен индекс? При цялото си методическо несъвършенство, той все пак ясно назовава проблема, прави опит за емпирично описание на поразения граждански контингент, движи тази фактология по-близо до откровената политическа дискусия.

БЕМ катастрофира в самия себе си.

Уж либералните му лидери на практика се оказаха банални диктатори, с монархически архетип, с примитивен собственически рефлекс над общност и избиратели – и космополитно мисловния Ахмед Доган, и възторжено анадолския Лютви Местан, и притворно професионалния Касим Дал.

Уж либералните им партии на практика се оказаха не просто „лидерски партии” с жестока дисциплина. Те са видими отвсякъде банални корпоративно-мафиотски-партийни структури – за легитимиране на олигарси, за политическата им охрана и държавна неприкосновеност, за злоупотреба чрез държавната и общинската власт, както и за осигуряване на широка народна маса за свръх-експлоатиране. Включително, контролирана народна маса по време на избори. За да гласуват не според индивидуален избор и гражданска свободност на хората. А задължени от местни феодали и партийни мутри, принудени от имами и ислямски лидери, гласуващи на племенен принцип, вместо на граждански и демократичен.

БЕМ катастрофира чрез самия себе си.

И чрез своите личности и лидери. И чрез своите структури и деспотизъм. И чрез своите олигарси и тяхното „предателство не само към демокрацията” (спомнете си Кристофър Лаш и книгата му от 1996), но и към общите принципи на хуманизма и гражданския либерализъм в нашия си цивилизован XXI век.

Гражданската катастрофа на БЕМ е видна от промените в стратификационния профил на населението в България – сега след системното действие на БЕМ вече трето десетилетия, сравнен с профила от преди 10-15 години, когато Преходът завърши, както и сравнен с профила от средата на 80-те години в България, откъдето тръгнахме.

Политическите партии имат своята си социална база. Про-турските партии – също. И те се оглеждат в огледалото на своята си социална база. Когато минават години и десетилетия, точно това е гражданското огледало. В него ясно и безапелационно се вижда партиите накъде са водили обществото, своите избиратели, общностите на своите си избиратели – дали към прогрес и развитие, или към криза и деградиране.

ИМА ЛИ БЪДЕШЕ досегашният Български етнически модел?

Няма бъдеще като „модел”. Ако под това се има предвид нещо положително за България – като национална и суверенна държава, като надежден партньор и уважавана в ЕС, като изпълняване на принципа от Конституцията, че Република България се конструира и управлява като една пълноценна „социална държава”.

БЕМ като досегашен „модел” няма бъдеще в логиката на модернизация и обществено развитие в страната ни, можете да го наречете и прогрес. Вместо всичко това БЕМ и като замисъл, и като практическа реализация води до точно обратното.

Резултатът от него е привилегироване на периферни и по-ниско образовани прослойки и общности. Дори стимулиране на анти-културни, анти-образователни, анти-цивилизовани граждански модели при възпроизводството на поколенията в малцинствените среди и общности. Резултатът е, че за 27 години „демократичен прогрес” образователното равнище рязко спадна, не малка част от младите поколения деградират спрямо своите родители и прародители, ценността четене и образованост се елитизира сред все по-малък процент от населението – всичко това накуп особено сред турското и циганското малцинства, сред различните мюсюлмански общности в България.

Резултатът е бързо деградиране на качеството на работната сила в страната. Вече не достигат не само специалисти и квалифицирани работници. Вече критично не достигат и нискоквалифицирани работници, които поне да бяха имали основни граждански добродетели като организационни навици, първична грамотност, базови социални умения за работа в колектив и при спазване на дисциплина.

Вместо това критично се разраства броят и процентът сред хората в трудоспособна възраст, които не просто са без работа, а не желаят да бъдат организирани в някаква форма на обществено-полезен труд. Това е чиста форма на обществен паразитизъм.

Неговата тежест за обществото се удвоява – освен че принципно избягват труда, те и злоупотребяват с обществените защитни мрежи за подпомагане на инвалидност, на социално слаби, на самотни майки, на хора в мизерни битови условия. Неговата тежест се утроява, ако наред с горните две „културни специфики” сред тези общности се разгръщат съвременни форми на организирана престъпност, жестока експлоатация на деца и млади жени, насилствено раждане на много деца още от детска възраст, съвременни форми на робство за проституиране, джебчийство и други подобни девиантни и криминални форми. Рискът и вредата за обществото се учетворява, доколкото чрез насилен и контролиран вот се манипулира изборният резултат на национални парламентарни и местни избори, и особено силно на местни общински и селищни избори. И накрая, рискът и вредата за държавата и обществото се упеторява, ако и доколкото тези общности биват използвани за политически конфликти, развиване на сепаратистки стратегии, превръщане на религиозната принадлежност и лоялност в политическо оръжие.

БЕМ тръгна с едни прокламирани обществени цели. Сега, през 2017 г., ясно се вижда, че се достигна точно до обратния бряг – при това не на реката, а на блатото. Като разгледаме изброените по-горе практически резултати от БЕМ сред поне 80% от циганите в България, сред поне 70% от българските турци у нас, сред поне 40% от българо-мохамеданите ни (помаците), стигаме до „обоснованото предположение”, че всъщност самият БЕМ е имал за скрита цел точно тези и такива практически резултати – още от началото, още в главите на сценаристите и режисьорите на Прехода от социализъм към капитализъм в България.

Ако е така, то БЕМ само ни изглежда като една добронамерена и наивна утопия от началото на 90-те години, която по-късно се преобърна и се превърна в анти-утопия. Истината ще да е далеч по-жестока и грозна – БЕМ като една идеологемна завеса, прикриваща реалните властови действия и бездействия на всички правителства и други власти в България от времето на Луканов, та до времето на Борисов.

* * *

Досегашният БЕМ бе български продукт с чужди продуценти. Едните са от САЩ. Другите са от Турция. Третите са от Саудитска Арабия. Четвъртите са от Германия. Петите са от Русия. Различни мотиви, различни дори стратегии, но единен механизъм и събиране в обща политическа философия.

Нашият шанс е във факта, че тези външни фактори, които закопчаха България в идеологемите и утопията на БЕМ сега рязко се променят. По различен начин и с различен темп, с различна посока. Но те всички паралелно се променят и отварят нов простор за България – за да може тя да изработи и да провежда по-адекватна за себе се политика по националния и малцинствения, религиозния и имигрантския въпроси.

Суровият реализъм предполага всичко това да бъде ясно изговорено. Но не само с нихилизма и омерзеността на описателната констатация. А за да бъде направена вярната диагноза. И след това да пристъпим чрез ефективни политически действия към реконструирането на БЕМ – от досегашния утопичен вариант, довел ни до миазмите на една зловредна и злокачествена анти-утопия, към един конструктивен и здравословен за България и българската нация нов БЕМ. Който да ни изведе над и далеч от блатото. Чрез който да се включим пълноценно и с достойнство в започналия световен процес на пречистване – след епохата на глобалисткия мултикултурализъм и еднополюсен неоколониализъм.