Въпрос: Случаят в Коиловци какво показа и какви изводи могат да се направят за българските служби?
Отговор: Властта се показа за пореден път безпомощно пиле в калчища. Ситуацията бе разчетена от обществото като абсурдна и то я иронизира със смях през сълзи: Трябва сами да си се погрижим за сигурността – в индивидуален и групов порядък! Не можеше да не си помислим така като общество, след серията от пробиви в системата ни за национална сигурност – при кризите, бедствията и авариите; в надвиването на обикновената престъпност, която преживява бум; в „пречупването на гръбнака” на организираната престъпност, която бележи ръст; в противодействието на тероризма – вж. атентата в Сарафово...
В България всичко е възможно, възможно е Франция да е игнорирала нашите чувства и суверенитет, а е възможно и много неща да се крият от обществото – така е винаги, когато действат служби.
Преди време сърбите свалиха един „невидим” (стелт) американски боен самолет и се пошегуваха – извинете, не знаехме, че е невидим! Та така и нашите селяни трябва да се извинят на командосите – извинете, не знаехме, че сте командоси!
Въпрос: Кои са новите рискове - вече няма война в класическия вариант - какво трябва да се промени в превенцията?
Отговор: Средата за сигурност се изразява в прехода към рисковото общество. Т.е. ние сме във времената на рисковете, при това времето от появата на опасността до нейната реализация е много кратко – ескалирането е с висока скорост и затова е много важно рисковете да се управляват, да се действа проактивно, изпреварващо, с ранно сигнализиране на възможните пробиви в системата за сигурност. Структурите (държава, армия, полиция) са йерархични, с много нива на управление. Докато заплахите са преди всичко мрежови – не с вертикална, а с хоризонтална организация. Освен това ние навлязохме в процеси, при които ще има все повече и все по-често бедствия, аварии, катастрофи, пандемии, тероризъм, други извънредни ситуации.
По-рано държавата управляваше главно нормалността, на извънредността се гледаше като на нещо екстремално, рядко, слабо вероятно. А сега извънредността става редност, анормалността става нормалност. Ето защо възникват въпроси – може ли извънредните ситуации да се управляват с институции, закони, ресурси и средства, приложими в нормалните ситуации? А ако управляващите решат да превърнат извънредните мерки, към които трябва да прибегнат, в постоянни, в нормални, в редни мерки?
Ето един не съвсем точен, но показателен пример. У нас властта каза, че в извънредната ситуация на организирана престъпност, за която страната ни се е превърнала в оазис, трябва да се предприеме извънредната мярка на извънредно, екстремално използване на СРС. И ние като общество пасивно съзерцавахме как има бум на СРС-та – за тях се дават пари, повече отколкото за всички онкоболни, старци, хора с увреждания, болни от страшни болести деца! И постепенно това екстремно използване на СРС-та си стана норма! Резултатът – у нас отново масово хората започнаха да казват – това не е за по телефона! Е, ако това не е отстъпление от демокрацията! След 23 години на Преход, да се върнем там, откъдето тръгнахме и отново да казваме: Това не е за по телефона!
Въпрос: Дали не е необходима промяна в конституцията, щом като президентът е върховен главнокомандващ, а вече има други рискове?
Отговор: Опитах се да подскажа какъв дебат се води в Америка, Европа, Русия – за еволюцията на държавата като производител на сигурност в условията на рисковото общество и превръщането на извънредните ситуации в норма, в правило, ако не в ежедневие, то поне в ежемесечие. Не напразно Карл Шмит казва – суверен е този, който взема решенията в извънредната ситуация. И нашата конституция се вълнува основно от извънредност, свързана с военното положение, а по-общо от извънредните ситуации, които аз определям като Извънредност от Първи тип - когато е нарушен политическият (конституционният, правният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата, т.е. извън установения конституционен (правно, законово гарантиран) ред. Обаче далеч по-важни са извънредните ситуации, които аз наричам Извънредност от Втори тип - когато е нарушен нормалният ход на процесите при извънредна ситуация (бедствие, авария, катастрофа, пандемия, тероризъм, криза, civil contingency, emergency), т.е. извън нормалния (естествен) ход на процесите в социума.
С други думи, Вие поставяте най-точния въпрос, само че отговорът на подобен род архисложни въпроси е още в сферата на голямата наука, над него си блъскат главите учените в цивилизованите страни. Цивилизована страна е тази, в която ценят науката, уважават учените, а техните премиери стават един час по-рано, за да имат 25-часов работен ден, през който да четат анализи, да щудират умни книги, да вникват в информацията на службите, да общуват с учените, да вземат отговорни стратегически решения, а не да спират всички перспективни проекти (енергийни, информационни, комуникационни, индустриални), не да имат безкрайно много свободно време за мачлета, тенис, „брич белот”, интервюта, слизания при народа и софри...
Въпрос: Какво трябва да променим в службите след атентата в Бургас? Нарочно ли не разпитаха всички туристи, а ги върнаха бързо в Израел?
Отговор: Много дълъг е разговорът за службите. Атентатът в Сарафово бе малкият дявол, чиято опашка бе дръпната и трябваше да се чуе камбаната – защото тя би за всички нас.
Ние говорим за службите като за едно цяло. А в службите има експерти и ръководство.
За експертите и атентатът бе очакван, и изводите бяха направени. Но експертите или не могат да кажат на властта това, което искат да й кажат, защото властта не се интересува от експертиза и наука, от професионалисти и феодални старци; или експертите не искат да кажат на властта, това, което могат да й кажат, защото се борят за лично оцеляване - те при този финансово-уволняващ ги натиск мислят само как да я докарат до пенсия, а ако са я докарали до пенсия – как да си вземат многото заплати и да тръгнат като млади пенсионери из частния бизнес. Да се взираме в експертите, значи да гледаме ръката, която движи инструмента. Трябва да се взрем в стратегическия мениджмънт на службите, в тяхното ръководство (политическо най-вече), т.е. в главата, която управлява тази ръка.
Висшият политически мениджмънт на службите е професионално несъстоятелен, зле образован, скаран с науката и влюбен самоцелно във властта. Този висш мениджмънт не си направи изводи от Сарафово, продължи по-старому, отигра ситуацията като PR, по-скоро като prопаганда.
За националната ни сигурност има два много сериозни стратегически риска.
Първият риск може да бъде едно крайно неефективно управление на системата за национална сигурност.
Вторият риск може да бъде една силно дебалансирана външна политика. Държава с ограничени ресурси трябва да води онази външна политика, която може да си позволи, противодействието срещу която може да контролира и последиците от която може да понесе. Сравнително малките държави не бива да се опитват дори да играят в световната политика ролята на тревата, върху която се струпват слоновете. Защото както на африканските племена е много добре известно, дали слоновете водят любовна игра или се бият, все едно накрая тревата бива изпотъпкана.
Цялата дейност на силовите ни институции след атентата е обвита с непрозрачна пелена. Затова, вероятно видимостта създава усещане за пълна обърквация, за кокоша слепота и безсъзнателна безпомощност. Това се вижда на повърхността, а какво има под нея – не знам. Вероятно и президентът не знае, защото изговори свръхколичество абсурдности за единица време... Един държавен глава трябва да си мери приказките и да не казва Хоп! преди да е подскочил даже на място и дори на един крак...
Въпрос: Радикалният ислям реална заплаха ли е?
Отговор: Радикалният ислям е риск за всяка държава, в която има сериозно присъствие на мюсюлмани, но умните държави успешно управляват този риск. И нашите мюсюлмани са успешна част от успешното управляване на този риск. Управляването на риска обаче не е еднократен акт, а системен процес.
Важното е да се полагат усилия, за да не възниква почва, на която да виреят плевелите на ислямския фундаментализъм и ислямисткия тероризъм. Слава Богу, българският ислям е умерен, а мюсюлманите ни са почтени и трудолюбиви български граждани, въпреки усилията на върхушката на ДПС да ги държи в политическо гето.
Бедността, липсата на контрол върху собствените житейски стратегии, липсата на европейски перспективи пред огромна част от България, опростачването, чалгизирането и ориентализирането на обществената среда, разпадът на здравеопазването и образованието могат да родят в главите на някои православни всякакви ултрапатриотарски настроения и идиотщини. Точно така те могат да родят в главите на някои мюсюлмани всякакви радикалноислямски нелепости и идиотщини. Затова за мен по-важното от това – какво има НА главата – калпак, шамия, чалма, фередже, е какво има ВЪВ главата!
Точно както психопатията е екстремна болест на човешкото съзнание, така социопатията е екстремна болест на социума, на обществото. Болното общество ражда социопати. Някои от тях могат да бъдат ултрапатриотари, някои – «радикални ислямисти». Но болестта не е в патриотизма или в исляма, а в обществото! Защото създадохме общество на алчност и материализъм, на човек за човека е вълк, на успеха на всяка цена и с цената на всичко...
Въпрос: Как се връзва това с искането на ДПС за повече мюсюлмани в спецслужбите?
Отговор: ДПС, а по-скоро върхушката от корупционери в ДПС непрекъснато иска някакви квоти – във властта, в бизнеса, в службите, в живота на всички граждани – българи, турци, арменци, евреи, цигани.
В службите трябва да работят професионалисти, високообразовани млади хора, патриоти с главна грижа защитата на националните интереси на България, независимо от техния етнос.
В обществения живот свързаността, обвързаността с България, любовта към България са водещото, а това – каква ти е религията, какъв ти е етносът – това са въпрос на твоя вътрешен свят, на твоята душевна нагласа, това е лично и съкровено.
Върхушката на ДПС продължава да пречи на българските турци и българските мюсюлмани да бъдат такива, каквито те искат да бъдат – равноправни, влюбени в България български граждани!
Днес българщината означава да искаш да имаш съвземаща се и просперираща България с пълноправно и пълноценно членство в Европа. И тази българщина не е етнически и религиозно оцветена. Но акцентирайки върху етничността и религиозното, корупционерът-хидролог върви срещу интересите не своя електорат, а значи и срещу интересите на неговата, на електората му, Родина! Доган от някаква неизбежна, но търпима болест на Прехода все повече се превръща в патология, в раково образувание на европейска България.
Въпрос: Можете ли да сравните службите на съседните страни с нашите?
Отговор: Трудно ми е да дам аргументирана оценка, но съдейки по доказателствата за тяхната ефективност, мога да кажа, че нашите служби постепенно се превръщат в най-слабите и най-неефективните спецслужби в региона. Те страдат от крайно неефективен мениджмънт и две десетилетия на кадрови репресии.
Съседните държави инвестират в своите служби, съзнават, че тези служби са стратегическа опора на държавата им, че дават софтуера на управлението и правят властта по-зряща, по-зорка и по-прозорлива. Показателно е например как Турция и Гърция, Румъния и Македония систематично прокарват своите интереси, въздействат чрез и на своите „малцинства” („каракачанско”, „влашко”, „македонско”) – нищо и никаквата държава Македония чрез най-обикновено активно разузнавателно мероприятие с шепа „откачалки” от ОМО „Илинден” печели дело след дело срещу България в Страсбург.
Румъния разруши духа на „Секуритате”, но запази нейните професионалисти, мотивирайки ги да работят за нова, демократична Румъния, а ние унищожихме професионалистите на Държавна сигурност, но запазихме нейния дух, който систематично трови с миазмите си демократичната ни действителност.
Както пише в новата си книга не кой да е, а главният прокурор (!) Борис Велчев: „В последните пет години нито едно лице не е привлечено към наказателна отговорност за осъществявана шпионска дейност и този факт е показателен. Той може да означава две неща. Първото е, че България не представлява разузнавателен интерес за никого. Това едва ли е така. Второто обяснение е, че ДАНС е съвършено безпомощна и въпреки усилията си не е успяла да събере достатъчно доказателства за извършваната шпионска дейност.”
Въпрос: Какво е новото в понятието национална сигурност?
Отговор: Новото е в две измерения – първото е, че ние от гарантиране на сигурността преминаваме към управление на риска, т.е. трябва да се развие друг тип сетивност на държавата – за ранно сигнализиране, за защита на критичната инфраструктура, за диагностика на уязвимостите, за управление на рисковете преди те да са се реализирали, защото реализират ли се, последиците са огромни.
Второто е, че освен силовите аспекти на сигурността, на които отговор се дава с полиция, армия, вербовки, СРС, силова репресия, на преден план и то в още по-голяма степен излизат меките аспекти на сигурността – качество на социалната дейност, качество на образованието, качество на здравеопазването, качество на човешкия потенциал, качество на околната среда, качество на управлението, качество на лидерството.
Сега се въвежда друг измерител на силата на държавата – „умната сила”, което означава, че умната власт в политиката за национална сигурност намира ефективния микс от твърда (груба) и мека (фина) сила. Докато у нас управляващите имат старо, силово, репресивно мислене, те използват силов език – да бием, да смажем, да пречупим, да разбием, да ликвидираме... За тях властта е като един мощен чук и затова те всички проблеми виждат като гвоздеи. Тук става дума за ментален, манталитетен проблем, който се лекува с много четене, учене, мислене, анализ, синтез, прогнози – а това не се намира на страниците на „Винету”... Предишните поне четяха Карл Маркс, сегашните четат само Карл Май...
Въпрос: Защо НСО като че ли има най-много правомощия от всички служби според пакета от закони?
Отговор: Не точно най-много правомощия, а най-много грижи и любов от всеки поредни управляващи. Ами защото тази служба ги обслужва, обгрижва. Защото НСО пази и брани, охранява и отхранва (понякога) техните телеса, които са им най-скъпи, поради дефицит нерядко на души. НСО никога няма да има проблеми откъм коли и екстри за властта, проблеми имат момчетата в НСО - откъм достойно заплащане и уважение отстрана на тези, за когото те се грижат. Затова са и карани да им разхождат кучетата, да возят половинките и любовниците на работа, а децата им – на детска градина и училище, затова им пазаруват дори - на някои политици...
Що се отнася до проектозакона за НСО, то освен, че е един най-обикновен правилник, този проект не решава най-важния проблем – след като най-сетне има воля да се уреди нормативно статутът на ключовите служби от системата за национална сигурност, то няма абсолютно никакъв – разумен, експертен, професионален и специален аргумент НСО да остава при президента. Не може всички служби да са към правителството, а тази – към президента, който няма никакъв ресурс – административен, кадрови, професионален и специален – да управлява тази служба по какъвто и да било начин.
Да не говорим, че НСО иска отново да „пробута” запазването си на военизирания си статут – което е в разрез с европейските тенденции и с практиката на девоенизиране на службите у нас. Тя иска да има по-специални привилегии от полицейските и разузнавателните (без Военното разузнаване). Т.е. проектозаконът е слаб, обречен на неефективност и абсурди, единственото му достойнство е, че ще се казва в бъдеще: За НСО има закон! Лош закон, но закон...
Въпрос: Защо техният бюджет е най-висок? Имат ли собствена разузнавателна система?
Отговор: За бюджета на НСО вече казах – чрез „инвестиции” в НСО управляващите от всяко поредно правителство инвестират в собствената си сигурност.
Има една „теорема” за демократичност на държавата – ако перото от разходи на политическия елит в собствената му сигурност започва да се съизмерва с разходите за други структури от системата за национална сигурност, значи демокрацията започва да се изражда.
Демокрацията затова излиза най-евтино на обществото като производител за сигурност, защото тя „спестява” едно перо – за разходи за сигурността на управляващия политически режим.
При авторитарните и тоталитарни държави това перо е голямо, защото там властта влага пари в своята сигурност – силни армии, силни полиции, политически полиции, репресивни органи, преториански гвардии, ескадрони на смъртта ...
Само при демокрацията елитът не се пази с дебели стени и въоръжени до зъби охранители от любовта на тези, които са го избрали!
НСО е част от системата за национална сигурност и като информационни и логистични ресурси работи в тясно взаимодействие с другите структури от тази система, НСО не е нито разузнавателна, нито контраразузнавателна служба – такива са НРС, ДАНС и Военното разузнаване.
Въпрос: Не са ли прекалено много органите, координиращи спецслужбите?
Отговор: Прекалено много са апетитите за контрол, власт и употреба на службите.
В управлението на службите днес у нас преобладава командоренето над координацията и централизацията над децентрализацията и това е в разрез със съвременните тенденции.
За мен лично е крайно тревожно предвижданото в проектозакона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност усилване не на координиращите, а на управленските правомощия над специалните служби на Съвета по сигурността към Министерския съвет!
Вероятно и да е имало и добри намерения, но те са от тези добри намерения, с които е покрит пътят към ада. Така на практика може да се създаде един мини-кабинет, нещо като военния кабинет при Чърчил (но при Чърчил и във военно време!), който да управлява службите и държавата скрито, непрозрачно и извън контрол. Правителството по принцип подлежи на контрол, то може да бъде викано в парламента, а този мини-кабинет, това мини-правителство – то няма ли да концентрира в себе си извънредна власт – информационна, управленска, ресурсна и репресивна?
Оттук до облечения във формални демократични процедури авторитарен режим (дори в «мека», в лицемерно мека форма) е само една крачка. А после обществото може да вика Олеле! Олеле я...
Въпрос: Кой се е възползвал най-много от службите в последните 23 г.?
Отговор: Отговорът за мен е еднозначен от службите най-много през последните 23 години се е възползвала– Партията на властта, Партията на статуквото, Партията на ръчно управление на страната от олигарсите, Партията на проваления Преход.
Партията на властта е едната Партия у нас Тя е едноцветна – с цвета на властта, с цвета на парите. В нея са Борисов и Станишев, Първанов и Костов, Доган и Сидеров, Кунева и Янев. Тази партия е партия на миналото, на лишаваната от бъдеще България. Тя контролира службите и ги използва за своите си политически, финансови, олигархически и лични цели.
Другата Партия е Партията на младите – тя е пъстроцветна, тя е партия на единствения шанс за бъдеще на България, тя няма реална власт, тя не е единна, тя е в социума, в социалните мрежи.
И докато младите не се самоорганизират и не си отвоюват контрола над бъдещето на България – такова, каквото им е нужно на тях, вместо да емигрират, спасявайки се с бягство и обръщайки се с гняв назад, Партията на властта ще продължи, освен всичко друго, съсипващо страната ни, да прави две взаимноизключващи се неща едновременно – да употребява службите за свои цели и да ги разбива, за да не могат те да работят за целите на България.
