Националната ни сигурност е застрашена

Интервю за Румяна Генадиева, в. „Седмичен ТРУД", 13.02.2013 г.

- Застрашена ли е националната сигурност след инцидентите със Златко Баретата, опита за покушение срещу Доган и атентата в Сарафово?

- Това са три инцидента, които не са свързани помежду си, но позволяват да се направи диагноза за тежкото състояние на системата за национална сигурност. Националната сигурност е застрашена не с това, че те са се случили, а с това, че системата ни за сигурност може да бъде пробита по този начин. Т.е. тези инциденти са следствие от това, че системата за националната сигурност е в насипно състояние.

Иначе в обратен ред, поради важността им, можем да кажем, че атентатът в Сарафово е илюстрация, че една държава не бива да си позволява външна политика, последиците от която и санкциите за която тя не може да предотврати, понесе и минимизира. България шокира света с новия си принос в борбата срещу тероризма – когато разследването и какво е станало се „ръководи” от Външното, а не от Вътрешното министерство. Външното казва на Вътрешното какво трябва да открие, за да са доволни нашите американски и израелски по-големи братя.

Атентатът срещу Доган показа две неща - колко тежки процеси на хаос и деструкция, на безумно слаб мениджмънт текат в Националната служба за охрана – това първо; и второ – че вече настъпва времето, когато политиците ще трябва да плащат за деструктивната политика на тотална корупция и последователен разпад на държавността, която те провеждат – мерникът на недоволството, особено на социалните маргинали, социопати и психопати ще се насочи към тях – към истинските виновници за съсипването на държавата.

А стрелбата срещу Златко Баретата се вписва в общата картина на навлизане на ситуацията в организираната престъпност у нас в нова, драматична фаза с поне четири измерения. Ето ги накратко:

Първо, една малка група хора, дошил на власт с формалните процедури на демокрацията използват държавата и силовите й структури по начин близък на действията на организирана престъпна група – за да мачкат с тези структури част от организираната престъпност, за да й вземат бизнеса и да разчистят терен за своите бизнес интереси. Това е битка на група, облечена с легитимна силова власт и една група от организираната престъпност. И тази битка се води със средствата на организираната престъпност.

Второ, част от организираната престъпност мина в светлата сфера на икономиката – с помощта на политическата класа и подкрепата на чужди държави, вкл. евроатлантически (в които тя си държи парите). Тази част от организираната престъпност е близка до държавата и ЕС, печели държавни поръчки и еврофондове, тя е в отлични условия за правене на развиващ се бизнес. Ето защо се води тежка битка с методите и средствата на организираната престъпност между излязлата в светлата сфера на икономиката част от организираната престъпност ти частта от организираната престъпност, която остана в черната, сенчеста, криминална сфера на икономиката.

Трето, след като с помощта на държавата една група хора разчиства полето в икономиката и мачка част от организираната престъпност, и след като част от организираната престъпност мина на светло и печели облаги, поръчки и проекти, развива проспериращ бизнес, полето на организираната престъпност се сви, на нея й стана много трудно. Ето защо третата битка, която се води у нас с методите и средствата на организираната престъпност е битката между нейните части, останали в черната, криминална сфера на бизнеса. Това е жестока вътрешновидова междуособица, залогът е голям – да оцелееш или да умреш, средствата не се подбират.

Четвърто, стесненото поле на организираната престъпност, заради играта чрез силовите структури държавата на една организирана група хора, облечени с власт, както и заради излезлите на светло бивши босове на престъпността, които съвсем законно печелят еврофондове и апетитни държавни поръчки, принуди една част от организираната престъпност да започне да не се свени и да навлиза отново в полето на обикновената, неорганизирана, улична и битова престъпност – обиране на апартаменти, мазета, паркинги, на хора из улиците, рекет на малки магазинчета и маси по пазарите. Ето защо се води четвърта битка у нас – битката между падащата на криминалното дъно като деяния част от организираната престъпност и обикновените, спонтанни банди от неорганизирани или зле организирани, стихийни обирджии по кварталите – маргинали, наркомани, джебчии, взломаджии, бухалкаджии и т.н. шетащи из квартала.

Казах за навлизането на организираната престъпност в качествено, в злокачествено нова фаза и тази фаза се изразява в разгарянето именно на тези четири брутални битки. Тази фаза е най-крещящото доказателство за пълния провал на правителството в противодействието на организираната престъпност. Пълен и тотален, катастрофален провал!

- Кои са новите рискове за сигурността на страната при положение, че вече няма война в класически вариант? Какво трябва да се промени?

- Много сложен, концептуален въпрос, изисква дълъг, научен отговор.
Казано накратко, новите рискове са два типа. Първият тип са качествено новите фази на старите рискове – аз по-горе очертах в този дух днешния риск от ескалацията на организираната престъпност – защото и на Запад също се забелязва опасната картина, при която въпросът не е дали организираната престъпност е във властта, а колко власт тя представлява. По-рано бе невъзможно премиер и престъпен бос да си пресекат пътищата, те оперираха в различни сфери и нива на обществото. Сега все по-често единият е споносор на другия, возят се в едни и същи, дори правителствени самолети, а понякога са едно и също лице – да хвърлим поглед на Балканите, особено в западната им част, да погледнем и на изток – бивши съветски републики, Афганистан и т.н.

В качествено нова фаза навлезе и насилието, свързано с начина, по който функционира обществото – плодят се психопати (като болест на психиката), социопати (като болест на социума, на обществото), терористи (като болест на политиката).
Другият тип нови рискове са свързани с меките, несилови аспекти на сигурността – с влошеното качество на социалната сигурност, на здравеопазването, образованието, екологията, демографията, интонационната и културната среда (опростачване, ориентализация, чалгизация)...

- Защо нашите политици акцентират върху различията между гражданите на религиозна и етностна основа?

- Абсолютно важен въпрос. Те правят това, за да изстискват всички възможни ресурси за първосигнална мобилизация на електоратите. Политиците постоянно акцентират на противопоставянето, на това, което ни разделя, вместо да търсят онова, което ни сближава, обединява. Етнос, религия, култура, ако щете – сексуална ориентация, всичкото това е въпрос на вътрешния свят, на интимните гънки на нашето съзнание. Да се фокусираме в него, да го използваме за политически цели е гибелно. Важното е как човек работи за националните интереси и сигурност, как той се отнася към България, дали я обича и дали й желае доброто. В този смисъл са еднакво вредни за страната, обществото и отделните граждани както всяка фашизоидна патриотарска партийка, която насъскват българите например срещу турците, така и всяка партия на етническа и верска основа, която насъсква турците например срещу българите. България, нейните чада и граждани – българи, турци, роми, евреи, арменци – биха били много по-спокойни и разумни, ако ги нямаше еднакво вредните, корупционерски върхушки на „Атака” и ДПС...

- Вярно ли е, че през 90-те години Коснтитуционня съд е бил подложен на жесток натиск, за да регистрира ДПС?

- Това е обществена тайна. ДПС беше заченато в грях и сред съгрешилите имаше много наши, български ченгета и псевдодемократи, както и много наши, турски ченгета и псевдодемократи. През ДПС мина много силно външно влияние, през ДПС мина много алчна корупция, ДПС се свързва (като върхушка) с много цинични политически решения (депесарски шутове, обръчи, поругавания на българската история). ДПС е огромен грях на българския Преход, пъклено дело на българските тайни служби и мощна злоупотреба на турските тайни служби.

В същото време Преходът бе несправедлив не само към обикновените българи, а и към обикновените турци. Българските турци са едни от най-милите и почтени български граждани. Всеки, който има за приятел обикновен турчин знае, че това приятелство не може да се сравни с нищо по искреност и вярност. Българският политически елит и върхушката на ДПС направиха така, че стотици хиляди прекрасни български турци не са щастливи като житейска равносметка, защото невинни са употребявани в непочтени игри, защото много често се чувстват нито като българи в България, нито като турци в Турция...

- Радикалният ислям реална заплаха ли е? Защо службите на правят нищо по въпроса?

- Радикалният ислям, както и радикалното християнство, както и радикалният будизъм, като и всяка друга радикалност са риск. Радикалният ислям е риск за всяка държава, където има големи и компактни общности от вярващи в исляма. Но рискът не значи реализирана опасност. Рискът трябва да се управлява. Ако се управлява ефективно, последиците от него могат да бъдат минимизирани и дори избегнати.

Нашите служби са уморени от начина, по който са използвани от политиците, от това, че да работят за националните интереси често е било най-прекият път те да бъдат наказани и подложени на кадрови погром. Самите служби също са виновни за това, защото имат манталитета не на стратегически опори на държавата, а на обслужващи структурки за изпълняване на политически поръчки. В този смисъл службите като институции са загубили голяма част от рефлексите си като инструменти за ранно сигнализиране и адекватна превенция на заплахите за националната сигурност. В службите има все още експерти, които знаят как да управляват риска от радикален ислям, но службите като институции страдат от кокоша слепота по този (и не само този) проблем.

- Сега когато сме част от едно цяло – ЕС и НАТО, успяват ли нашите политици да отстояват националните интереси?

- Ще си позволя да отговоря на този въпрос максимално кратко и чрез думите на един американски експерт, казани ми по време на конференция в Харвард преди време: Вие сте много странна държава, мистър Слатùнски – за всички бивши социалистически държави външната политика започна след влизането в НАТО и ЕС, а за България външната политика свърши с влизането в НАТО и ЕС...”.

- При евентуална война на НАТО българските войници трябва да застанат на страната на Турция. Биха ли могли нашите политици да отстояват позиции това да не се случи?

- Говорите за хипотетична ситуация, при която се наложи да бъде задействан член 5 от Вашингтонския договор (Договорът на НАТО) – „дартаняновата” клауза „един за всички, всички за един” която впрочем, под натиска на САЩ за НАТО все повече се чете само във втората й част).
В този смисъл, ако проявим невероятна политическа фантазия и допуснем, че Турция и Русия се окажат на ръба на военен сблъсък (казвам фантазия, защото през последните 10-15 години най-странната, най-страстната и най-сластната геополитическа солидарност е тази между Турция и Русия), българският войник, по силата на чл. 5 от Вашингтонския договор, трябва незабавно да застане на страната на турския аскер и да насочи оръжие срещу Червената армия.

Всъщност, въпросът Ви засяга цялостното поведение на България в НАТО. А именно – дори да сме член на Колективна система за сигурност, това не означава автоматично и безусловно присъединяване към нейните решения! Тогава ние не би трябвало да имаме правителство и външен министър. Не, проблемът е друг и той е в това – страната да има политици, които да се изправят пред силните държави в Системата за колективна сигурност и да могат да кажат – ние отказваме да участваме в дадена мисия не защото сме тъмни балкански субекти, които се скатават и не искат да носят отговорност, а защото участието ни в тази мисия ще наруши както националните ни интереси, така и интересите на цялата Система за колективна сигурност – понеже едно такова участие, което няма да допринесе във военно отношение с нищо, ще дестабилизира българската държава и българското общество, ще дестабилизира региона и оттам – и европейската и колективната ни сигурност.

Но това са само хипотези за ситуация, която дано не възникне и за български държавници, каквито нямаме. Затова България винаги казва Да, винаги е послушно най-малко братче и най-верен сателит на поредния Голям брат и винаги тича пред вятъра, както казват в Перник – като пуле пред майка...

- Външният ни министър Николай Младенов осъзнава ли според вас какви са националните интереси на България и успява ли да ги отстоява? Адекватна ли е външната ни политика?

- Позволете ми да си призная, че мога да се произнеса по адекватността на дадена политика само като я видя – че я има, че наистина ние освен външно министерство и външен министър имаме и външна политика. Сега не знам какво и как да оценявам, не ми стигат аргументи, информация и комепетентност, защото единственото, което вижда е, че ние постоянно искаме да се правим на израелците на Балканите и на англо-саксонците в Черноморския регион.

- Можеше ли да се предотврати атентата в Сарафово, ако имахме добро външно разузнаване?

- На теория всеки терористичен акт може да бъде предотвратен, но не могат да се предотвратят всички терористични актове. Всеки обект може да бъде опазен по всяко време, но не може да бъде опазен през цялото време.

Затова и в противодействието на тероризма за ефективността на системата за национална сигурност се съди по това – доколко успешно тя управлява рисковете от терористични актове. Една успешна система предотвратява 90-95% от терористичните актове. Една слаба и ужасно некомпетентно управлявана система за национална сигурност бива пробита при първия опит за добре организиран терористичен акт – както стана в Сарафово...

- Самите политици чувстват ли се застрашени от службите за сигурност?

- Българските политици страдат от остър дефицит на уважение и респект, на – ако щете – обич – към службите, обич, породена от съзнаването, че това е имунната система, оголените нерви на държавата, че службите правят властта по-зорка, по-зряща и по-прозорлива. Ето защо българските политици мразят службите и се отнасят към тях като към прислужнички.

Затова, имаме нелепата ситуация – службите могат да кажа много на политиците, но не искат, защото по този начин ще навредят на себе си, ще бъдат обвинени, че са срещу политиката на политиците. И в същото време службите искат да кажа много на политиците, но не могат, защото политиците не изпитва нужда да ги чуят, ако не става дума за поверителна информация, която да обслужи техните частнобизнесменски или тясноелитни външнополитически интереси...

- Обиден ли сте на Кристалина Георгиева, че не осигури почти никакви пари за Перник след земетресението?

- Като перничанин изпитвам дълбока обида, че властта в България и нейните пратеници в европейските структури (европарламент, еврокомисия) през цялото време стояха обърнати със задните си части по отношение на Перник, макар че земетресението, сполетяло града ни бе най-голямото природно бедствие в България през последните поне 40 години.

Но по-обидно ми е, че в европейските структури с предишния наш еврокомисар се заложи една доста антинационална традиция – пратеникът на държавата да се самовъзприеме автоматично като висш и високоплатен европейски чиновник, замислен преди всичко за своята европейска кариера, без да осъзнава на първо място, че той там е пратеник на България и е преди всичко българският представител в еврокомисията. В поведението на нашите избранници за еврокомисари предишният ни пратеник инжектира опасна доза безродие и това е, което ме плаши, то ме кара да съм свръхкритичен, когато виждам атомчета на подобно безродие и сега... Ще ми се да вярвам, че ще настъпи опомняне и тези атомчета ще бъдат изстискани от душата и манталитета. То е част от усилието, което всеки у нас трябва непрекъснато да полага – да изстисква през целия си съзнателен живот роба от себе си...

- До колкото знам единствено Иван Костов е следял службите сериозно и е давал оценка за работата им. Това значи ли, че самият той се е страхувал?

- Иван Костов има булдожата захапка на стратегически мениджър, на управленец. Затова макар и с много кошмари, службите си спомнят и с добро неговото премиерстване – че той единствен е чел критично техните анализи, подчертавал е, тропал е с крак и е удрял с ръка по масата. Ако не бяха апокалиптичните пакости и щети, които Костов нанесе на държавата с тоталната приватизация на всяка цена и с цената на всичко, с разплодената неистова корупция и с първите прояви на безогледен авторитаризъм, които сега дават такива нелепи рецидиви у днешната власт, бих казал наистина, че освен на Костов, така и не случихме на способен да управлява стратегически премиер.

За жалост, необходимата за всеки държавник критичност към материалите на службите, осъзнатата потребност да се използват техните анализи в управлението на страната изчерпват позитивното в отношението на Костов към службите.

Много качествени специалисти от службите платиха с кариера и здраве смелостта да казват в своите анализи истината в очите на премиера, желанието си да спрат с аргументи и факти различни безобразно направени в ущърб на националните интереси фрапиращи сделки. Не просто те бяха наказани и изхвърлени за това, че предупреждаваха премиера и правителството му за вредите, които определени решения и сделки ще нанесат на държавата и нейната сигурност, но и по някакъв странен начин съвършено поверителни техни анализи и становища отидоха в ръце, които не си поплюват, а това пораждаше рискове за тези смели представители на нашите специални служби...

- Законите у нас отговарят ли на нуждите на службите? Мисли ли се за държавата изобщо?

- За съжаление, законодателството за службите в частност и за системата за национална сигурност като цяло се правят на парче, с оглед на конкретни лица или служби, те нарушават съвременните норми на взаимодействие между институциите в тази система, влизат разрез с модерните тенденции в управлението на институциите, създават вътрешносистемни конфронтации и междуинституционални войни. За държавата се мисли само по един начин – когато искаме да кажем Държавата това сме Ние!, а все по-често Държавата, това съм Аз!

- Защо според вас се унищожи факултет „Сигурност” в полицейската академия?

- За мен причините са четири.

Първата е, че нямаме държава, която да мисли системно и задълбочено за своята национална сигурност и за подготовката на кадри за тази система.

Втората е, че има силен и унищожителен натиск на частни университети да отнемат студентите, преподавателите, финансовите ресурси и технологиите при подготовката на специалисти за националната сигурност.

Третата е, че по това време МВР имаше тесногръдо, слабо и некомпетентно ръководство, което лъхаше на провинциализъм и говореше на диалект в националната сигурност.

Четвъртата е, че тогавашното некадърно ръководство на Академията на МВР предаде и продаде самата национална кауза, наречена факултет „Сигурност”...

- В Русия службите я въздигнаха на крака, а у нас се получи обратното. Как си обяснявате този факт?

- Ооо, както биха се пошегували в Одеса, България и Русия – това са две големи разлики... Мащабите, държавничеството, амбициите са коренно различни.
Русия – разбита, разпадана, развратена и разграбена от алчната олигархическа шайка („семейството”) около алкохолизираната мумия в Кремъл, т.е. Борис Елцин, трябваше да бъде събрана, да й бъде изправен вертикалът на властта, да бъде върната в играта. Единствената организирана сила, способна да направи това беше системата на службите и тя се наведе и взе въргалящата се в крайпътната канавка власт.

Ние би трябвало повече да се сравняваме с Румъния. В Румъния унищожиха духа (дъха) на Секуритате, но запазиха професионализма, експертите, способностите, уменията в системата за сигурност. У нас бяха разбити професионализмът, експертите, способностите и уменията в системата за сигурност, но бе запазен духът (дъхът) на Държавна сигурност. И този противен дух, този гнил дъх непрекъснато трови страната и обществения живот...

- Може ли да сравните службите на съседните страни и нашите?

- Доколкото имам наблюдения, можем да ги сравним . съседните държави имат силни система за сигурност, те инвестират, понякога с манталитет от изминало време, в своите служби, толерират тяхната дейност дори когато не е много демократична. Докато при нас системата за национална сигурност е тръгнала по една низходяща спирала на деструкция, изтощаване и амортизация – морална и материална.

- За последните години кой се е възползвал най-много от работата на службите?

- Политиците. Основно, единствено и главно политиците. Именно затова службите са затаили не-любов, направо омраза спрямо политиците. Службите, за жалост, се оказаха силни в омразата си към политическия елит, но слаби в приноса към системата за национална сигурност. Ето защо не друг, а тогава действащият главен прокурор Борис Велчев написа в своята чудесна монография "Проблеми на наказателната политика в Република България":

"ДАНС следва да се противопоставя на чуждите разузнавателни дейности. Изпълнението на тази функция по необходимост включва и дейности по разкриването на данни за осъществявана шпионска дейност по чл. 104 и 105 НК.

В последните пет години нито едно лице не е привлечено към наказателна отговорност по чл. 104 и 105 НК и този факт е показателен.

Той може да означава две неща.
Първото е, че Република България не представлява разузнавателен интерес за никого. Това едва ли е така.
Второто обяснение е, че ДАНС е съвършено безпомощна и въпреки усилията си не е успяла да събере достатъчно доказателства за извършваната шпионска дейност."

- Вие бяхте съветник на Георги Първанов. Кой е най-големия провал в управлението му? Може би мисията в Ирак?

- Най-големият провал на Георги Първанов е, че от политик не стана държавник, а се срина до политикан; че се превърна в политически олигарх; че материалното му замогване (меко казано) уби социалната му чувствителност; че „пое” като държавен глава държавата в по-добро състояние (политически, икономически, демократично и морално), а я „предаде” в края на двата си мандата в по-лошо състояние, направо в безобразно състояние (политически, икономически, демократично и морално) ...

А трагедията в Кербала е огромен грях на политическия и военния елит на страната тогава и България има остра нравствена необходимост всеки виновник за тази трагедия да бъде назован поименно, за да влезе в историята на страната ни с тази си вина.

- Има ли вина Първанов за смъртта ва военните и защо не пожела да се срещне с техните близки?

- Точно това казвам – вина има политическият и военният връх на държавата. Вината е различна, вината на премиера е по-голяма от вината на президента. Но президентът има вина. Той не извървя своя път докрай в задължителните усилия да се минимизира рискът от подобна трагедия.

Политиците станаха много жестоки хора. Те вземат решения, от които страда електоратът – те гледат на хората вече само като на електорат. Те пращат на война чужди синове, а чуждите синове лесно се пращат на война, докато своите синове се ширят в суперскъпи мезонети и карат суперскъпи коли без да имат минимален трудов стаж, камо ли пък елементарни доходи, за да си позволят такива мезонети и коли.

- Твърдеше се, че Първанов е тясно свързан с олигарсите. Все още ли е така или те го забравиха?

- Убийствено актуален въпрос.

Първанов участва в конструирането на държавата, такава, каквато е тя – управлявана задкулисно от олигарси, като с конкретния мениджмънт на процесите са ангажирани второстепенни лица, нещо като овчарски кучета за овче стадо. Това е държава на олигарсите с формално демократична (като процедура) фасада.

Първанов вероятно е смятал, че като един от архитектите на тази държава, като политически олигарх, тя няма да може да функционира без него, че той ще е част от олигархическото задкулисие, което консумира новото статукво и дърпа конците на услужливите репресивни пазачи на новото статукво. И това бе стратегическата му грешка.

Новата държава на олигарсите вече работи на режим на стабилизиране и самовъзпроизвеждане, тя няма нужда от политически олигарси, конструкцията и е напасната, оптимизирана, добре смазана. Затова задкулисната олигархическа прослойка просто изхвърли, „изплю” Георги Първанов и той увисна. А път за връщане като партиен лидер той няма – едно, защото новата конструкция на държавата няма нужда от партии (затова и АБВ се провали позорно); второ, защото неговата предишна партия, БСП го отрече – нейният вече презиран от нея електорат не видя социалното и нормално перничанче, а видя правилно и адекватно натрупалия материален статут и „тлъстини” около душата си политически олигарх... И го отлюспи, откъсна го от себе си...

- Винаги ли Първанов се е отнасял снизходително към Станишев?

- Не съм бил с тях и между тях, не съм позволил за петте години в президентството да ме използват за партийни цели, дори с приятелите там не сме говорили за партийни проблеми – те си бяха червени, а аз бившосин, защото синьото, истински синьото е вече само бивше.
Но слугите на Първанов в президентството се отнасяха снизходително към Станишев, а слугите винаги се престарават в имитирането на Боса.

Затова предполагам, че Първанов не можа да дорасне до разбирането, че Станишев е момчето за политически поръчки, неговата лична марионетка, пазача на партийния му трон, докато той е в държавническото кресло.

Разбира се, като политически играч и интригант Първанов е много по-силен от Станишев, защото е по-земен, по-селски, по-лукав, по-осторожен и по-задкулисен.

Но именно олигархическото задкулисие не иска да поема риск с реанимирането на Първанов. За това задкулисие е важно именно Станишев да е алтернативата в кавички на Борисов. Докато е Станишев, дотогава Борисов ще печели со кротце, со благо и со малце кютек всички поредни избори.

Спасението на БСП е да се освободи от призраците на Станишев и Първанов, да сложи един млад човек, особено пък млада, умна, борбена жена и да обърка картите на задкулисието. Но БСП не е способна да направи нещо добро за България, явно така изглеждат нещата на „Позитано”...

- Докато бяхте в президентството имало ли е сигнали за готвени атентати?

- Не, аз не съм запознат с такива сигнали. Но веднага да кажа, аз не бях в близкото обкръжение на президента, не съм си пил с часове уискито с него, не съм замезвал безкрайно с ядки, докато долу шофьорите от НСО чакат ли чакат. Затова 99% от чувствителната информация, доставяна от службите в президентството не е минавала „през мен”. Аз съм давал своите анализи на базата на следене на процеси, а не на конкретни факти, на базата на многобройни разговори с хора от институциите, с експерти, учени, западни дипломати...

- Мнението ви за Комисията за защита на класифицирана информация. Изобщо какво мислите за свръхпроизводството на държавни структури?

- ДКСИ се оказа едно от огромните разочарования в системата за национална сигурност, не случи два мандата на мениджмънт, пропиля енергията на доброто начало, облечено с много доверие от Запада и нашия политически елит.

Но проблемът е в неспрялата да работи фабрика за производство на институции у нас. Държавната администрация се е размножила, дори разплула от всевъзможни структури, яхнали скромните финансови възможности на редовия данъкоплатец.

Ето защо много често съм писал и говорил за необходимостта от институционален одит на системата на държавната власт в България – да се направи анализ на съществуващите институции, на задачите, с които те са натоварени, на ресурсите, които те поглъщат и на ефективността от дейността им.

В България държавата като капацитет и отговорности постоянно се свива, а като администрация расте и то с падащ професионализъм.

- Как ще коментирате създаването на БОРКОР и пакта за финансова стабилност?

- БОРКОР засега функционира много успешно, защото се справя с всички четири основни цели на своето създаване – първо, да имитира дейност в противодействието на корупцията; второ, да хвърля прах в очите на Европа; трето, да „забърше” (усвои) правилно едни парички – отвън и от джоба на данъкоплатеца; четвърто, да даде пристан за определени политически и професионално сдали багажа и достигнали отдавна тавана на компетентност петимни за постове хора...

Не ми прилича да говоря за пакта за финансова стабилност, защото не съм финансист, затова ще кажа само емоционално – тясната прослойка, спечелила от Прехода и обогатилите се чрез политика тъмни субекти искат с всевъзможни мерки да блокират всяка възможна идея за промяна на същностните, структурните, системните дефекти, заложени като мини с часовников механизъм в устоите на българското освестяване. Те искат да придадат абсолютна непроменимост на правилата, да издигнат железни завеси срещу всякакви нехранимайковци, които се борят срещу това хищно, експлоататорско, паразитно и реакционно статукво. Ето защо искат да вкарат норми в конституцията, да ги превърнат в свещени крави, в новите 10 Заповеди на Спечелилите от Прехода.

Ето това мисля емоционално, а не професионално за пакта за финансова стабилност.

- А какъв е Вашият коментар за позицията на България относно "Хизбула"?

- Моето мнение не се различава особено от общото усещане в българското общество и международната общественост, че България демонстрира рецидив на обслужващия синдром, на стремежа да бъдем най-послушния сателит и най-верния малък брат на Силните на деня.

Даже не е толкова важно дали „откритията”, които Вътрешното министерство трябваше да направи по указания на Външното имат някаква обоснована стойност, освен да са зле доказано подозрение. Важното е, че България по този начин зае много неприлична поза, удобна за логаритмуване.

България не биваше да се набърква в една много сложна геополитическа игра, която генерира рискове за националната ни сигурност. Но политиците, обслужили единствено вярната линия на Геополитическия фактор, не пътуват в градския транспорт, не се возят в метрото, а за пазени с цялата репресивна сила на държавата, от НСО, от бронирани стъкла и охранители. Затова лесно водят политика, заради която могат да пострадат обикновени граждани.

Ние трябваше да интернационализираме разследването и да оставим на експертите от партньорските служби, от САЩ и Израел да намерят това, което търсят и да поемат отговорността за тази им разследваща страст, а не България да излезе на такова осветено и прострелвано от всички страни място. И освен това, данните от разследването трябваше да се оповестят и да останат на експертно ниво – намерихме това и това, установихме това и това. А не на висшия форум по сигурността – Консултативния съвет за национална сигурност висшето ръководство на държавата да застане като стена зад недоказаните твърдения, с което резултатите от разследването – спорни и оспорими бяха „качени” на стратегическо ниво, на най-високото държавно ниво, с което автоматично се превърнаха в национална позиция на страната. Това е група стратегическа грешка, която говори за кокоша слепота и остра държавническа недостатъчност.

Заб. Всички разсъждения, предположения и изводи в този доклад са само и единствено на Николай Слатински. Те с нищо и по никакъв начин не ангажират институциите, в които той работи или на които по някакъв начин сътрудничи.

http://www.nslatinski.org