/Поглед.инфо/ С особена сила през 2018 г. се прояви една тенденция, която никога не е изчезвала, но за която през последните трийсетина години ние се срамувахме да говорим. Струваше ни се непрестижно, немодерно, неактуално да се обсъжда този процес. Обаче независимо от нашата срамежливост той се развиваше, за да стигне до особено ярките си проявления през миналата година. Говоря за класовата борба. През последните десетилетия всевъзможни многоучени анализатори ни обясняваха, че такова нещо нямало, че вече не съществували антагонистични класи, че вече сме живеели в глобализаторския либерален рай, в който наемният работникът и беднякът били също толкова щастливи, колкото бизнесменът и милиардерът. Разбира се, тази идеална реалност съществуваше само в главите на членовете на управляващите елити и на обслужващите ги псевдоинтелектуалци. В действителността нещата се случват по съвсем различен начин. В действителността богатите постоянно стават още по-богати, а бедните - още по-бедни. В повечето държави законите и правилата действат така, че да облагодетелстват елита и да прецакат нормалните граждани. Съвсем неотдавна дори "Файненшъл Таймс", един от най-гласовитите рупори на пазарния фундаментализъм, написа, че независимо от силния икономически растеж в Евросъюза през последната година, броят на живеещите в бедност европейски граждани продължава да се увеличава. Как да тълкуваме този факт? Много просто. От растежа се облагодетелстват далеч не всички хора, както твърди популярата либерална мантра, според която "приливът повдига всички лодки". Облагодетелствани са най-вече тези на върха на пирамидата. Принадлежащите към най-горната висша класа.
Да, класи наистина съществуват и, да, класовата борба не е спирала през последните 30 години, независимо от глупостите, които ви говорят по телевизията грантовите анализатори. И за разлика от 19-ти и по-голямата част от 20-те век, когато класовата борба носеше победи на онеправданите, на работещите хора, днес печеливши са богатите. Защото властта е на тяхна страна. Независимо дали става дума за Франция или за България, управляващите правят всичко възможно, за да увеличат доходите на капиталистите и да намалят тези на работещите. Единственото хубаво нещо в цялата ситуация е, че все повече хора осъзнават този факт. Все повече хора се разделят с илюзията, че живеят в някаква идилия и разбират, че ако искат да си върнат правата, трябва да се борят за тях, а не да чакат оялите се капиталисти да им подхвърлят някой допълнителна троха. Протестите на "жълтите жилетки" във Франция са най-яркото доказателство, че хората вече излизат на улицата в името на съвсем конкретни цели, засягащи доходите им и желанието за нормален живот.
В България също видяхме подобни протести, което е радващо. Вече почти никой не се връзва на казионните протестъри, които призовават да се излиза на улицата в името на някакви важни само за организаторите каузи, като "реформа в съдебната система". Вече се излиза на улицата с искане за по-добро заплащане и по-добри условия на труд. Ето това е същността на класовата борба. С увеличаването на неравенствата тя ще става все по-видима. Някога начело на обезправените работници стояха синдикатите и левите партии. Днес недоверието към класическите профсъюзи, към традиционните левица и десница е особено силно. И с право. Защото както политическите лидери от всички разновидности, така и синдикалните босове отдавна са част от либералното статукво. Тепърва ще се появяват нови движения, нови политически структури, нови форми на самоорганизиране на работещите хора. Статуквото няма да ги харесва и ще се опитва да ги очерни по всякакъв начин. Традиционните политици и традиционните медии ще заливат с кал всеки, който излиза извън любимата им матрица. Всъщност това е хубаво. Колкото повече те атакува статуквото, толкова повече истина има в посланията ти.
