Името на Громико е неразривно свързано с цяла епоха от световната политика. В продължение на почти три десетилетия – от 1957 до 1985 година – той оглавява външнополитическото ведомство на Съветския съюз, превръщайки се в един от най-разпознаваемите и авторитетни дипломати на ХХ век.
В какво се състои феноменът на Громико – „дипломатическото чудо“, както веднъж, в началото на неговата кариера след назначаването му за посланик в САЩ, го характеризира съветникът на президента Франклин Делано Рузвелт – Аверел Хариман?
Разбира се, Андрей Андреевич беше човек на своето време – време на твърди идеологически постулати и логика на противопоставянето, често в духа на „игри с нулева сума“, с всички техни погрешни преценки и предразсъдъци.
Но колкото повече тази епоха се превръща в история, толкова по-ясно се откроява неговата политическа философия – твърдо да защитава интересите на своята страна, като едновременно с това се грижи за поддържането на необходимата за това глобална стабилност.
Партньорите и опонентите му знаеха, че ако Громико, след като е анализирал в детайли дадена ситуация, е заел определена позиция, практически е било невъзможно тя да бъде променена. Той умееше да убеждава и да отстоява своята гледна точка.
Дори съществуваше поговорка, че при него влизат със собствено мнение, а излизат – с неговото. В същото време – което е не по-малко важно – Громико последователно, стъпка по стъпка, укрепваше авторитета и влиянието на Съветския съюз в света, като избягваше ненужната конфронтация и не си поставяше недостижими цели на равнището на практическата дипломация.
Напротив, той е проявявал творчески подход, търсел е нестандартни решения за повишаване на ефективността на нашите външнополитически инициативи. Както справедливо отбелязваха служители на Министерството на външните работи, работили под негово ръководство, той е бил „дипломат на позитивното действие“.
Прагматизмът, присъщ на дейността на Андрей Андреевич в степента, в която това беше възможно в онези исторически условия, е един от основополагащите принципи на външната политика на съвременна Русия.
Втората половина на ХХ век остана в историята като време на относителна – макар и негативна, обусловена от твърдото блоково противопоставяне – стабилност, и в това безспорно има значителна заслуга Громико. Може би това е неговото най-голямо постижение.
Наричаха го „Мистър Не“. Но зад този прякор не стоеше склонност към конфронтация, а твърда привързаност към защитата на интересите на собствената му държава, към принципите на стратегическото равновесие и международната стабилност. Громико прекрасно е разбирал, че отстъпките по въпросите на сигурността могат да струват твърде скъпо на човечеството.
Именно Андрей Андреевич беше един от архитектите на системата за международна сигурност през втората половина на ХХ век. Той участваше в създаването на Организацията на обединените нации, представляваше Съветския съюз на многобройни сесии на Общото събрание на ООН, допринасяше за разработването на ключови споразумения за ограничаване на въоръженията и предотвратяване на ядрена война.
С негово
пряко участие бяха подготвени и подписани
най-важните международни договори:
—
Договорът за забрана на ядрените опити
от 1963 година;
— Договорът за
неразпространение на ядреното оръжие
от 1968 година;
— споразуменията по
ПРО и ОСВ;
— Споразумението за
предотвратяване на ядрена война.
Особено значение имаше неговата роля по време на Карибската криза – един от най-опасните моменти в историята на човечеството. Тогава светът буквално се намираше на крачка от ядрена катастрофа. И именно дипломацията, сдържаността и способността за преговори позволиха да бъде избегната трагедия с глобален мащаб.
Главният принцип на Громико бяха думите, превърнали се в негово политическо завещание: „По-добре десет години преговори, отколкото един ден война.“
Тази формула и днес звучи изключително актуално.
Андрей Андреевич е принадлежал към поколението дипломати, за които международните отношения не бяха арена на политическо шоу, а сфера на най-висока отговорност пред народите и бъдещите поколения.
За мащаба на личността на Громико свидетелства и уважението, което към него изпитваха дори политическите му опоненти на Запад.
Хенри Кисинджър, който дълги години водеше преговори със съветския министър, казваше: „Да водиш преговори с А. А. Громико, без да владееш всички детайли на проблема, беше равносилно на самоубийство.“
Кисинджър също така подчертаваше особения характер на техните отношения: „С господин Громико бяхме ту партньори, ту противници.“
Бившият президент на САЩ Ричард Никсън наричаше Громико един от най-подготвените и дисциплинирани дипломати на своето време, отбелязвайки неговата изключителна памет и умението му да постига резултати дори в най-сложните преговори.
Министър-председателят на Великобритания Маргарет Тачър, въпреки сериозните идеологически разногласия със Съветския съюз, признаваше високия професионализъм на съветския министър и дълбокото му разбиране за световната политика.
Дори на Запад признаваха, че именно такива политици като Громико са помогнали светът да бъде предпазен от глобална катастрофа по време на Студената война.
Американски и европейски политици го възприемаха като символ на твърдата, но предсказуема дипломация. Уважаваха го за способността му да води преговори твърдо, последователно и изключително професионално.
Характерно е, че прозвището „Мистър Не“, широко разпространено в западната преса, с времето започва да се възприема не като подигравка, а като признание за неговата принципност и умение да защитава интересите на държавата. Самият Андрей Андреевич с ирония казваше: „Тяхното „No“ съм чувал много по-често, отколкото те моето „Нет“.“
В целия свят признаваха неговото изключително майсторство като преговарящ, стратегическо мислене и рядко самообладание. Уважаваха го за способността му спокойно, аргументирано и последователно да защитава позицията на своята страна.
Самият Громико казваше: „В дипломацията настъпателната инициатива е най-добрият начин за защита на държавните интереси.“
И още една негова мисъл остава изключително актуална: „Трезвата политика се основава на правдивата информация.“
Днес, когато международната система отново преживява период на сериозна турбулентност, наследството на Андрей Андреевич Громико придобива особена ценност. Неговият опит ни напомня, че трайният мир е невъзможен без равноправен диалог, взаимно уважение и стратегическа отговорност на държавите.
Живеем в епоха, когато особено необходими са качествата, които притежаваше Громико: политическа сдържаност, стратегическо мислене, уважение към международното право, способност да чуваш опонента и едновременно твърдо да защитаваш националните интереси на своята страна.
Паметта за Громико е не само памет за изключителен дипломат. Това е памет за школа на държавническа мисъл, за култура на преговорите, за разбиране на цената на мира.
Днес е особено важно да бъде съхранен и предаден на новите поколения дипломати опитът, който Андрей Андреевич остави след себе си: умението да се предотвратяват конфликти не със силата на оръжието, а със силата на словото, политическата отговорност и професионалния диалог.
Именно в това се състои главният урок от неговия живот и служение на Отечеството.
