Яков Кедми анализира ускореното пренареждане на световната система. Разговорът обхваща отношенията между Русия и държавите от Централна Азия, бъдещето на Евразийския икономически съюз, отслабването на западното влияние, ролята на Китай, кризата около Украйна и перспективите за споразумение между САЩ и Иран. Според Кедми светът навлиза в период, в който националните интереси и регионалните съюзи ще имат по-голямо значение от старите глобални зависимости.
Когато Владимир Путин пристигна в Казахстан за срещите около Евразийския икономически форум, вниманието на голяма част от световните медии беше насочено другаде – към Украйна, Близкия изток, американската вътрешна политика. Централна Азия отново остана извън прожекторите. Именно оттам започва и анализът на Яков Кедми, който разглежда региона не като периферия, а като една от зоните, в които вече се виждат последиците от по-дълбока промяна в международната система.
Според него през последната година не е настъпила просто поредната дипломатическа криза. Разклаща се самото доверие в старите механизми на международните отношения. Това е централната му теза. Държави, които десетилетия са градили стратегиите си върху партньорства със САЩ или Европейския съюз, започват да се сблъскват с въпрос, който доскоро изглеждаше почти еретичен: доколко тези партньорства са надеждни при реална криза?
Кедми твърди, че първият сигнал е дошъл от отношенията между Европа и Съединените щати. От десетилетия трансатлантическата връзка се представяше като най-стабилната политическа конструкция в света. През последните години обаче се натрупаха твърде много разногласия – по търговията, по енергетиката, по отбранителните разходи, по отношенията с Китай. В европейските столици все по-често се говори за стратегическа автономия. Във Вашингтон все по-често се говори за американски национален интерес. Това не означава разпадане на съюза, но означава нещо друго – предвидимостта намалява.
Същото според Кедми се случва и с образа на Америка като безусловен гарант за сигурността на своите партньори. В неговия прочит Доналд Тръмп е символ на този процес. Не защото е създал проблема, а защото го е направил видим. Кедми многократно подчертава, че Тръмп говори твърдо, но в крайна сметка често достига до компромиси. Това изглежда логично, но има един проблем. От гледна точка на малките и средни държави компромисът на великата сила означава несигурност. Ако една страна изгражда стратегията си върху очакването, че Вашингтон ще действа по определен начин, а след това получи различно решение, целият модел започва да скърца.
Тук Кедми използва Украйна като пример. Според него европейската помощ поддържа украинската държава, но не променя решително ситуацията на бойното поле. Това е негова оценка, а не безспорен факт. Той твърди, че много страни наблюдават внимателно какво се случва там и правят собствени изводи. Не само за войната, а за цената на съюзите. Не само за военната помощ, а за границите на тази помощ.
Оттук разговорът се премества към Евразийския икономически съюз. Кедми представя организацията като структура, която печели относителна привлекателност не толкова заради собствените си успехи, колкото заради проблемите на алтернативите. Аргументът му е прост. Когато глобалната среда стане по-нестабилна, държавите започват да търсят предвидими формати за икономическо и политическо сътрудничество.
В този контекст той разглежда и укрепването на отношенията между Русия и Китай. Данните показват, че двустранната търговия между Москва и Пекин действително нарасна значително след 2022 година. Разшириха се плащанията в национални валути. Увеличиха се транспортните потоци през железопътните коридори на Евразия. Развиха се нови енергийни маршрути. Кедми интерпретира тези процеси като доказателство, че извън западния свят се формират алтернативни центрове на икономическа тежест.
Той стига още по-далеч. Според него държави от Африка, Азия и Латинска Америка постепенно намаляват зависимостта си от старите модели на взаимодействие със Запада. Това твърдение звучи убедително на политическо равнище, но числата са по-сложни. Европейският съюз и САЩ продължават да бъдат сред най-големите инвеститори и пазари за голяма част от тези региони. Налице е по-скоро процес на диверсификация, отколкото рязко откъсване.
Именно тук се появява Иран.
Кедми обръща внимание на факта, че Техеран не е част от Евразийския съюз, но е принуден да търси собствени механизми за оцеляване под натиска на санкциите. В неговата интерпретация иранският случай показва колко ограничени могат да бъдат възможностите на една държава, когато остане сама срещу американската финансова система, срещу доларовите разплащания и срещу ограниченията върху международната търговия.
Следва друг интересен момент. Кедми вижда посещенията на Путин в Казахстан, Узбекистан и контактите с Туркменистан като част от целенасочена политика за укрепване на пространството на бившия СССР. Това не е нова стратегия. Тя се наблюдава от години чрез транспортни коридори, енергийни проекти, военни механизми за координация и съвместни икономически инициативи. Разликата е, че днес тя се развива в условията на по-остра конкуренция между глобалните центрове на сила.
Армения заема особено място в анализа му.
Според Кедми Ереван постепенно се отдалечава от традиционните си съюзници и търси нови партньорства със Запада. Тази оценка отразява неговата позиция. Реалността е по-сложна. Арменското ръководство действително разшири контактите си с Европейския съюз и САЩ след кризата в Нагорни Карабах, но същевременно икономическите връзки с Русия остават значителни. Тук има нещо, което не излиза в черно-бялата схема. Армения не напуска старите зависимости, а по-скоро се опитва да намали риска от прекомерна обвързаност с един център.
Втората голяма тема е Централна Азия.
На въпрос дали Западът и Турция могат да увеличат влиянието си в региона, Кедми допуска подобни опити, но смята, че националните интереси на местните държави ще бъдат по-силен фактор. Тази теза заслужава внимание. Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизстан и Таджикистан все по-често провеждат многовекторна политика. Те поддържат отношения едновременно с Русия, Китай, Турция, Европейския съюз, арабските държави и САЩ.
Никой не иска да избира само един лагер.
Именно затова проектът за така наречения Велик Туран, за който често се говори в медиите, засега остава повече културно-политическа концепция, отколкото реален интеграционен механизъм. Турция увеличава влиянието си чрез инвестиции, образование, медии и отбранителна индустрия. Русия остава ключов военен и икономически фактор. Китай доминира във финансовите и инфраструктурните проекти. Балансът между тези сили е далеч по-сложен от популярните геополитически схеми.
Когато разговорът стига до идеята за азиатско НАТО, Кедми е категоричен. Според него липсва основният елемент, който е довел до създаването на НАТО през 1949 година – наличието на обща и непосредствена заплаха, около която да се обединят участниците.
Тук аргументът му е прагматичен. Кого точно би трябвало да сдържа подобен съюз? Китай? Русия? И двете? И кои държави биха поели политическите и икономическите разходи на такава конфронтация? Въпросите са повече от отговорите.
Последната част на разговора е посветена на Иран и Съединените щати.
Кедми смята, че вероятността за споразумение между Вашингтон и Техеран е по-голяма от вероятността за военен сблъсък. Той се позовава на поредица от сигнали, според които двете страни постепенно сближават позициите си по спорни въпроси. Включително по теми, свързани с ядрената програма и сигурността на корабоплаването в Ормузкия проток.
Това е важен детайл.
През Ормузкия проток преминава приблизително една пета от световната търговия с петрол. Всяка заплаха за свободното корабоплаване там автоматично влияе върху цените на енергията, транспортните разходи и инфлационния натиск в световната икономика. Поради тази причина всяко евентуално споразумение между САЩ и Иран има значение далеч извън рамките на двустранните отношения.
Кедми обаче избягва категоричните прогнози. И това е една от по-силните части на разговора. Той признава, че съществуват различни обяснения за поведението на Тръмп – икономически натиск, вътрешнополитически фактори, стратегически съображения, регионални съюзници. Според него фактите показват промяна в поведението, но не дават окончателен отговор за причините.
Разговорът завършва с коментар по повод оценките на Франсис Фукуяма за отслабването на американските позиции в света. Кедми реагира остро и отхвърля неговите анализи. Зад емоционалната реплика обаче стои по-съществен въпрос. Дали действително влиянието на Съединените щати намалява или просто се променя начинът, по който това влияние се упражнява?
Тук окончателен отговор няма.
Американската икономика остава най-голямата в света. Доларът продължава да доминира в международните разплащания. Американските технологични корпорации задават темпото в изкуствения интелект, полупроводниците и цифровата инфраструктура. Военният бюджет на САЩ остава по-голям от този на следващите няколко държави взети заедно.
Но съществува и друга реалност. Китай расте. Индия расте. БРИКС се разширява. Регионалните сили стават по-самостоятелни. Държави, които преди приемаха готови решения, днес преговарят по-твърдо и по-прагматично. Именно тази промяна Кедми се опитва да улови през целия разговор.
Не като край на един свят.
А като начало на много по-сложен.
Втора част утре вечер:...
#ЯковКедми #Русия #Казахстан #Евразия #БРИКС #Тръмп #НАТО #Китай #Иран #Украйна
