/Поглед.инфо/ Едва ли има народ като унгарският, който четири пъти да е въставал срещу диктата на големи европейски сили. И днес унгарците, както българите, споделят с болка, че отвсякъде граничат със себе си. На 15 март нека поздравим унгарците с националния им празник – годишнината на унгарската национална революция от 1848-1849 г.
През 1848 г. настъпва „пролетта на народите“. С непозната дотогава дързост, народните маси в Париж и Лион, в Берлин, Баден, Франкфурт и Мюнхен, в Палермо, Неапол, Милано, Венеция, във Виена, Прага, Краков и другаде, предявяват претенции за промяна на политическите системи, оспорват легитимността на монархическите режими, прокламират републиканските идеи и искания за политически права и граждански свободи. Но само революцията в Унгария е увенчана с успех. Създава се първата унгарска република, начело с първия президент – Лайош Кошут и национално правителство, което отменя крепостното право и провежда демократични реформи. Близо 200 000 доброволци се озовават на призивите за защита на отечеството. Под националното знаме се съединяват либералната традиция на Кошут, Ищван Сечейни, Ференц Деак с демократичното народностно начало на Шандор Петьофи и Михай Танчич. В продължение на повече от година унгарците възстановяват държавността си, потъпкана от Хабсбургите след прогонване на османския завоевател от историческите им земи.
През лятото на 1849 г. със щиковете на европейската реакция революцията e потушена. Но общохуманните й идеи не могат да бъдат загърбвани в дългосрочен план. Така се стига до компромиса от 1867 г.: Хабсбургите са принудени да признаят унгарския суверенитет; империята се разделя на две – с отделни парламенти и самостойно вътрешно управление. Как да преценяваме този факт в контекста на съвременното разбиране за национално постижение? В контекста на усилията на правителството на Виктор Орбан да отстоява унгарския суверенитет в рамките на Европейския съюз?
Последвалото половинвековно възходящо развитие на Унгария прекъсва с поражение в Първата световна война. Подкрепяни от Антантата интервенционистки армии напират да окупират и разпокъсат страната. В такава атмосферата унгарците отново се надигат. На 31 октомври 1918 г. в Будапеща избухва „революцията на хризантемите“. Създава се демократична република с президент социал-демократът граф Михай Карой. Усилията на правителството за споразумение с Антантата не дават резултат. Ултиматумът на полк. Фердинанд Викс – командващ френския окупационен корпус, – за още по-голямо териториално разпокъсване, принуждава правителството да подаде оставка. Обществото се радикализира. Новото правителство на Шандор Гарбаи, силният човек в което е комунистът Бела Кун, провъзгласява през март 1919 г. създаването на Унгарска съветска република и издига високо националното знаме. Подкрепата, на която се радва новата власт, се основава много повече на програмата за възстановяване на националните граници, отколкото на програмата за революционни промени. На призива за защита на Отечеството се озовават 50,000 доброволци. Националната армия има първоначален успех и успява да отблъсне нашествениците от север. Но с нарастващия външен натиск на интервентите, републиката не е имала шанс да оцелее. През август 1919 г. румънски части окупират Будапеща. Три месеца по-късно – с подкрепата на Антантата – се налага властта на адмирал Миклош Хорти.
Днес краткотрайното съществуване на Унгарската съветска република се интерпретира най-вече през призмата на „червения терор“. Пропуска се обаче, че именно „комунистическата заплаха“ изиграва ролята на отрезвител на намеренията за по-нататъшно разпокъсване на унгарските земи. Архитектите на Антантата бързат с омиротворяване на непокорните унгарци. Т. нар. Трианонски договор редуцира страната до 93,000 кв. км от предишните 325,000 кв. км (до 1918 г.). Загубени са 61.4% от обработваемата земя, 64.5% от пътната и 62.2% от жп мрежа, 88% от дърводобива, 55.7% от промишленото и 83.1% от производството на чугун, почти цялото производство на мед, сребро и злато. В отнетите земи остават около 4 милиона етнически унгарци. И днес унгарците, както българите, споделят с болка, че отвсякъде граничат със себе си.
При липса на политическа алтернатива, иредентизмът отвежда управлението на Хорти до съюз с Хитлер. Но претърпява поражение ведно с нацистка Германия. На 9 октомври 1944 г. Чърчил предлага на Сталин “процентно съглашение” за подялба на Европа. Унгария е включена не по своя воля в съветската сфера на влияние. Временното правителство, съставено от представители на партията на дребните стопани, комунисти и социалдемократи предприема решителни мерки за възстановяване на стопанството: национализират се мините, електроцентралите, четирите най-големи промишлени концерна и десетте най-големи банки. Радикалната поземлена реформа оземлява около 650,000 бедни селски семейства. Местното самоуправление започва ефективно да поема функциите си, макар и под надзора на окупационните съветски части. Тези мерки са революционни по същество. Властта се радва на широка подкрепа.
В края на 1948 г. настъпва събитие, което кардинално ще определи съдбата на Източна Европа за години напред: разривът между ръководствата на Съветския съюз и Югославия. В цяла Източна Европа започват масови чистки, които засягат най-вече върховете на компартиите, на националните фронтове, на държавното управление. Ексцесиите на унгарските тайни служби AVO са най-масови и крайни в сравнение с аналогични репресии в другите страни на т.нар. съветски блок. Политическата подкрепа, която народнодемократичната власт има в началните години след войната сред работническите и селските маси и сред широки слоеве на интелигенцията, започва да се топи. В такава обстановка зреят политически тенденции и процеси, които съвсем скоро ще доведат до поредната революция.
Исканията на унгарците са дълбоко демократични по характер и социални в своята същност. “Проектът за компромисно решение на унгарския въпрос”, огласен на 6 ноември 1956 г., отхвърля всякакви опити за реставрация, гарантира социалните реформи, осъществени след 1945 г., както и стратегическите интереси на СССР. По такъв начин унгарците се обявяват за продължаване на революционните промени след края на Втората световна война, но прекъснати от режима на Ракоши. За съжаление и през 1956 г. революционните искания на унгарците отново са потъпкани – този път от танковете на външна сила.
Днес в Унгария отново се осъществяват революционни промени. За четвърти път (след 1848, 1919 и 1956 г.) унгарците се противопоставят на диктата на големи европейски сили, опитващи се да налагат свои рецепти на по-малките народи. Обратът към национално издържана и социално ориентирана политика се свързва с името на Виктор Орбан. „Няма да позволим на Брюксел да ни диктува как да живеем, както не позволихме на Москва“, заявява унгарският премиер. А мащабната социално-икономическа програма, които включва мерки за решително преодоляване на демографската криза, очертани в речта му от 10 февруари т.г., надминава и най-добрите програми от времето на социализма.
Някой може да възрази, че на практика Орбан прилага класически леви идеи. Днес обаче отрицателите на глобализацията са и от дясно, и от ляво. Често десноконсервативни идеи се съчетават с леви и според редица автори това е тенденция, когато става въпрос за противопоставяне на неолиберализма. И десноконсервативните, и леворадикалните подръжници имат допирни точки по проблемите на религията, съхраняване на националните традиции, миграцията и са абсолютно единни в тезата, че светът на глобалистката унификация разрушава многообразието, води човека към глобална сивота.
След 42 години емиграция, Лайош Кошут умира в чужбина на 92-годишна възраст. Малко преди да склопи очи, той заявява: „Смятат, че съм човек на миналото. Вярно е, но това е минало, което трябва да стане бъдеще, ако унгарската нация наистина иска да има бъдеще. И това бъдеще ще се нарича: Свободна родина на свободните граждани на Унгария. Това бъдеще ще се нарича национална независимост.“
Пророчески думи, които днес правителството на Виктор Орбан осъществява на дело. Унгарският национален дух не може да бъде преклонен!
