/Поглед.инфо/ Десет години преди култовия хит на Юрая Хийп, ние, випускниците от 1962 г. на Английската гимназия посрещнахме утрото на 1 юли на брега на Панчаревското езеро от терасата на ресторант „Лебед“. Незабравимо утро след абитуриентската ни вечер! Пресипнали от среднощно веселие, от песни и танци, но не чувствахме умора. Дипломите ни бяха в джоба, животът беше пред нас. Бяхме млади и с чисти помисли, морето ни беше до колене.
Днес сме се очистили от помисли, а мнозина от нас не се завърнаха на брега. Близо две трети се преселиха в Безкрайните ловни полета. Дали там са по-добре – никой не се е върнал да ни каже. Наскоро обаче, оцелелите се събрахме. Да отбележим 60 години от завършване на гимназията, да се видим и преброим. Да си припомним мили епизоди от школските дни и най-вече – да отдадем почит на учителите, които ни обучаваха, възпитаха и помогнаха да се изградим като личности; и на покойните ни съученици. Дано да не е за последно...
Срещнахме се преди 65 години. В старото училище на ул. „Стара планина“. Половината бяха от провинцията. Някои – за първи път в столицата. Противно на внушения с днешна дата, само неколцина бяха издънки на номенклатурния елит. Повечето от съучениците ни произхождаха от семейства на трудови хора: шлосери, металурзи, железничари, строители, селяни-кооператори, икономисти, медици, журналисти, преподаватели... Имаше и деца на утвърдени писатели и поети. Имахме и циганка, и туркиня – поне в нашия випуск. Не чувствахме различия помежду ни. Бяхме задружни, не се деляхме. Първият ни директор беше Надежда Бодурова, възпитаница на Американския колеж. Обгрижваше ни като истинска майка, стараеше се да решава всички проблеми. И ученическите, и школските.
Бяхме стотина подготваци. Разпределиха ни в четири паралелки. Класните ни ръководители бяха и учители по английски: Душка Маркова, Паша Бульова, Надежда Лалева, Радослав Илиев. Те ни туриха в устата първите „ей-би-си”. Запяхме и първата английска песничка „Ба-ба, блек шийп...“ с незабравимата Кристин Бартлет, прославила се по-късно и в ролята на мис Стоун във филма „Мера според мера“.
Учителите ни бяха взискателни, дори строги. Не практикуваха двоен стандарт. Нито пък „частни уроци“. Как да забравим дребничкият математик Христо Николаев, който ни „зацафари“ през първия срок на 11-ти клас. Стреснахме се, оценката по математика влизаше в дипломата. Но като залегнахме над задачите изведнъж станахме отличници. Години по-късно е командирован в българското училище в Будапеща. Потомци на българските градинари още го помнят като изключителен педагог.
Как да забравим и Радослав Илиев? Възпитаник на Американския колеж, изглежда бе учил няколко години в Роберт колеж в Цариград, защото често употребяваше турцизма „джанъм“ (душичка). Макар на пенсионна възраст, от 8-ми до 10-ти клас ни преподаваше история на английски език. Колцина бяха хората, които тогава владееха английския. Сега куцо и сакато се опитва да тепка на езика на Шекспир... Та когато някой от учениците се провиняваше, Илиев го хващаше под ръка и вървейки по коридора, кротко го гълчеше с „Come on, бе джанъм...“ По-късно, един от съучениците ни – зевзек по природа, добави продължение и изразът се превърна в анекдотичното „Come on, бе джанъм. It’s an easy question. You can get an easy three…“ Което ще рече: „Хайде бе, джанъм, това е лесен въпрос. Може да изкараш лесна тройка...“
Учителката по литература Мария Шейтанова ни учеше да разбираме и обичаме поезията и изящното слово на българските класици. Мария Стойчева – как да усъвършенстваме знанията си по английски език. Младенка Бандармалиева – по руски език. И днес си спомняме с почит и благодарност математичката Бисерка Маслинкова; историчката Йонка Велкова; химичките Невена Мандаджиева и Росица Стаменова; Надежда Моллова по физика; Чохаджиева, която ни въведе в дебрите на логиката и психологията. Весела Нестерова преподаваше музика и география. Катя Гончарова бе другата учителка по музика; тя създаде прекрасен девически хор, солист на който бе ученикът от по-горния клас Петър Стойков (Джонсън), чийто гласови данни се родееха с тези на Пол Робсън. С физкултура ни занимаваха Даринка Димитрова и Иван Цветков – изградил по-късно ядрото на националния отбор по хандбал. А в новата сграда в комплекса „Владимир Заимов“ се създаде работилница с машини и инструменти, защото бе въведен нов предмет: машинознание. Учител ни беше инж. Начев. В края на годината положихме изпити за разряд като стругари и фрезисти.
Освен Кристин Бартлет, имахме и други учители англичани: Джил Колинс по география; изисканият, червенокос Бънди, с грижливо заострени в краищата мустаци – по английска литература. Благодарение на него усетихме звученето на английския език по времето на Джефри Чосър. Ами Ян Сивил по физика? Висок, строен, типичен англичанин с адамова ябълка и с четири деца, той беше дошъл в България „по принуда“. Най-малкият му син страдал от неизлечима астма. Къде ли не ходил с надежда детето да се оправи, включително по високите плата на Африка – днешните Замбия и Зимбабве. Всуе, нищо не помагало. Докато някакъв специалист му казал, че прочел някъде, че в някаква тъмна страна отвъд „желязната завеса“ – някаква си Бългериа, имало санаториум, специализиран в лечение на хронични заболявания на бронхите. Позаинтересовал се Сивил, разбрал че в тази „тъмна“ страна има английско училище и побързал към българското посолство. За негов късмет имало вакантно място за учител по физика в софийската английска гимназия. Тогава споделил мъката си: детето му страда от неизлечима астма, колко ще струва лечението? „Господине“, отговорил кконсулът, „с назначението ви, получавате статут на временно пребиваващ чужденец в България с право на безплатно лечение за вас и семейството ви. А детето ще бъде настанено безплатно в климатично училище със санаториум в град Сандански, където успешно се лекуват респираторни заболявания.“
През 1989 г. случаят ме срещна с главния лекар на болницата в Сандански. Полюбопитствах дали знае нещо за синa на Ян Сивил. Отговори, че не само знае; детето напълно било излекувано, а случаят бил огласен от водещи медицински списания по света. След около две десетилетия отново бях в Сандански. В климатичното училище бе настанена футболна школа, а детският санаториум тънеше в разруха. Това отбелязвам само в скоби. Коментарът, както се казва, е излишен...
В топъл пролетен ден на 1961-а посред час удари училищния звънец. Какво се беше случило? Новата директорка Росица Кръстева ни събра в двора, за да ни съобщи необичайна новина – breaking news, както се казва днес. Юрий Гагарин полетял в космоса! Обзе ни безкрайно вълнение. И бас държа, че всеки от нас тайно в себе си се беше размечтал да полети един ден в Космоса...
Не полетяхме в Космоса. Но се изявихме в други области, било по призвание, било по прищевките на съдбата. Посветихме се на различни професии: преводачи, учители, математици, физици, икономисти, журналисти, туристически и външнотърговски деятели, изкуствоведи, дипломати... Не малко от нашия випуск се изявиха като хабилитирани преподаватели и научни дейци. Кариерите ни бяха успешни не само благодарение на езиците – освен английския и руския, изучавахме още един западен език; но и на солидната общообразователна и общокултурна система, създадена и развивана след Освобождението.
През 90-те години пътищата ми се пресякоха с мултинационална корпорация. Директор за Източна Европа бе Род – млад мъж, около 30-те, завършил – както сам с гордост изтъкваше, Счетоводен колеж. По нашему – техникум. Знаеше, че съм с докторска степен, виждаше как колегите ми и аз бързо се ориентираме в тънкостите на непознати дотогава за нас технологии, но продължаваше да ни гледа „отвисоко“. Моделът в света бе станал еднополюсен, мерникът спрямо нас – балканците, също трябваше да бъде еднополюсен. Докато един ден, обядвайки в ресторант-градина в Будапеща, стана въпрос за школските ни часове по английска литература. Спонтанно започнах да рецитирам първите стихове от пролога на Кентърберийски разкази на Джефри Чосър – така, както са звучали през XIV век и както ги бяхме научили наизуст от учителя Бънди:
Whan that Aprille with his shoures soote,
The droghte of March hath perced to the roote,
And bathed every veyne in swich licóur
Of which vertú engendred is the flour...
Род онемя. „Къде си учил това“, попита. „В Английската гимназия“, отговорих, „от учителя Бънди“. И мерникът на Род падна... Откъде да знае момчето, пък и едва ли е чувал за България, когато в качеството си на министър на образованието и науката в кабинета на Едуард Хийт, през 1971 г. Маргарет Тачър посещава страната ни. Българската образователна система я изненадва: „В образованието на България има по-голям избор, отколкото очаквах. Имат великолепни технически училища. Прилагат система, която почива на стопанските нужди на страната. Тази система е много добра и се подобрява прогресивно. Мога да кажа, че в България има много добри училища за изучаване на английски език, те са великолепни“, споделя министър Тачър пред радио „Би-Би-Си“ на 2 октомври 1971 г. след завръщането си във Великобритания.
Малцина знаят, че идеята за създаването на държавни езикови училища след политическата промяна на 9 септември 1944 г. принадлежи на Васил Коларов. Започва да се осъществява през 1949 г., когато е министър-председател. През февруари 1950 г. в сградата на закрития чуждестранен колеж в Ловеч се поставят основите на езикова гимназия с три паралелки – немска, френска и английска. През 1955 г. английската паралелка е преместена в София, а през 1958 г. се създават самостоятелни английски езикови гимназии в София и в Пловдив. През същата 1958 г. френската паралелка е преместена във Варна, където прераства в самостоятелна френска езикова гимназия. През 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век езикови гимназии се създават в повечето окръжни центрове. И не е пресилено да се твърди, че успешното присъствие на България по света в продължение на десетилетия се дължи най-вече на системата за подготовка на кадри в езиковите училища и в техникумите, където също се създават чуждоезикови паралелки. Система, основана на възрожденската образователна традиция, която впечатлява Маргарет Тачър и която обезателно трябва да се съхрани, ако искаме България да пребъде.
Чест прави на днешното ръководството на първата Английска гимназия, че продължава тази традиция. Коридорите и класните стаи са обкичени с портрети на именити възрожденци, допринесли за създаване и развитие на светското образование; на бележити поети и писатели, утвърдили с творбите си литературния български език; на дейци, отдали живота си за освобождението на Отечеството. А в една от стаите на четвъртия етаж на училищната сграда се оформя експозиция, разкриваща със снимки историята на гимназията от нейното създаване до наши дни. По такъв начин се съхранява духовната връзка с първите випускници, осигурява се приемственост между поколенията от 50-те и 60-те години с днешните ученици, чието призвание след време е да отстрояват интересите на България с искрено родолюбие и патриотизъм.
Появата на директорката Нели Петрова – самата тя възпитаница на гимназията, бе вълнуващата изненадата на скромното тържество. Придружена от Искра Площакова – също възпитаница на гимназията и член на училищното настоятелство, психолога Таня Богданова и ученичката Жасмина Стоянова, директорката поднесе на присъстващите огромна торта – връх на сладкарското изкуство – с надпис „На първия випуск на гимназията, 1962г.“ Отбелязахме събитието с колективна снимка. Установихме видео връзка с нашия съученик Веско Петров, кой не успя да дойде поради заболяване. Всеки от присъстващите – включително директорката Петрова и придружаващите я – поотделно поздравихме Веско с пожелание за скорошно оздравяване.
Затрогващият жест на директорката Нели Петрова завинаги ще остане в паметта ни. Пожелахме ѝ лично щастие и нови успехи в благородните ѝ усилия за по-нататъшно утвърждаване името и авторитета на любимата ни Първа английска гимназия.
На груповата снимка директорката Нели Петрова е в средата, отляво до нея е психолога на училището Таня Богданова, а отдясно, клекналата е ученичката Жасмина Стоянова.
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
