Снощи стоях до полунощ на площада, точно до издигнатите барикади. Не видях агитки, не видях биячи, нито анаболести момчета. Имаше изнервени, а някъде и леко подпийнали протестиращи, чиито лица бях успяла да запомня през последните 40 дни. На революция като на революция.
А революциите винаги оставят бели петна в спомените на революционерите. Вярно, проля се и първата кръв, имаше пострадали. Един полицай размахал палка при злополучния опит с рейса, а още няколко негови колеги при по-грубото раздърпване на протеста в малките часове на нощта. Построиха се барикади, злополучните софийски павета също пострадаха. Да си вземат поука и да сложат асфалт.
Когато се прибрах и включих лаптопа видях, че всъщност съм присъствала и участвала в екшън с елементи на трилър. А аз си тръгнах от барикадата с ясното съзнание, че присъствам на сатирично шоу. Стотина души мижат на свещи в сградата на НС. Лафката е запълнена, изплашени депутати, които отмиват народната любов с уиски. Смешно и тъжно е, че се стигна до тук. Смешно, защото едната страна на барикадата няма никакъв разумен аргумент и тъжно - защото имаше сблъсъци. Макар истерията да е много повече, отколкото го изискват реалните събития. За нуждата на жанра, разбира се!
Тази сутрин, докато се опитвах да слушам изтерзаната пресконференция на БСП, в празната библиотека “Изтокознание” случайно попаднах на няколко образци на старата турска поезия от 17 век, позната в литературната история като “Век на сатирата”. Обект на сатирата са били управниците на османската държава, които я довеждат до все по-плачевно икономическо състояние. Съседните държави започват пазарлъка за подялба на османското наследство. В този век дори султаните взимат подкупи за да правят ключови назначения.
Изведнъж почувствах тези поети особено близки.
Eто един цитат от произведението “Наставления за Истанбул” или “Nasihat-ı İslambul” на Вейси (1561-1628)
Стадо скотове са заседнали на постовете на великите везири.
Те не служат нито на държава, нито на Бога, кълна се в Аллаха!
И още един цитат - обръщение към великия везир Гюрджюр Мехмед паша в сборника “Стрелите на съдбата” или “Siham-i Kaza” от признатия за най-голям сатирик на онова време Йомер Нефи (1572-1634). Нефи не удържа на думата си да спре да пише против султана и приближените му и намира смъртта си на дъното на морето.
Тъжно и горко за държавата, ако неин наставник стане
такова въплъщение на подлостта и невежеството като теб, куче!
И накрая един философски цитат от Юсуф Наби (1644-1712). Наби има бляскава кариера, след като прекарва 25 години в Халеб – в обкръжението на следващия велик везир на империята. Станалият велик везир управител на Халеб му урежда високо назначение в двореца. Наби скоро напуска държавната служба. Умира богат, влиятелен. Свободен. Приживе е известен с красноречието и литературния си талант. Пише рубаи, тарихи, газели, месневи – дълги поеми с двойна рима. За първи път вкарва в поезията турски пословици и поговорки както и истанбулския говор.
Много падения на потисници сме виждали,
и онези, които при всеки сгоден случай нараняват.
Техните присъди са презрени, дори и да са прави.
Кратък е животът на всички потисници.
