/Поглед.инфо/ Eдна от големите политически загадки, които отдавна ме тормозят, е защо левицата, традиционната европейска левица трябва да плати цялата горчива сметка на миналото и върху нея да се стоварват всички гневни обвинения, че подобно на Атлас крепи статуквото!?
Не казвам, че левицата е невинна, но ако тръгнем да разглеждаме процеса на деградация на Европейския съюз, ясно ще видим, че нейната вина е най-малка. Левицата може да седне на скамейката на обвиняемите единствено заради това, че известно време живя в либералната илюзия, че можеш да влезеш в диалог с прекия си политически противник, без да станеш жертва на изкусните му капани и изкушения. Левицата се поддаде на част от тях. И днес плаща цялата солена сметка за своя либерализъм, за своя флирт с центристките тъпотии, но това е основно морална и етична вина. Тя е важна, но е далеч по-малка от вината на досадните и ужасяващи консерватори, които въведоха безпощадната политика на ограничения, подчиниха изцяло ЕС на финансовия капитал и изтикаха за лице на цялата тази политическа оргия да бъде Жан-Клод Юнкер, чийто ишиас ще бъде записан в списъка с европейските легенди.
Въпреки това, днес европейската десница се опитва да се изкара едва ли не сила на промяната, всмука в себе си дебата за бъдещето на ЕС, а социологическите проучвания дори и дават предимство на изборите на 26 май.
Има едно възможно обяснение за това - десните избиратели са антиидеологически създания. Те нямат памет за миналото, лесно се поддават на манипулации и издигат в култ прагматизма на всеядността. Тоест на десните политици лесно им се разминава непоследователността и откровените лъжи. При тях това е по-скоро принцип, а не изключение.
В левицата обаче разминаването между идеи и политика е като взрив на ядрена бомба. Резултатите са катастрофални, а последствията - дълготрайни. И заради това днес наблюдавам с интерес дали левицата се възстановява след дългото безвремие, дали намира верния тон, идеи, смисъл и цели, с които да изплува от плаващите пясъци на кризата.
Партията на европейските социалисти съвсем не се намира в състояние на пълно скъскване с реалността. Диагнозите и констатациите, които чувам на предизборния и конгрес в Мадрид, бяха болезнено верни, а често и самокритични. Нещо повече - в една своя програмна статия преди конгреса в Мадрид и фактическото начало на предизборната кампания, президентът на ПЕС Сергей Станишев възкреси старата триада на социалистическото мислене - свобода, равенство и братство. Това е рецепта стара като брадата на Маркс - когато се объркаш някъде, когато се изгубиш в лабиринтите на геополитическия хаос - върни се към началото, там, откъдето тръгва и започва всичко.
Всъщност след като доста години левицата предпочиташе да съществува в нещо като унес за социалната проблематика или я адресираше просто дежурно, днес ПЕС се връща в ролята си на социална партия. Проблемът за социалното неравенството бе поставен на остра дискусия и бе идентифициран като онова, което трябва да се промени, ако искаме Европейския съюз отново да стане политически привлекателен, а не да ражда на конвейр истерични политици и нови граници.
Двата проблема - неравенството/бедността и упадъкът на ЕС вървят ръка за ръка. Те са неразделни един от друг, защото първото доведе до второто. Истината е, че сърцевината на идеята за Европа винаги е била солидарността, идеята, че заедно трябва да изплуваме от блатото, че поотделно сме слаби, но когато сме единни в миговете на криза, можем да преодолеем всичко.
Десницата заложи на обратното. За да заличи собствените си следи по мястото на екзекуцията, тя истеризира политиката докрай, затанцува с крайната десница, възприе нейните бойни техники, узурпира нейния речник и така си купи още малко живот, но на жестока цена. Днес вече виждаме пораженията - ЕС съществува буквално на милиметри от кризата. По целия континент хора излизат на протести, недоволни от системата, недоволни от всичко онова, което им поднесоха като рецепта за справяне с кризата. Старите елити тънат в тих ужас какво да правят, а новите ГМО-продукти ала Макрон също бяха подложени под съмнения.
Въпреки това обаче, изход от кризата в Европа не се вижда. Защото консерваторите са си все същите, защото техният инструментариум все така прилича на инквизиция, защото, ако в една политическа орбита изборът ти е между Меркел и Орбан, значи някъде нещо много се е объркало и трябва да провериш дали не живееш в лудница.
На този фон рецептите на ПЕС звучит повече от добре. Тази многонационална партия най-накрая е осъзнала, че битката със социалните неравенства всъщност е битката за ЕС. Всички останали каузи са просто странични пътеки и разклонения. Европа може да върне своя блясък, само ако се завърне в лоното на социалните държави, защото това, че тя се отказа от своя най-велик патент доведе до всички останали бедствия. Държави, които произвеждат излишни хора са държави, които минират собствените си основи.
Днес ПЕС вече работи върху Новия социален договор за Европа, което е първата крачка по пътя към възстановяването. И това е дългосрочна цел, която отива отвъд изборите. Защото на този вот ПЕС може и да не се представи добре, но това няма да е защото се е обърнала към социалната тематика, а защото го направи твърде късно. Всеки човек трябва да бъде защитен. Всеки европеец трябва да знае, че ако изпадне в трудно положение, ще има кой да се погрижи за него.
В окото на бурята елитът на ЕС избра да спаси банките, а не хората, а това се оказа грешка с дълготрайни последици. Защото днес хората масово не вярват на европейските институции или се отнасят с подозрение към тях. И всичко започна, защото негласният договор, че Европа трябва да е социална, солидарна и справедлива бе накъсан.
И днес левицата отново започва да проглежда за тази истина.
Разберете ме правилно. В политиката не стават чудеса. Всички, които очакват внезапни откровения и бързи промени, са просто романтични наивници. Тоест не ви карам да ръкопляскате вдъхновено на ПЕС. Единственото, за което настоявам, е да не отписвате традиционната левица. Тя е упорита и полезна. Удряна, носи своите белези, но още има какво да предложи.
Битката на традиционната левица не е приключила, а и конгресите на ПЕС показват, че в нея има живот, страст, идеи, дискусия и спорове. А това винаги е знак, че нищо не е загубено, и че надежда винаги има.
И заради това очаквам резултатите от изборите с интерес. Няма предрешен вот. Хората излизат да гласуват и тогава ще редим панихиди, ще леем сълзи или ще бършем сополи.
Аз избирам да остана оптимист. А и в деня на вота една част от хейтърите могат и да останат с пръст в устата...Това е гледка, която ще си струва да се види.
