/Поглед.инфо/ След като българския клуб "Иван Михайлов" в Битоля се обърна с писмо, в което иска подкрепата на България за македонските българи срещу все още нехуманното, недемократично и дори репресивно поведение на северномакедонските власти срещу хората с българско самосъзнание, единствената реакция дойде от страна на президента Румен Радев. Но само каква реакция - такава, каквото страната ни не е виждала от десетилетия!

От Първата световна война и трагичната й развязка за нас българите, политическата ни класа е свикнала да се "снишава" и да поставя на първо място отношението и мнението на международните фактори, отколкото националния ни интерес.

Противно на спекулациите, че България е в пълно отстъпление по Македонския въпрос от 1944 година насам, истината е, че това е факт още от 1919 година. Любимият на българската десница "кървав професор" Александър Цанков, който идва на власт с военен преврат и с помощтта на ВМРО, веднага започва курс за външнополитическо сближаване на страната ни с Югославия. Интересите и животът на македонските българи очевидно остават на много заден приоритет за Цанков. Всъщност, курс на сближение с Югославия до 1941 година води и самият цар Борис III. След 1944 година са печално известни фактите около отстъпленията и позорните моменти, които се случват по Македонския въпрос до поне 1949 година.

Всъщност, факт е, че БКП има една непоследователна и опасна за националния ни интерес позиция до Мартенския пленум от 1963 година, когато Тодор Живков променя курса и започва да отстоява сериозно българската кауза.

След 1989 година пък, Македония се превръща в позабравена тема, която от време на време се вади от националисти покрай изборите или от градската десница, когато търсят в какво за пореден път да обвинят "злите комунисти". Факт е обаче, че никога България не е имала в съвремието си адекватна, последователна и изхождаща от националния интерес политика спрямо Македония.

До днес!

Президентът Румен Радев върна надеждите на мнозина от нас, че в България ще се намерят все пак политици, които са готови да отстояват нашия национален интерес. Той свика директорите на българските служби за да се види как могат да противодействат на репресиите срещу хората с българско самосъзнание в чужбина и по-специално в Македония. Ход, който нито един български политик не е предприемал от 1989 година насам.

Всъщност, ход, който е дори закъснял, но все пак изключително важен. Най-сетне имаме значителен фактор в нашата държава, който е готов да отстоява с наличните средства българската кауза в Македония. Най-накрая македонските българи знаят, че зад тях седи една сила, в лицето на върховния главнокомандващ на България, която ще предприеме каквото може, в рамките на конституционните си възможности, за да им помогне срещу репресиите.

А, че репресии има, не трябва да се съмняваме. Да си българин днес в Република Северна Македония е равнозначно на "национална измяна" и сигурна гаранция, че полицията и службите за сигурност, а всъщност и всички държавни органи, ще пречат на нормалния ти живот, ще те дискриминират и дори, когато знаят, че ще им се размине, ще те репресират.

Нужно е само да отворим някой македонски учебник по история, за да разберем, че самото съществуване на държавата Северна Македония се формира около яростно българофобски тези, които се налагат над най-невинните жертви - децата в страната.

Така или иначе, ходът на българския президент има три важни, според мен, измерения.

Първо, както вече бе споменато, този ход показва, че най-сетне македонските българи ще имат някаква защита от поне една от българските институции. Това със сигурност ще повдигне духа на хилядите хора с българско самосъзнание в Северна Македония, на които често им се налага да прикриват българщината си, всякаш е някакво престъпление.

Второ, този ход е много показателен и примерен и за редица други проблеми. Очевидно нещо може да се свърши. Очевидно това, че сме в НАТО или Европейския съюз не значи автоматично, че трябва да се откажем от всичките си национални интереси (както ни увещават разни родни крайни евроатлантици, представители на ГЕРБ и градската десница и тнт). Смея ли да се надявам, че това е историческият вододел, когато българското общество и политическа класа ще осъзнаят, че България и българската нация имат своите интереси? Че ако унгарци, поляци, чехи, французи, италианци, гърци, румънци и ред други могат да си гледат националните интереси, можем и ние?

Трето, с риск да преекспонирам значението на хода на президенството в защита на македонските българи, смятам, че това е първата стъпка в дългия път за връщане на субектността на българската държава. От твърде дълго време България не е имала независима и самобитна външа политика, която да е подчинена на нашите си специфични интереси, а не на общата линия на Европейския съюз, НАТО, Съединените щати или Германия, Турция и други държави.

Да, България не е велика или дори средна сила и не може да си позволи да проектира сила, да се налага или да действа напълно самостоятелно. Но за последните 30 години българската политическа класа, особено в годините на управлението на ГЕРБ, се отказа тотално от суверенитета на нашата страна. Нашата външна политика и нашите интереси бяха подчинени и все още са, изцяло на интересите на чужди нам фактори - Европейски съюз, или НАТО например.

Решението на Румен Радев да се опита с помощтта на службите за сигурност да защити живота, идентичността и правата на македонските българи идва в един момент, когато както от Европейския съюз, така и от Съединените щати се усеща натиск срещу страната ни, да изоставим позицията си по спора със Северна Македония. Поради своите си геополитически интереси, за да не допуснат Северна Македония да им се изплъзне, Вашингтон и Брюксел искат тя да влезе възможно най-бързо в Европейския съюз. И за да постигнат тази цел, на външнополитическите кръгове в евроатлантическия блок им се вижда твърде малка цена да жертват българската история, идентичност или човешките права на хилядите македонци с българско самосъзнание.

В този момент да направиш подобен ход, за да защитиш македонските българи, изисква голяма смелост и показва едно ниво на международната увереност и самочувствие, каквото българските институции не са показвали от поне 30 години. Това показва, че България е способна, по важни за нас въпроси, да провежда собствена и независима политика, дори когато международно значимите фактори са против нас и нашата линия.

Това всъщност, може би върна България на геополитическата карта на света. Страната ни не фигурираше на тази карта от твърде много време, но да се надяваме, че с подобни действия, това ще се промени и рано или късно отново ще придобием собствена държавност, която е не само формална, но и реална.

Да се надяваме, че действията на президента Румен Радев ще намерят резонанс в цялото ни общество, което ще го подкрепи, за да спасим нашите братя и сестри в Македония от репресивния апарат на македонската държава, която се държи така, все едно Тито все още е жив.

Изниква обаче, и друг въпрос. Ако единствената институция, която се задейства по този въпрос, който буквално е на живот и смърт (съвсем реално на живот и смърт за някои македонски българи, които заради идентичността си биват привиквани в полицията или дори нападани от македонистки фашисти и националисти) е такава, която има само представителна власт, а изпълнителната и законодателната власт са инертни, то не иде ли нужда от промяна?

Факт е, че изпълнителната власт в лицето на ГЕРБ и Бойко Борисов, въпреки всичките си помпозни приказки (и все пак похвалната позиция напоследък, да не допускаме веднага Македония в ЕС и да наложим вето), подписа един договор за добросъседство, който е необмислен, неангажиращ и слаб. Също така е исторически факт, че правителствата на Бойко Борисов винаги са отстъпвали пред международния натиск на "западните партньори", както премиерът сам е признавал, например по въпроса за "Южен поток", който подарихме на Турция, за да стане "Турски поток".

Печално известен факт е също така, че в България сформирането на правителства поради ред причини, свързани както с манталитета на политическата класа, така и с изборните резултати и системата, неминуемо става чрез задкулисни договорки, безпринципни сделки, купуване и продаване на депутати и министерски кресла.

Дори при най-добра политическа воля, безпринципните коалиции у нас не могат да бъдат избегнати. И това е характерно за повечето парламентарни системи в континентална Европа. Да вземем например Германия, където от отдавна властта се упражнява от пар екселанс безпринципната "голяма" коалиция между десните християндемократи и левите социалдемократи. Коалиция, която води до объркана, деидеологизирана и интересчийска политика, водеща до загуба на идеологически, класов и морално-етичен характер от страна на политическите сили.

Взимайки предвид всичко това, както и факта, че както споменах, у нас засега защитата на националните интереси в международен план се поема само от страна на представителната власт (президента), не е ли време да помислим за сериозна промяна на системата?

Ако Бойко Борисов, ГЕРБ и въобще българските политически партии са неспособни да поемат отговорност за съдбата на държавата и нацията, не е ли време да отстъпят правомощията на тези, които са способни да го направят?

Не е ли време да престанем със задкулисните сделки и мръсни игрички и веднъж и завинаги в тази държава, да разберем кой е отговорен и да имаме фигура/и, които ясно и открито да могат да поемат политическата отговорност?

Ако искаме да се върнем отново на геополитическата карта на света, за да бъдем субект, а не обект, свободни, а не зависими, не е ли време да се лишим от някои очевидно изначално сбъркани елементи на нашата политическа система?

Какво би станало, ако правителства се сформираха без задкулисни сделки? Ако изпълнителната власт беше инвестирана не в министър-председател, водещ политически пъстър и безпринципно сформиран кабинет, а в друга институция?

Последното развитие на казуса с македонските българи и Северна Македония наистина ни дава много храна за размисъл за нашата държава и общество като цяло.