/Поглед.инфо/ Интервю на Валерия Велева за пропилените години на прехода

- 25 години вече имате брак с "Подкрепа", д-р Тренчев! Не си ли омръзнахте?

- Аз влязох в политиката случайно. Единствената ми идея беше да се противопоставя на тогавашния режим, който потискаше всички свободи на хората. Никога не съм мислел, че ще бъда лидер. Но тогава от осемте създатели на „Подкрепа“ никой не искаше да бъде водач. Приеха, че аз съм човек с доказана биография, с невъзможност да бъда упрекнат в некадърност или в други зависимости и казаха: „Ти трябва да си!“. И ме насадиха на тази позиция. Оттогава никога не съм водил битка да бъда избиран. Имах един-единствен опонент на нашия първи конгрес - Георги Спасов /беше съветник на д-р Желев/, който при гласуването получи 17 гласа, а аз – 738... На последния конгрес не се и кандидатирах. Пак ме избраха. За мен лидерството е по-скоро бреме, отколкото желание. Аз съм човек на науката, на мен сърцето ми е на друго място. Ако някой си мисли, че е голямо удоволствие да се караш всеки ден с министри, с чиновници по министерствата, с работодатели, е далеч от истината. Вижда се фасадата на този пост, а не се вижда кръста, който лидерът трябва да носи. Уверявам ви, че е доста тежък. Ако, разбира се, този лидер няма класическите за нашите политици табиети как да направи пари, как да се възползва от своето положение. Тогава става много тежко.

- Казахте ми преди да започнем разговора – за тези 25 години объркахме държавата и за това сме виновни всички ние. Вашата грешка?

- Аз съм от самото начало на демократичните процеси у нас и мога да дам като единствено свое оправдание, че ние не знаехме с каква трудна задача сме се хванали. И второ - не си давахме сметка каква организирана сила имаме срещу себе си.

- Говорите за БСП?

- За БКП, която мутира под най-различни форми и продължава да мутира. Ние искахме държава, в която всеки да може да си каже свободно мнението, да може да пътува, където си иска, да може да купува, каквото си иска.

- Е, това вече е факт. Но се оказа недостатъчно. Защо?

- Голямата несправедливост, от която тръгна духовната катастрофа на нацията, беше промяната на собствеността. Начинът, по който преминахме от държавна към пазарна икономика, беше дълбоко несправедлив и това остави в хората горчивото чувство за престъпление и въпиюща несправедливост.

- Кой е виновен?

- Решението как да се промени и на кого да се даде собствеността го взимат политиците. Ние попаднахме в един добре написан сценарий, който се реализира на 90 %.

- Д-р Тренчев, тезата за сценарий не е ли оправдание със задна дата?

- Не съм съгласен. Огледайте се и вижте, направете разследване и ще ви стане ясно в кои ръчички премина собствеността. И ще констатирате безспорния факт, че собствеността отиде в ръцете на лица от номенклатурата или на техни наследници, на хора от Държавна сигурност и на смесени между тях бракове. Защото тогава държавната, партийната и номенклатурата на ДС бяха двете страни на една монета. Ще си дадете сметка, че всички правителства на прехода са толерирали именно тази прослойка - къде по-явно, къде по-прикрито. Много хора в началото на промените бяха повярвали, че в една нова държава, в една демократична страна могат да се реализират, но останаха излъгани. И това е огромна човешка драма.

- Но защо това не се случи в другите бивши страни от Източния блок? Защо там успяха да преподредят държавите си, а пък ние тук останахме излъгани, измамени? И там имаше силни компартии, и там е имало яростна съпротива срещу новото? Но то проби!

- Отговорът не е много прост и не е много кратък.

- Дали човешкият фактор не е от значение?

- Все повече отговорите ми клонят към специфичната народопсихология, която имаме, и която обяснява различния път на много от процесите у нас и другите бившите соцстрани. Наистина държави, с които бяхме на равен старт през 1989- 90 година, отидоха далеч напред. В тях обаче голямо влияние имаше католицизмът. Това правеше тези държави по-приемливи за Запада, защото пъпната връв със Запада не беше прекъсната така, както при нас. Второ - техните политици разбраха, че чрез властта може да направиш много пари, но наред с това трябва да правиш и нещо за държавата. Докато нашите разбраха властта единствено и само да правиш нещо за себе си. Ето Словакия - беше най-бедната част от Чехословакия, а в момента прави 8 различни марки автомобили. Това не става без съдействието на държавата. Ние нищо не направихме, не позволихме и на западни компании да правят. Имаше интереси за "Кремиковци", за "Химко", за "Балканкар", към електрониката ни...Политиците ни бяха тези, които не позволиха, с малки изключения, на утвърдени западни компании да влязат в България.

- Защо?

- Това щеше да доведе до трусове в съответното предприятие. „Кремиковци“ нямаше как да бъде предприятие за 17 000 души, а за 4-5000, но щеше да работи. Сега не прави нищо. Акцент в сценария у нас беше предприятията да се дадат на наши хора, което и стана. Но тези наши хора, първо, нямаха уменията да менажират тези предприятия. Второ - нямаха и средствата да инвестират в тях. И трето – в много случаи изобщо не са и имали и това желание. Взеха предприятията, след което ги нарязаха, разбиха, разсипаха, купиха си скъпи коли, но и съсипаха милиони човешки съдби. Затова периодично се повдига въпроса: „Трябва да се търси сметка?“

- Е, ще дойде ли време да се търси?

- Според мен - не, защото тези, които имат властта да потърсят сметка, първо трябва да потърсят сметка на себе си. Сега е актуално да се говори за реиндустриализация. За едно неподготвено ухо това звучи приятно. Но преди да се говори за реиндустриализация, при това с държавни пари, трябва да се поговори за деиндустриализацията - защо и кой съсипа икономиката. Трябва да започнем да говорим какво направи през всичките тези години Агенцията за следприватизационен контрол. Защо тя не следеше договорите, не се занимаваше със съответния индивид, назначен за капиталист. Защо никой не го санкционира, когато той разрушава предприятието, нарязва го, не вкарва инвестиции и уволнява хората. Чака се да мине определен период от време и нещата да станат необратими по давност. Убеден съм, че хората, които е следвало да контролират как се изпълняват договорите, са били мотивирани от тези бандити, които са взели дадено предприятие, да не си вършат работата. И загубата е за всички. Хората са с разбити съдби, изчезнали и изхвърлени. Държавата не е получила това, което е очаквала. Някой си е напълнил джоба от следприватизационния контрол и с това проблемът се е изчерпал. Ако искаме възмездие, операция „Чисти ръце“ трябва да почне оттам. Второ – единственият начин за икономическо съживяване на страната е чрез привличане на инвестиции.

- Само че, както виждате, те не идват!

- Проглушихме света че данъците са ниски, че осигуровките са ниски, което е безспорен факт. И че имаме евтина работната ръка. Което пък не е повод да се хвалим, но въпреки това инвеститорите не идват. Значи нещо друго плаши тези хора! Средата у нас е абсолютно несигурна. Днес има един закон, утре друг, който може да обърка плановете на външния инвеститор. Това ги възпира. А и много пъти ние сме постъпили безкрайно непочтено към външни инвеститори. Непочтеност, непочтеност – това е драмата ни. Политиците ни са страшно лакоми да вземат колкото се може по-бързо, защото не са сигурни в своето бъдеще. От ден на ден нещата стават все по-страшни, а държавата продължава да се свлича надолу. В белите държави само за съмнение, политиците се оттеглят! У нас – гьонсурат. Честно казано - вдигнал съм ръце! Напорът към политиката е страховит, защото виждат в нея непочтения начин да направят бързите пари, а не по честен път. Това ме притеснява за бъдещето ни, защото като нация ние духовно сме катастрофирали. А когато духовно загубиш посоката, другите проблеми са неминуеми.

- Изходът?

- Може би младите поколения, израснали в едно друго време, ще могат да обърнат тенденцията. Но виждам, че обществото ни вече няма съпротивителни сили, за да се противопостави на заболяването. Твърде далеч сме стигнали, твърде напреднало е заболяването. И като лекар мога да ви кажа - диагнозата е песимистична и изходът от заболяването е песимистичен.

- Много интервюта съм правила с вас, но толкова песимизъм не съм виждала в очите ви?

- Той се натрупа с времето. Аз също съм си мечтал за една друга държава. Не се получи. Българите не харесват държавата си. Вариантите са два – или да я напуснеш или до последно да се бориш и с каквото можеш да спираш идиотщините. Но за съжаление, много хора са се предали. Бедата ни е, че не можем да обединим усилията си. И че вече не вярваме на никого. Защото много пъти са идвали спасители с обещанието – ще ви оправим и в крайна сметка са оправяли само себе си. Няма как това да не породи тежко недоверие. Затова всеки се бори за лично оцеляване, без да си даваме сметка, че заедно може да променим повече. И че силата ни се удвоява и става огромна, ако пък сме много.

- Мислила съм си дали пък политическите лидери не биха загърбили противоречията си, да седнат на една маса и да се разберат за 5-6 базисни неща за страната?

- Теоритично това е възможно, но на практика при нашата народопсихология, не може да се случи. Защото всеки иска да е войвода и да уреди своята чета. Без да си дават сметка, че всички чети са в една държава и, че не може работата само с противопоставяне, защото накрая ще съсипят държавата. На всеки четири години всеки завърта кормилото в своята посока. Затова нито образованието ни е на ниво, нито здравеопазването, нито енергетиката. В една такава система трябва да имаш поне 25-30 години хоризонт. А не да въртиш кормилото наляво и надясно както ти падне, защото системата е толкова тежка, че тя не може да взима тези завои. И аз мечтая за консенсус по няколко точки без значение кой е на власт. Е, не може! Защото те виждат в управлението начин да се облагодетелстват и са готови на всякакви схеми, без значение, че съсипват много добри идеи и възможности. Аз съм виждал случаи, когато заради желанието да се откачат отнякъде 100-200 000 се проваля проект за 100 милиона.

- Как намирате премиерът Орешарски? Той е по-различен министър-председател, не е политик, но е прагматик? Опитва се да тегли една каруца с различни колелета.

- Казвал съм му го лично - големият проблем на премиера не е в неговата компетентност, никой не я оспорва, а в това, че не му дават възможност да решава проблемите прагматично и както той намира за правилно. Той е заложник на политическите формации, които са го направили на маймуна - назначи този, уволни онзи. И го поставят в твърде, твърде критично положение. Все пак трябва да имаш поне автономията да наложиш някакъв свой стил и принципи. Орешарски, когото познавам от 90-те години, понася концентрираните удари на недоволните, а същевременно е принуден да прави ходове, които лично той не желае и не споделя. Трябва да има екип, който го слуша, който има ясна концепция накъде да върви и т.н. А не да му назначават хора, които реално той не може да контролира. Така трудно се управлява. Той ще понесе вината за неща, за които други са му извивали ръцете. Но пък тук стои и личният въпрос: Защо им го позволява?

- Вярвате ли на новите формации, че могат да променят нещо?

- Всякакви хора се изредиха в политиката и не виждам защо да не се пробва и Бареков. Човекът си има цел, преследва си я, да му дадем възможност да я реализира. За тези години уникални индивиди минаха през политиката, явно сме страната на неограничените възможности. И не виждам нищо странно в това един журналист да тръгне към политиката. С какво той е по-лош от тия, които вече са в нея?

- Най-голямото ви разочарование за тези години?

- Липсата на солидарност между хората. Малко хора ще го разберат, но бих казал - ние сме едни недопокръстени езичници. Никакво уважение към вярата, никакъв страх от Онзи отгоре! Стремеж и битка да оцелеем на всяка цена, неподбирайки средствата. Така няма да стигнем далеч. Липсата на каузи, които да се споделят от хората. Всички сме недоволни, но и не вярваме в нищо. Няма смислен изход от тази ситуация. Често идват при мен разочаровани от всичко и ми казва: „Хайде да хващаме пушките!“ Казвам: „Добре. Ще вземеш пушката, кого ще утрепеш? Жена си, шефа си, комшията си?“ И тук настъпва срив. Защото човекът просто не може да ми каже кого ще утрепе. У нас няма опасност от гражданска война. Защото гражданска война значи много хора да повярват в една кауза, а други много хора да са против тази кауза. И да се почнат. В България всичко е въпрос на лични отмъщения. Виж по етническа линия е възможен да стане сблъсък. Нашите политици са толкова безотговорни, че като нищо могат да хвърлят и тази карта на масата. И тогава вече ще стане страховито.

- Ако днес се върнете назад, какво не бихте направили?

- Ако се върна назад, може би щях да приема предложението на ДС да напусна тази държава, като чужд елемент и враг на народа, както те искаха да ме изкарат. И може би още през 1995-96 година щях да съм професор в Щатите. Е, аз избрах друга съдба. Бих изживял живота си по един по-смислен начин, по-плодотворен начин. Не че има от какво да се срамувам от това, което съм правил. Но все пак тежко е когато знаеш, че огромна част от мечтите ти са се оказали илюзия.

Преса