Стефан ДАНАИЛОВ: Боли ме от грешките, които направих

- Преди петнайсетина дни отбеляза своя 70-годишен юбилей. Видя колко голяма е обичта на хората към теб. Защо се съмняваше в нея, Стефане?

- Не, аз не съм се съмнявал в обичта на хората, аз имах съмнение за самия себе си - дали съм такъв, какъвто съм си мислил цял живот и какъвто са ме приемали хората. Да, 70-годишнината ми препотвърди тези симпатии. Цял живот е трябвало да се доказвам, да се налагам като творец - от първия миг, в който отидох в театъра, после през 90-те години, когато работата на сцената и в киното замря, та до днес. Но и тогава, и сега ме спасява Италия. През 1994-та, когато тук нямах никаква работа, италианците ми върнаха самочувствието на търсен артист. От тогава до днес, ако в България съм заснел два игрални филма, изключвам „Стъклен дом“, който е сериал, то в Италия филмите с мои участия са близо 40, и то все главни роли! Един „Рекет“, два „Октопод“-а и още десетки, на които дори съм им забравил имената.

- Е, разбра ли, че дори нямаш право да си задаваш въпроса „Кой съм аз?“.

- Признавам си, бях много притеснен от случката със сина ми, от агресията срещу мен. Задавах си въпроса, защо трябваше да се случи. Ужасно е това чувство - да те коментират като човек, който носи негативи. Какво да мислиш за себе си? Какви въпроси да си зададеш? Знам каква е истината и тя не е тази, която се изнася публично. Но кой искаше да я чуе? Вече имам по-конкретни виждания за целта на тези атаки, но тогава си мислех - дали това е случайно или е плод на някаква по-сериозна организация. Историята със снимката ми на стената на „ВИП брадър“, която почти непрекъснато беше в кадър, оплакванията срещу мен... всичко това ми показваше, че ми се гласи някакъв номер. Да бъда дискредитиран. Не знам с каква цел.

- Можеше ли да предотвратиш скандала?

- Не! Не съм и опитвал. Всеки има право на своите решения. Макар че някъде в пресата четох, че едва ли не съм пречил... Не е вярно. Моята голяма грешка е една и аз съм си я отчел.

- Коя е тя?

- Че преди десетина години не казах на Мери, когато дадох името на сина си. Тя знаеше за неговото съществуване, но темата за бащинството дойде по-късно и аз не реагирах по най-адекватния към нея начин. Ако пък не бях го признал Владо, представяш ли си какво щеше да се излее върху мен!

- Нормално е да дадеш името на сина си. Учудвам се на слабостта на силни мъже в такъв момент. От какво си се страхувал?

- То е до характер. Аз съм мислил, че така ще намеря някакво равновесие... Какво? И аз не знам. Как да ? кажа, като това е нещо минало, което не е било споделено тогава? Да търся някакво оправдание? Тези мисли непрекъснато бушуват в главата ми - това е голямата ми грешка! И ако не бях я допуснал - може би по друг начин щяха да се развият нещата. Защото видях и болката на Владо. Но рано или късно той ще разбере кой всъщност е той и какво се е случило. Вечерта на рождения ми ден на 9 декември той дойде у нас. Беше изненада за всички. Отначало си мислех, че Мери трудно ще реагира, като го види, но цяла вечер те двамата си говориха много спокойно. Тя показа какъв човек е и накрая Владо остана възторжен от нея.

- Смяташ ли, че Мери ти е простила всичко?

- Мисля, че не го искам от нея, защото е много трудно.

- Но пък едва ли има друга жена, която така безрезервно да застане до мъжа си в такъв момент.

- Да. Тя се хвърли като тигрица да ме защитава. И не за първи път го прави. През всичките години Мери ме е съхранявала. А колко съм го заслужил, е друг въпрос. Но нашата привързаност един към друг е огромна.

- В такива моменти лентата на спомените ти връща ли се в онези години, когато си я срещнал по „Аксаков“ и си тръгнал след най-красивата тогава жена в София?

- Аз я познавах две години преди това. Бях войник, когато тя и Вили Цанков, тогава съпрузи, идваха в дома ни при сестра ми и Иван Кондов. Тогава съм я гледал с други очи. За първи път я видях като жена в първи курс студент и... любовта пламна. Нямаше моменти на дълго гонене, просто се харесахме и тръгнахме заедно. То си беше любов! Да, аз тръгнах след Мери, но тя ме избра. Жената е тази, която решава. Тя е по-силната. Аз пък отстоявах тази любов. Знаеш ли какво е да се изправиш срещу Вили Цанков и да защитаваш любовта си с жена му? А после да запазим приятелството си до края на живота му. И понеже с годините човек се променя, а Мери си остана все така добрата Мери, днес тя си задава въпроса - трябваше ли да бъда толкова добра през всичките тези години? И сега, когато си прави равносметка и не може да понася лицемерието в отношенията на хората, защото тя по принцип е пряма, стана друга: по-затворена, по-рядко се усмихва. Но съхрани нашето семейство. Аз имам много издънки в живота си, които тя ги е разбирала. И където и да съм, каквото и да правя, аз знам, че тя ме чака вкъщи. Велика жена! Какво ? е било - тя си знае! Никога тежка дума не е отронила, болката си остава в нея. Винаги ми е казвала: „Дръж се, недей пада!“

- Ти си поредното доказателство, че до всеки велик мъж трябва да стои по една велика жена.

- Това е факт. Аз имам периоди, в които ме е хващало жестоко веселие, употребявал съм и алкохол повече, колкото и работа да съм имал, животът ми е бил невъобразим хаос, на който тя се съпротивляваше. И въпреки това създаваше около мен такава атмосфера, че никога не ми е минавало през ума да кажа: „Дотук бяхме“, и да си взема куфарите. Защото тя беше права! И в края на краищата аз ? разказвах какво се е случило с мен. Може би и в това имам вина, защото по този начин я наранявах. Тя просто боледуваше заради мен.

- Много те е подкрепяла и политически.

- Да, във всичко ме е подкрепяла. Мери е човекът, който ме върна в президентската кампания преди година. Аз категорично бях решил да се оттегля. Един ден имахме с нея много страшен разговор, в който тя просто ми изкрещя в очите: „Щом ще ми седиш тука и ще гледаш в една точка, дай тогава да изпием по едно хапче и да ни няма!“ Защото аз интуитивно усещах, че ще имам ядове с тази кампания. Те тръгнаха година преди това, през юни месец, когато ме удари дисковата херния. Това ме срина вътрешно, усещах, че идва поредица от неприятности. Тогава Мери ме вдигна.

- А ние си мислехме, че партията те вдигна, че онези десетки млади и стари, които ти целуваха ръце и ти се молеха да се кандидатираш, са променили решението ти.

- Никаква партия! Хората искаха да се кандидатирам за президент и аз им обясних, че това няма да стане, защото аз си знам колко мога да скоча. Но на 6 септември (2011 г.), когато видях по телевизията как Бойко (Борисов) представи сегашния ни президент в стил: Ти иди сега за идващите 5 години на този пост, пък после аз ще те сменя, скочих и си казах: „Какво става, къде отиваме ние?“ Бях ошашавен от това представяне, наблюдавах как върви кампанията на Ивайло (Калфин), виждах, че не се случват добри неща за БСП и въобще за лявото, и разговорът с Мери ме върна в играта. Тя просто ме нахока и ме изправи на крака. Това е невероятно - тя усеща какво става с мен и в най-критичния момент ми помага. Същото беше и през 1993-1994 г.

- Тогава, по времето на Виденов, ти не смееше да ходиш по улиците, защото те заливаха с негативизъм.

- Да, тя ме пазеше. Виждаше, че започнах да ходя с каскети, за да си крия лицето. И един ден ми викна: „Какво се криеш? Ти си Стефан Данаилов!“ Коригира ми поведението. Защото в един момент от „Ура“-то аз бях хвърлен на „У-у-у“-то и бях решил да си сменям професията. Не можех да приема това превъплъщение на българското общество, тази омраза, която се изля срещу всичко, което е било дотогава. Чувствах се абсолютно художествено изпразнен, усещах се бездарен от създалата се ситуация в театъра и около мен.

- Сега като си правиш равносметка за тези 70 години, това ли е бил най-тежкият момент в живота ти?

- Когато съм бил млад, всичко е минавало от ден до пладне. Като характер съм лесен човек, не задържам лошото. Мога да те нахокам, да те навикам, но това не значи, че имам негативно отношение към теб. Имало е и случаи, в които съм бил обиждан несправедливо, имало е моменти, в които завистта ме е следвала и съм се питал защо е така, но никой не ме видя съсипан след промените. Мнозина смятаха, че съм галеното дете на оная власт, но времето показа друго. Защото аз съм приятел за дълъг път, не съм еднодневка. А около мен явно е имало хора, които съм ги чувствал много близки, които се оказаха еднодневки. И те загубиха. Моят учител Методи Андонов, Бог да го прости милия, казваше: „Никога не можеш да стигнеш до пълната хармония, до нирваната, защото, когато решиш, че всичко ти е наред, че си щастлив, че нямаш проблеми, ще те заболи зъб и пак ще те извади от това състояние.“ И това е добре, защото не бива да забравяш кой си и откъде си. Това чувство за реалност ме задържа толкова години на земята, не съм летял в облаците. Имал съм основания да си казвам: „Аз съм най-великият“, но нещо винаги ме е възпирало. Всъщност Мери е човекът, който ми е напомнял тези неща, тя ме приземява. Често ми казва: „Бъди любезен с хората. Да не вземеш да ги подминаваш на улицата и да не ги поздравиш!“ Тя ходи на един пазар в квартала, откъдето ми купува пижами, а там всички са мои фенове, сложили са си снимките ми, и ме предупреждава да не ги подминавам. Значи е забелязала, че съм го правил, и ме предпазва.

- Стефане, виждам колко е наранена душата ти, а мнозина хора си казват: „Ей, това е човекът, по когото въздишат или са въздишали половината българки.“ Много болка си насъбрал.

- Така е. Никога не съм си позволил да коментирам някого, независимо дали е мой колега, творец или политическо лице. А срещу мен какво ли не излезе, и доносчета имаше, и предателства на хора, които съм ги водил наляво и надясно, с които сме пили и яли, защото всички знаят, че съм ларж. Искаха да ме пречупят, но аз си останах социалист, ляв по убеждения.

- А защо си ляв?

- Защото съм социално мислещ. Така съм възпитан. Ще ти разкажа смешни случаи от юношеските си години, когато взех да пуша. Мама рано си отиде, бях войник, когато почина. Баща ми беше много добър човек и двамата, като усетиха към 10-11 клас миризмата на цигари по мен, а не успяваха да ме уловят, претърсваха дрехите ми. И тогава баща ми ми слагаше в джобовете брошури на Карл Маркс и Енгелс. Той беше преподавател по политикономия и беше решил, че като ги прочета, ще се променя. Но моят акъл е бил другаде. Аз се интересувах от това, което мога: да пея, да танцувам, да играя хора, а не от левите идеи.

- Кога стана член на партията?

- След сериала „На всеки километър“ (1971-72 година) официално ми предложиха да вляза в партията. Но аз взех, че прочетох устава и казах на баща ми: „Татко, няма да стане тая. Аз този устав не мога да го изпълнявам.“ Той в началото го прие леко, после му стана неприятно. отказах. Влязох в БКП чак през 1975 г.

- Отново ли Мери те подтикна?

- Не! Това си бе мое решение, вече бях заслужил артист. Знаех, че много български творци ползваха членството си в БКП като трамплин за развитие, макар че в нашето изкуство, ако си бездарен, няма как партията да ти помогне.

- Но ти беше и партиен секретар на Народния театър, това защо ти е било?

- Да, от 82-ра до 90-а бях партиен секретар. Много колеги ми се чудеха и ми задаваха този въпрос. Защо? Защото от позицията на таланта си, когато стане въпрос на по-високо ниво и ме попитат кой е истинският творец и кой е фалшивият, аз можех да кажа кой какъв е. Това е темата за средния, бездарния, който застава на някакъв партиен или обществен пост и никога няма да говори добре за по-талантливите, съзнавайки, че те са над него.

- Никога ли не ти е минавала мисълта да си хвърлиш партийната книжка, дори и през 90-те години?

- Не. Старата ми книжка е още тук. Разбира се, че и аз очаквах промените и смятах, че с падането на Тодор Живков ще се отвори някакъв нов път или ще дойде ренесанс. Бил съм също убеден, тичайки по тия многолюдни митинги, където се надвиквахме: „Долу сините, горе червените“, че ще се случи нещо по-добро за хората. В нашата къща не е имало сектанти. През 1945-46 г. баща ми е бил заместник-началник на политотдела на армията, ние живеехме под наем на ул. „Любен Каравелов“, където отвън ни пазеше войник с автомат. Това не пречеше на майка ми да вика поп да ръси къщата на Благовещение. Баба ми Стефана, на която съм кръстен, спазваше всички традиции на Великден и Коледа.

- Тя е майка на майка ти, така ли?

- Да, този род е от Ловешкия край. Баба ми Стефана беше много готина бабка и аз изкарах детските си години при нея.

- Защо там, а не в Родопите, откъдето е бащиният ти род?

- Мама беше силният човек в къщата, тя командваше парада у дома. Татко беше едър, голям, сериозен, много добър и всички му се качваха на главата. С годините аз започнах да приличам на него. Като малък бях болнаво дете, всички гадости ме нападаха. Живеехме в старата родопска къща на баща ми, където имаше много скринове, и веднъж ме ухапа дървеница. В един момент мама реши, че няма да мога да оздравея заради тези дървеници, и ме прати в Ловеч.

- Ти си изкласил между две силни жени - и майка ти, и Мери.

- Майка ми си беше един тиранин, макар че първо пред нея пропуших. Будалках я, че уча, разказвах ? стари уроци по два пъти. Бях много палав. Заради несериозното ми отношение към ученето в гимназията се наложи тя да спре да работи и да ме наблюдава. Татко не ? се съпротивляваше. Както аз не се съпротивлявам в момента. Защото, ако това, което се случи сега, беше станало преди 15 години, реакцията ми щеше да бъде доста по-остра. Аз въобще не реагирах на гаврата с мен, с изключение на писмото, което пратих до „Нова“ - да ми махнат портрета. Преди 15 години това изобщо не можеше да се случи, щеше да бъде страшно!

- Да се върнем на изборите. Ами ако беше станал вицепрезидент?

- Ако не бяха тези огромни фалшификации, ние щяхме да спечелим. Когато снимахме последния си клип с Ивайло Калфин, виждахме какви са настроенията на хората и в един момент той се обърна към мен: „Стефане, абе те да не вземат да ни изберат.“ И тогава си представих как трябва да обличам всеки ден костюм с вратовръзка, как след мен ще върви охрана постоянно... Но това е зад гърба ми. Сега трябва да спечелим референдума за АЕЦ.

- Май няма да го спечелите.

- Ще го спечелим, ще видиш! Това е важно за БСП. Имам мнение за този референдум - след като ГЕРБ смениха въпроса ни, ние трябваше да се оттеглим. Но щом вече е решено, няма да отстъпваме.

- Възражда ли се лявото?

- Лявото се възражда в Европа. При нас може да е със закъснение, но и тук ще дойде. След 6-7 месеца, когато ще са изборите, ситуацията може да се промени в наша полза.

- Как?

- Социолозите вече показват, че ние сме алтернативата. Затова трябва да сме много конкретни в посланията си към хората - да кажем точно какво ще направим. Да спрем с многото думи и да бъдем ясни: това, това и това ще направим. Най-трудното ще бъде как да убедим хората, че не сме крадци - това, което непрекъснато се внушава в последните три години. Трябва да им покажем истинското състояние на страната сега.

- Какъв разговор би провел сега с баща си?

- О, той ще е много дълъг. Често, като застана на гроба на мама и тате, си говоря с тях. Той си отиде разочарован от това, което се случи в първите години след прехода в България. Знам, че щеше да ме подкрепи в президентската кампания, майка ми щеше да тича по улиците и да вика за мен. Но нямаше да прави анализ какво би станало, ако не спечеля, както и аз не съм правил. Макар че имаше моменти, в които усещах победата много близко. И си бях намислил какви неща ще направя, ако победим.

- Как щеше да уплътниш ролята на вицепрезидента?

- Щях да работя за националния идеал, щях да събера умните хора на едно място и да умуваме как да се справим с тази бездуховност. Жалко, че не успяхме.

- Как намираш сега президента Плевнелиев?

- Забелязвам как постепенно бръчката на челото между очите му започва да става все по-голяма, а постоянната му усмивка да изчезва от лицето. Вероятно някой му бе казал, че трябва да се усмихва често, за да е по-симпатичен и сладък на хората - няма нужда от това. Безкрайно съм му благодарен, че върна закона, с който можеше да се купува българско гражданство. С двама мои колеги от левицата му писахме да наложи вето и в мотивите си той използва нашите аргументи. Чест му прави! Дано да продължи в тази насока.

- А съзираш ли промяна в Борисов?

- О, да! При Борисов промяната е много сериозна. Нищо не е останало у него от времето като главен секретар на МВР, когато заедно гледахме на площада „На всеки километър“. Да, много е тежко да ръководиш държавата и особено по начина, по който той я ръководи - абсолютно всичко да зависи от него. Кой ще издържи на това, какъвто и характер да има, каквато и физическа енергия да носи! Промяната много му личи. Той вече е по-неспокоен и по-угрюмый*, както казват руснаците. И все повече ще става такъв. Защото накрая всички, които му се пишат близки, ще струпат върху него отговорността за несполуките на управлението.

- От наблюденията на депутатите на ГЕРБ ли вадиш този извод?

- Не само депутатите. Знам какво е в политиката. Всеки ще каже: „Моята отговорност беше на това ниво, а ей там, горе, решаваха и на нас ни беше спускано какво да правим.“ Не му го пожелавам, но Бойко ще преживее много огорчения.

- А Цветанов каква роля играе?

- Не ми е интересен, той е прекалено виден, много клиширан и не е в обсега на моите творчески интереси.

- Беше ми казал веднъж: „Предпочитам да дам енергията си за творчество, а не за политика.“ Още ли е така?

- Абсолютно. На сцената винаги съм се чувствал много по-уютно и по-сигурно. Аз съм прекалено толерантен, а в политиката трябва да си по-груб. При това редно е като актьор да мога така да се вживея, че да те наплюя едно хубаво и да те намразя, но и това ми е трудно. На рождения си ден в парламента казах, че никога не съм усещал върху себе си агресия в НС. Дори с Костов взех често да си говоря. По всички теми. Даже по моя личен въпрос.

- Така ли? Какъв съвет ти даде?

- Е, не е добре да го цитирам. Каза ми да вървя с изправена глава. Много колеги, и от ГЕРБ, и от други партии, боледуваха, като ме виждаха да ходя такъв угрижен...

- Трябвало е да минеш и през тази болка. След Стефановден накъде е насочен погледът ти?

- Започвам да се снима в новия сериал на Би Ти Ви „Фамилията“. А главата на фамилията ще бъде изиграна от Стефан Данаилов. Работата ме държи. Имам толкова много проекти, толкова ангажименти... Аз съм амбициран за работа. Искам да изчистя всичко лошо от себе си и да се отдам изцяло на творчеството. Защото времето лети, а имам още толкова неща да свърша.

*угрюмый (от руски - тъжен, мрачен, начумерен, навъсен, угрижен, неприветлив)

Преса