/Поглед.инфо/ Еднозначен отговор на този въпрос не бе даден на срещата на върха Русия-Иран-Турция в Сочи миналия месец. Такъв отговор не се очаква нито на протичащия в момента 8 кръг от непреките междусирийски преговори в Женева, нито на предвиждания за по-късно този месец също в Сочи Конгрес на сирийските народи, в който трябва да участват 1300 представители от различни части на сирийското общество. На него много залага Астанският преговорен формат – Русия, Иран и Турция, които са нещо като съюзници в този формат.

Политическото регулиране в Сирия трябва да доведе до общонационално съгласие по 4 възлови въпроса – управлението на страната в преходния период, бъдещото устройство на държавата, приемане на нова конституция и провеждането на избори под международен контрол.

Но разрешаването на тези въпроси минава през развързването на три възела, които са така затегнати, че разплитането им изглежда съмнително.

Първият възел е съдбата на сегашния президент Башар Асад. Този въпрос затлачва протичащите в момента в Женева преговори между опозицията и правителството в Дамаск. Сегашният осми кръг започна с предварително уговореното съгласие да не се поставят никакви условия за неговото провеждане. Но опозицията все пак постави условието Асад да подаде оставка и след това да преговаря по останалите аспекти ни сирийското регулиране – борбата срещу тероризма, дали бъдеща Сирия ще бъде президентска или парламента република, дали смесица от двата варианта, а също ще остане ли светска държава и доколко религията ще бъде застъпена в структурата на държавата и в обществената система. Самата опозиция обаче не е еднородна. Първо, в Женевския преговорен процес участва емигрантската опозиция. Докато вътрешната опозиция, която воюваше с правителството и по тази причина тежи повече в цялостното регулиране, е представена в Астанския преговорен формат. Без нея, например, нямаше как да започне примирието и да се стигне до споразумението по зоните за деескалация. Полевите командири с основание ще поискат думата им за Асад да тежи повече от тази на емигрантската опозиция. И понеже по места те се споразумяват с режима за деескалацията, не е ясно дали те докрай ще останат толкова непримирими към Асад, както емигрантската опозиция.

Освен това самата емигрантската опозиция не е еднородна. Тя се състои от три групи – първата е риядовската (заради базирането й в саудитската столица Ер Рияд), втората е московската, а третата е кайровската. Самите им наименования са достатъчно красноречиви за външната намеса в сирийското регулиране. Досега трите групи действаха поотделно и често заемаха противоречиви позиции, включително и за Асад. Все пак не без външен натиск, включително и от ООН, под чиято егида се провеждат преговорите в Женева, трите групи се обединиха в единна делегация са сегашния кръг. Московската и донякъде кайровската групи се дърпаха да се поставя предварително условието за Асад за сегашния преговорен кръг, но в крайна сметка отстъпиха, най-вероятно за да не бъдат обвинени в провал на диалога. По същата причина правителствената делегация също ще замине за Женева.

Противниците и привържениците на Асад се контрират с доводи, които смятат за необорими и безкомпромисни. Първите са непреклонни, че ръцете му са достатъчно окървавени, за да има моралното право да остане в политиката. Освен това кланът Асад управлява почти половин век (по-точно 46 години) и е редно на други да им се даде правото да ръководят. Плюс, че този клан представлява религиозната общност алаути (алевити), която е малцинство в Сирия – 13% от 18-милионното сирийското население. Докато суните са цели 74% от сирийците. Няма логика едно малцинство да продължи да управлява, каквато възможност би останала в сила, ако Асад бъде оставен на власт в преходния период и участва в преформатирането на бъдещата сирийска държава.

Привържениците пък възразяват, че еднакво са окървавени ръцете и на противниците му. Освен това половинвековното управление на клана е било съвместно със сунитското мнозинство – или това е било нещо като коалиционно управление на двете религиозни общности. Има и друго: Асад изнесе войната срещу „Ислямска държава“ и другите терористични сили, оказа се и победител в тази война, макар и с решаваща външна помощ - на Русия. Няма ли тогава политическото и моралното право да участва в сирийското регулиране, включително и в бъдещи избори (и евентуалното управление след спечелването им), питат поддръжниците.

Във външен план международната конюнктура е колкото насърчителна, толкова и обезпокоителна за сирийския президент. В първата част се забелязва пооредяването на твърдите му противници – там останаха само Саудитска Арабия и гравитиращите около нея емирства. Америка при Тръмп поразхлаби негативизма си към Асад – тя допусна той да остане в преходния период, макар че не вижда бъдещото в мирна и демократична Сирия. Но участието му в преформатирането на бъдещата сирийска държава няма ли да резервира опциите му за спечелване на изборите и на властови възможности? Такъв въпрос не е лишен от основание.

Освен това Вашингтон без да иска даде козове на Асад с признаването на Йерусалим за столица на Израел. Арабският свят вече е залят от антиамериканска и антиизраелска вълна, там на нож ще бъде посрещана позицията на САЩ и Израел не само за Йерусалим, но и по други въпроси, включително и за Сирия. Така Асад получава поддръжници в арабски държави, чиито власти иначе са против него.

Благоприятно за Дамаск е и отношението на Турция. В хода на руско-турското помирение Реджеп Ердоган смени отношението си към него и вече не говори, че той трябва да си ходи. Всъщност позицията на Ердоган към Асад ще зависи главно от позицията на Асад към сирийските кюрди. Ако той не разиграва картата със сирийските кюрди срещу Турция, тя ще остане редом до Русия и Иран зад Асад. И обратното – ако Асад предложи такъв статут на кюрдската общност в Сирия, който би засилил кюрдския сепаратизъм в съседна Турция, без съмнение Анкара ще застане редом до Саудитска Арабия срещу Асад.

Асад обаче има повод за безпокойство и той идва не от противник, а от глобалната му покровителка – Русия. При изненадващото му посещение в Сочи миналия месец Путин му е представил руския план за сирийското регулиране, той включва преходно правителство, което да разработи нова конституция, а накрая да се проведат избори. „Ако трябва да се каже истината, Асад научи, че дните му като президент са преброени“, изкоментира авторитетният датски вестник „Политикен“. Подобни констатации не липсваха и в други западни медии.

Това засили предположенията, че Москва може и да се откаже от Асад. По принцип беше ясно, че Путин едва ли ще продължи да държи на сирийския президент, ако той се окаже препъникамъкът на цялостното сирийско регулиране. Русия обаче разширява контактите си със Саудитска Арабия и кулминацията на този процес бе историческото посещението на саудитския крал в Москва миналия месец – първото в летописа на двустранните отношения. Двамата с Путин няма как да не са говорили за Асад. С многопосочните си ходове Русия създава впечатление, че търси сирийски гарант за своите интереси извън Асад, може би дори извън шиитска общност в Сирия, може би и сред сирийските сунити. Нищо чудно, ако тя води тиха дипломация, за да намери гарант на сирийските си интереси и извън самата Сирия. Това не звучи нелогично като знаем еволюцията на руско-саудитските отношения. Но това неизбежно ще доведе до напрежение със съюзника Иран по линия на Астанския формат. То и без това вече е факт според някои съобщения и интерпретации. Техеран се противи на руския проект за нова конституция и парламентарни избори, защото се опасява, че те ще бъдат спечелени от мнозинството сунити. Така в този формат ще се появят пукнатини, които в някакъв момент може да прераснат и до разрив. Така че възелът „Асад“ заплита отношенията не само между противници, но и между съюзници.

Но ако Путин не намери друг сирийски гарант, Асад остава незаменими. И този възел едва ли ще го видим разплетен.

Вторият възел е кюрдският. Той засяга такъв аспект от сирийското регулиране като типа държавно устройство на Сирия – унитарност, федерация или конфедерация. Сирия най-вероятно ще върви към федерализация със значителни автономни общности. Съответно нейните кюрди, които са втората етническа общност (9% от населението) ще искат по-висок статут и повече права – поне широка автономия. Но точно това съседна Турция чувства като национална заплаха заради собствените си кюрди. Тя се опасява, че успехът на сирийски кюрди ще засили сепаратизма на турските кюрди, които и без това са във война с турската държава. За себе си обаче Турция трябва да разплете едно противоречие. От една страна, тя е съгласна на федерализация на Сирия, защото това ще засили местно самоуправление, което в някои гранични райони неизбежно ще бъде протурско. От друга страна обаче президентът Реджеп Ердоган не иска и да чуе федерализацията да се разпростре и върху кюрдските райони на Сирия. Между другото кюрдските си антипатии Ердоган демонстрира на срещата в Сочи, поради което руската инициатива за Конгрес на сирийските народи в Сочи се отложи – Ердоган не желае да види сирийски кюрди сред 1300-те участници във форума. Така или иначе Анкара много трудно ще има възможността да наложи дискриминацията на сирийските кюрди в хода на дебата за следвоенното устройство на Сирия, съответно и в бъдещата конституция. Ако пък успее да парира претенциите им в хода на регулирането (примерно бутафорна автономия или полу-самоуправление), сирийските кюрди едва ли ще се помирят и нищо чудно да отворят втори кюрдски фронт срещу Турция.

В същото време кюрдският аспект на сирийското регулиране има измерения, които отиват отвъд Сирия и Близкия изток и дори засягат други континенти. Известно е, че САЩ подкрепяха военно сирийските кюрди срещу ИД въпреки острите възражения на Реджеп Ердоган. Да, Вашингтон вече обяви, че спира въоръжаването им, което бе турско искане, но продължава политическата си подкрепа за тях. Според всеобщото мнение това се прави по две причини. Първото е със засилването на кюрдския фактор да се изтъргува в преговорите такова регулиране, което да намали влиянието на Русия, Иран и шиизма в Сирия. Второто, разбира се, е самият Ердоган – той да бъде притискан към отслабване на авторитаризма си, към охлаждане на отношения с Русия и изобщо пълноценното връщане в лоното на Запада от времето на Студената война. Очевидно в тази посока работи повече обамовата „дълбока държава“, отколкото самата тръмпова администрация.

Играта на Вашингтон обаче е крайно рискована и за НАТО, доколкото Турция е много важен член на алианса. Явно „дълбоката държава“ смята, че има още ресурс да разиграва сирийската кюрдска карта, а Турция ще може да преглътне още горчиви хапчета заради крайната цел – интересите на Запада в Близкия изток. Нищо чудно обаче във Вашингтон да не отчетат кога ще прекрачат червената линия на Турция. И ако с негова помощ сирийските кюрди получат статут, който Анкара възприеме като национална заплаха, никак няма да е изненадващо, ако тя реши да замрази членството си в НАТО. И да мине към по-високо ниво на конфронтация изобщо със Запада, дори към „студен мир“ с ЕС , което не е изключено да засегне и българо-турските отношения.

Третият възел е сблъсъкът на интереси на регионалните и глобалните сили. По време на срещата на Г-20 в Хамбург това лято Владимир Путин сподели следното пред ТАСС: „Много неща са свързани с противоречията между страните в (близкоизточния) регион. Всички имат своите безпокойства, своите предпочитания, интереси, при това законни интереси, и към тях трябва да се отнасяме именно така – като към законни интереси. Трябва да търсим компромиси.“

Възможни ли обаче са те, след като тези законни интереси са непримирими? Един от сблъсъците на регионалните играчи е между Саудитска Арабия и Иран. Кралството претендира Сирия да бъде негово протеже, доколкото мнозинството й население изповядва неговия вариант на исляма – сунизма. Съответно Рияд едва ли ще отстъпи от претенцията да се гарантират правата за власт на сирийските сунити. На своя ред Иран воюва да съхрани Асад и по възможност да разшири сферата си на регионалния влияние, в която вече са попаднали Ирак и отчасти Ливан с шиитското движение „Хизбула“. Ирак, Сирия и Ливан са необходими на Иран заради „свещената война“ срещу еврейската държава. От това иранско възприемане на Израел лъха на патологичност, но това са реалностите. В същото време опасенията на Иран, че Сирия може да се превърне в мини подобие на теократичната Саудитска Арабия не са лишени от основание (въпреки разкрепостяването на кралството, което предприема младият престолонаследник Мохамед бин Салман). Очевидно компромисът тук е да се гарантира както правото на сунитите върху властта в Сирия, така и правото на шиитите също да участват в управлението, но най-вече да се гарантира имунизирането на шиитско малцинство от гонения и насилие заради асадовския дял от сирийската история. Дали обаче това е възможно?

Що се отнася до третия голям регионален играч Турция, както вече бе споменато, тя ще определя отношението си към другите страни и самото сирийско регулиране според кюрдския фактор.

Последните месеци станахме свидетели на един парадокс в Сирия - успехите срещу „Ислямска държава“ и изобщо на междусирийското помирение затегнаха още повече възела на регионалната враждебност. Ирански бойни части и подразделения на „Хизбула“ се появиха чак в южна Сирия, за да разгромят ИД – тоест до израелските граници. Техеран вече вижда свои военни бази в Сирия, включително недалеч от границата със съседен Израел. Няма как Израел да приеме това със скръстени ръце. Поради чисто географски причини той възприема като реална запраха всякакво иранско военно присъствие в Сирия. И вече нанася удари срещу позиции на „Хизбула“ в Сирия, че дори и на сирийски подразделения. САЩ твърдо стоят зад Израел и несъмнено ще го подкрепят при военни действия срещу проиранските сили. От изказването на Путин става ясно, че руската страна възприема като законни тези страхове на Израел – неслучайно Путин и Нетаняху водят често телефонни разговори. Не е случайно също, че Русия се съгласи гаранти на южната зона за деескалация, която граничи с Израел, да станат и САЩ – освен самата тя (и Йордания). С една дума сирийското регулиране ще трябва да се зачита и израелските интереси, които обаче са в разрез с иранските. Това зачитане обаче неизбежно ще бъде затруднено от антиизраелската вълна в арабския свят зарази американското признаване на Ерусалим за еврейската столица.

Накрая стигаме до глобалните сили. Русия несъмнено ще работи да съхрани влиянието си в Сирия, оттук и Близкия изток и Източното Средиземноморие. САЩ обаче действат за торпилирането на това влияние и в по-далечна перспектива да си възвърнат загубените позиции. Не ще и съмнение, че Русия ще се стреми към такова регулиране и сирийско бъдеще, което да отговаря на нейните интереси. Не ще и съмнение, че Вашингтон ще се стремят към такова сирийско регулиране, което да гарантира неговия, а и израелския интерес.

Съществува ли изобщо сирийска формула, която да изведе противоположните интереси на засегнатите страни в равновесно положение? 

Юри Михалков, журналист от Международния отдел на БГНЕС.