В резултат на редовно проветряване на високите управленски етажи в здравеопазването през последните 22 години здравният статус на нацията се влошава прогресивно.
Цените на лекарствата този път завъртяха не само поредния скандал в сферата на здравеопазването. За първи път се създаде и парадоксалната ситуация, в която здравен министър открито и яростно е атакуван не от заинтересованите страни в сектора, не дори от опозицията, а от представителите на политическата сила, чийто мандат изпълнява.
Това няма как да не провокира редица въпроси:
- Изкупителна жертва ли е министър Константинов?
- Или попадна в капана на сблъсъка между икономически и политически интереси?
- Или отново сме свидетели на тоталната липса на комуникация в управлението на страната – не само между институциите, но и между членовете на един и същ (министерски) кабинет?
Още по-интересното в случая обаче е, че в публичното пространство, морална подкрепа д-р Стефан Константинов получи не от друг, а от политическия си опонент (по презумпция) и колега по професия – бившия министър на здравеопазването професор Радослав Гайдарски. В неделя (сутринта и вечерта) от ефира на двете най-гледани национални телевизии професорът открито заяви, че няма никакъв смисъл от смяната на д-р Константинов!
Ако в тази конкретна обстановка на “висящата оставка” или уволнение
отговорността за гафовете бъде прехвърлена върху личността на здравния министър,
то това би било доказателство за поредната грешка на управлението. Управление, което не може да подбере кадрите с необходимия опит, умения, квалификация и морал, за да се осигури нормалното функциониране на държавата. Засега в тази посока теглят и вчерашните признания на премиера Бойко Борисов, според когото д-р Константинов “не бил в час” и “все някой друг трябвало да му вади горещите картофи”.
Ако обаче министърът бъде оправдан с грешките на системата, то пак въпросът опира до капацитета на управлението да разчисти затлачвалото се се през годините блато и да организира системите по ефективен и целесъобразен начин, гарантиращи защитата на публичните интереси. Патова ситуация, изходът от която би бил или изнамирането на някакво чудо (на каквото може би министър-председателят се надява, давайки отсрочката на министър Константинов), или пък някакво ново шокиращо събитие, което да отклони вниманието на обществото.
Чудо едва ли ще се случи. По-лошо обаче ще бъде, ако общественото внимание пак се отклони от здраво бълбукащите проблеми в блатото на българското здравеопазване. А изглежда, че заинтересованите лица, икономическите им интереси и техните лобита имат много сериозен интерес това силно заблатено статукво да бъде поддържано.
Защото статуквото, наложено през последните 20 години, предполага, че един здравен министър ще се задържи на поста около година и половина – проста сметка, която всеки може да направи като вземе предвид, че
от 1990 година насам през министерското кресло са преминали 15 министри и нито един с пълен мандат
На фона на рекордите на “синия” д-р Петър Бояджиев (21 май 1997 – 21 декември 1999) и на “червения” проф. Гайдарски (17 август 2005 – 24 април 2008), направо звучи абсурдно, че здравните министри в периода 1944-1990 година са едва шестима.
Доста обезпокояваща тенденция, безспорно. Защото се оказва, че няма значение нито стабилността на съответния кабинет, нито конкретната обществено-икономическа ситуация, нито факта, че няма правителство през тези 22 години, което да не е твърдяло, че здравеопазването и здравната реформа са ключови приоритети.
В резултат на редовно проветряване на високите управленски етажи в системата и нереализирана здравна реформа в рамките на вече две десетилетия, здравният статус на нацията се влошава прогресивно, а качествените медицински кадри бягат от страната.
България заема едно от водещите места по брой случаи на смърт по предотвратими причини,
държи първенството по сърдечно-съдови заболявания въпреки световните постижения на сърдечно-съдовата ни хирургия, броят на лекарските грешки се увеличава прогресивно, но пък цените на лекарствата изпреварват европейските. Случайно ли?
Ако проследим поредицата от опити да се намери правилният здравен министър и ефектът от действията на добрите професионалисти, седнали на министерското кресло, можем спокойно да направим заключението, че или някакви свръхестествени сили изведнъж превръщат всеки “отличен” избор в лош управленски кадър, или че има нещо кардинално сбъркано в системата на българското здравеопазване. Или, може би, просто трябва да се смени повърхностният подход към проблема “здравеопазване” и да се осъзнае комплексността на системата. Тогава назначаването на лекар на министерски пост би прозвучало точно толкова абсурдно, колкото и назначаването на дългогодишен пациент на същата позиция.
Някак съвсем логично изглежда, че когато лекар ръководи реформите в сектора, те ще имат твърде фокусиран характер, а много от административните проблемите, обхващащи полета на неособено голяма компетентност, ще останат на заден план. Когато разгледаме профилите на всичките ни здравни министри през годините на демократично развитие на страната е започва да се изяснява
защо чергата на “здравната реформа” е разтеглена в посоките на сферите на медицината,
чийто представители са имали шанса да стигнат до министерското кресло – защо най-доброто заплащане в системата и най-сериозните средства са насочени към хирургията, инвазивната кардиология, трансплантациите, защо НЗОК не играе почти никаква роля на стоматологичния пазар, а акушер-гинеколозите най-сетне съвсем легално и спокойно могат да прибират щедрите благодарности на родилки и техните близки.
Не че през годините не са положени усилия, за да бъде модернизирано българското здравеопазване. Напротив. В резултат на 20-годишните Сизифови усилия, днес имаме една компилация от различни подходи, методи на финансиране и принципи на работа. Една система, в която не се знае кой за какво отговаря и кой на кого се отчита.
Лекарите се превърнаха в търговци
– било то еднолични (от типа “общопрактикуващ лекар” или специалист с частна практика) или колективни (работещи в търговско предприятие “болница”). Пациентите станаха клиенти, чието единствено право е да финансират системата по най-различни схеми (къде повече, къде по-малко официални) и да плащат не само за своите нужди, но и за тези на хитрите си събратя, решили да си спестят здравните вноски.
Спешната помощ – самата тя се нуждае спешно от помощ, а набавянето на необходимите лекарства става най-бързо и евтино в съчетание с екскурзия до някоя съседна държава.
Темата за лекарствата, около която върви и последният скандал, спокойно може да бъде разглеждана като една от ключовите хоризонтални връзка между българските правителства от последните 20 години. В опитите си да откъснат здравеопазването от “Семашко” тези правителство го отвориха като поле за реализация на съмнителни икономическите интереси, като пазар, на който дори и световната финансово-икономическа криза оказа твърде малко въздействие.
Защо тогава се учудваме, че министърът на здравеопазването в България (без значение на името му), който вече 20 години е поставен между частния и публичния интерес, между нуждата да проведе реформа и политическия натиск, между възможността да осигури бъдещето си на професионалист и да бъде низвергнат от “своите”, традиционно се намира между прокуратурата (ДАНС) и икономическите лобита? И не е ли крайно време реформата в здравеопазването да започне от горе-надолу, а именно – от организацията на управлението в сектора…
