/Поглед.инфо/ Известна е старата фраза, че за Балканите е важно да се държи барута сух. Но не е забравено и че „Македония е ябълката на раздора на Балканите”. Явно нищо старо не е забравено. Поне такъв извод може да се направи след проведената преди дни среща на върха на ЕС в Бърдо, Словения.Още повече, че на втория ден към срещата на лидерите от страните-членки на ЕС се присъединиха и лидерите на страните от Западните Балкани, повечето от които си имат своите стари съседски проблеми. Оказа се,че „ябълката на раздора” отново е център на внимание, поне през втория ден, а България за пореден път бе поставена в кръгова отбрана. Някои анализатори дори пъбързаха да заявят, че „България остава изолирана и неразбрана”. Независимо, че президентът Румен Радев се постара да отстои при срещите си с водещите лидери на ЕС, с Меркел, Макрон, Зоран Заев и домакините.единодушно одобрената от всички политически сили и институции българска позиция относно т.н. наше вето. Говорил е за „възродителен процес”, за нарушаване на права на етнически българи, за унищожаване на българското културно-историческо наследство, за нарушения в процеса за преброяване, които опорочават волеизявленията на онези граждани, които имат българско етническо самосъзнание и са се осмелили да го заявят, за език на омразата в медии и нституции, за фалшифициране на историята, за необходимост от отказ от идеологията на македонизма и т.н. Определено София е променила тактиката си като се е насочила към „разбираеми за Брюксел аргументи” за своята позиция Вместо да вади исторически факти, документи, лични заявления на наши герои-революционери, публични личности и политици от миналото, както и творци във всички области на науката, военното дело, дипломацията, културата и обществения живот, България отстоява човешки права, говори за натиск и насилия спрямо етнически българи на тероторията на РСМ.Безспорно е, че това си е политика от 1945г до наши дни. Само дето няма концентрационни лагери, където са били въдворени повече от 100 хил граждани от Повардарието само защото са казвали, че са българи. Около 30 хил са убити по същата причина. Цветът на гражданството. Документите, фактите, спомените имат своята стойност и значение, но наследниците на т.н. велики сили, осакатили териториално България на Берлинския конгрес и при Ньойския договор, не са подвластни на аргументи в стил „национална кауза”. Интересите си остават привилегия за големите. Но не бива да се забравя, че налагането на становища на силните на деня няма как да стане, ако на място няма т.н. слугинаж. Било е и днес го има. Сега позиции се налагат чрез лица за влияние, дори цели партии, които в името на лични интереси и властови позиции са готови да обслужват чужди интереси, да загърбват национални цели и достойнство. Народът го нарича предателство.

След Бърдо обаче остава да виси „със страшна сила” един въпрос. Кой е дал идеята за включване на българите в конституцията на РСМ като добавка към другите упоменати там етноси? Нашето МВнР имали такива искания от страна на граждани на РСМ с българско самосъзнание. Нима в нашето МВнР не знаят, че в конституцията на Скопие са изброени различни етноси като „части от народи на съседни страни” и на тях им се гарантират съответни права. Кой гарантира на България, че включването на българи в конституцията на РСМ ще бъде като „държавнотворен народ”, а няма да се приемат като малцинство? Което може да даде основания за реципрочност. Като се знаят примери от последните години нима не е ясно защо Скопие побърза чрез своя външен министър Буяр Османи да се съгласи без помайване за това „искане” и със задоволство да подчертае, че „значи България се е отказала от твърдението за „един народ в две държави”.

Кой е попитал българското общество дали ще приеме такава трактовка и ще се откаже толкова лесно от каузата Македония? Ще се задоволи ли обществото ни с витиевати фрази за обосновка на недопустими компромиси по отношение на договорките със Скопие? Или ще се разчита на недоказана незаинтересованост от страна на новите поколения? Въпроси към образователната ни система. Ако управниците ни бяха гледали поне постановката на НТ „Иван Вазов”, „Народът на Вазов”, щяха да разберат какво мислят интелектуалците на България за дилемата Македония. Ако бяха чули аплаузите и виковете „браво” на публиката, с които тя изпрати актьорите и авторите на тази постановка, щяха да разберат, че нищо не се е променило от 1913 година. И днес звучат гръмогласно словата на Патриарха „Де е България” и утехата му към българите, че „жив е българският Бог, жив е” От това са се нуждаели събраните под балкона на дома му покрусените след загубата на Одрин, Беломорието и Македония българи.

Известно е, че и в миналото не сме имали доброжелатели сред съседите, напротив, забивали са ни нож в гърба. В Белград тогава са хулели Иван Вазов за „шовинизъм” и национализъм” и са изпратили войските си срещу нас след победната Балкански война, която е водена в името на Македония. А превземането на Одрин ги е извадило от равновесие и ножът е бил наточен. Днес чуваме гръцкият премиер Мицотакис да казва, че ветото на България е „ненужно усложнение”. Това от съсед, който също е изпратил войски срещу нас през онези години, когато сме бленували за Обединена България. А Царят се е наричал Цар на всички българи. Намери ли възможност нашият президент в Бърдо да размени няколко думи с Мицотакис и да го уведоми, че след като Гърция 20 години отстояваше античната си история пред Скопие, 20 години извиваше ръцете да се приемат нейните условия, за да вдигне своето „вето” по пътя първо за НАТО, после за ЕС, защо сега с чувство на превъзходство поради добре свършено свое дело, си позволява да взема страна и да ни поучава, че „ненужно” усложняваме ситуацията? Президентът умее дипломатично да се изразява и да не създава излишно напрежение, нали? Дори не признава за натиск от страна на големите в ЕС и САЩ, а говори за пропуснати възможности в предишното управляние, когато се е загубило време в предоверяване на „западния ни съсед”. Но може да се поинтересува дали наистина Гърция е признала македонски език,, според Скопие, защото в Преспанския договор било записано, че е южнославянски. Ние къде сме били тогава? Послушали сме „експерти”, че сме нямали основание да бъдем наблюдатели на преговорите за Преспанския договор.Поне щяхме да видим на живо как се отстояват интереси и как се загърбват български интереси чрез ново име на съседна държава и дори се определя езика й. Поне така твърдят в РСМ.Пример дава президентът на Хърватия, който поставя въпрос на сръбския президент Вучич за учебниците в Сърбия, където се казвало, че „сръбски, черногорски, хърватски, македонски, български езици са южнославянски”, но хърватите и черногорците казвали, че езика им не е сръбски. На Балканите се спори и за езиците, но отделянето на македонския от българския език си е политика.Такава е от 1945г.

Тъжното в цялата наша сага с РСМ е, че натискът от страна на САЩ и ЕС е по отношение само на България.В Скопие дори в официоза „Нова Македония” се пише, че ЕС е на път да изгони България от съюза заради неотстъпчивост от заявени позиции и поставяне на условия за вдигане на т.н. вето. „Историчари” говорят, че страната ни е „застинала в Санстефанска хикция и не може да приеме новите реабности”. Управляващите в Скопие са убедени, че „само международен натиск може да промени ситуацията”. Това при положение, че не е тайна задоволството на страни като Франция, Нидерландия или Дания, които всъщност не са съгласни с разширяване на ЕС на този етап и без угризания се крият зад гърба на София. Разбира се, че не го изразяват гласно. Напротив, всички сочат с пръст България и я укоряват за т.н. вето, но на практика изобщо не са готови за разширяване. Макрон го казва открито – преди разширяването трябва да има реформиране на ЕС. Дълъг процес! И за двете няма срок. Декларацията от Бърдо е красноречива - приобщаване чрез инвестиции, до 30 млрд. и без срок за присъединяване. Така се доказва роля и влияние на ЕС, „отстрелват се” Русия и Китай от региона, а балканските страни се поощряват да се обединяват на място. На САЩ се демонстрира, че това е европейска територия и проблемите се решават от ЕС. Дали? След Косово и военната база „Бондстийл”? Поне да бяха чули думите на португалската представителка, която по време на председателството на Лисабон каза, че е „редно да се чуе и България по казуса, защото исторически се доказва, че и историята е обща, и езикът има общи корени”.

За нас остава да си спомним, че сме били успешни само когато сме използвали благоразумно и своевременно недоразумения и противоречия между великите, за да постигнем цели като обединение, независимост, приобщаване на Добруджа към Отечеството. Не е нужно надскачане, резки движения и предоверяване.Само бързи реакции, и изпреварващи информации. Ако се намери някой да стои зад гърба ни, добре ще е. Има шанс с липсата на желание сред страни-членки на ЕС за бързо разширяване. Процеси като приобщаване на балканските страни на собствен терен е новата визия на Брюксел за този европейски регион и това в някаква степен е в наша полза. За целта ЕС отново ще развърже кесията си. Но ако отклоним вниманието си от днешните деяния на властите в Скопие, от фактите за дебългаризация на населението в Повардарието, от преправянето или унищожаването на наши паметници и културно-историческо наследство, от посегателство върху идентичността на българите там, което наистина е изтънчена асимилация, това ще бъде оценено от обществото ни като предателска политика в стил Киряк Стефчов. В тази връзка трудно може да се приеме за далновидна позиция участието в Бърдо на експремиера Борисов, който като председател на партия-член на ЕНП заявил, че „нито една държава в спора с РСМ не е на наша страна, защото се пропусна през последните няколко месеца да се обясни точно какъв е проблемът”. Това го казва премиер,който за едва ли не няколко дни под натиск на новите съюзници, главно САЩ, подписа през 2017г Договор за добросъседство без конкретика и срокове за изпълнение, а после само чакаше някой да се сети да го изпълнява. Е, Скопие не се сетиха за такова задължение. Напротив, засилиха езика на омразата, на антибългаризма и започнаха да обикалят европейските столици да обясняват що за съседи са българите и как искали да им отнемят идентичност и език. Колко им трябва на големите, когато имат свои си интереси и знаят как се постига влияние. Да се зове за единство и обединение на обществото означава и да се отстояват националните интереси единно, с еднакви позиции и без упреци с вътрешно-политически привкус на международни срещи. Достатъчни са ни отглежданите лица за влияние.

Въпросът отново е какъв е изходът. Нищо повече от това да се чака как ще отиграе топката Скопие.Условията ни са ясни. Компромиси? И защо? Нима гърците не преговаряха 20 години със Скопие, пък чак после откриха път за НАТО и ЕС? Дори табели не поставяха по границите с РМакедония. И без притеснения какво ще кажат големите. Дори и от това да зависи даден личен просперитет. В случай,че искаме да имаме държава с достойнств и народ, който има поне една единна кауза.