/Поглед.инфо/ Коронавирусът шества из Европа. Няма и помен от традиционно бодряшките гласове на Брюксел в стил „Ние всички сме италианци”, както се изрази и Урсула фон де Лайен преди дни. Напротив, паниката се изроди в апели и обещания за национализации на предприятия, болници, хотели, авиокомпании с цел спасение на собствена икономика. Европейските държави по примера на Вашингтон потърсиха спасение в собствени сили, в национална изолация чрез затваряне на граници, за да приобщят народите си към непопулярни, но необходими за здравето на гражданите решения. Решения, които могат да отвеят в небитието принципи като съпричастност, сътрудничество, взаимопомощ сред съюзници от „клуба на богатите”. Но заедно с това да лишат от политическо бъдеще управляващите.

НАТО се умълча и тихомълком реши да отложи предвидени поредни мащабни маневри или учения, разбира се близо до границите на Русия. То и при предприемане на несъгласувани военни операции на Турция на територията на суверенна все още Сирия НАТО не счете за нужно да бъде гласовито и с ясни послания. Пактът няма идея за преодоляване на натрупващи се проблеми, определени като „перфектната буря”. Защото какво друго е икономическа криза, мигрантски потоци и коронавизус взети заедно и действащи по едно и също време? Западни анализи във водещи медии дават израз на опасения, че „Западът се разделя в себе си” и то докато инфовойната взима все повече жертви. Брюксел, както обикновено, реагира постфактум, но преди всичко с обещания за финансови потоци към членовете на ЕС. Позната практика, която не се следва от отчети за преводи и посоката, в която са текли и реализирани средствата. Ако са стигнали овреме.

И точно в тази суматоха испанският парламент последен в ЕС ратифицира кандидатурата на Северна Македония за членство в НАТО. Без да се събира в зала предвид ситуацията с пандемията. Някои край Вардара побързаха да го определят като „да си купиш фабрика на 8 септември”, но евроатлантическата ориентация на страната като цяло не се подлага на съмнение. Просто скептици нюхат ветровете на процеси, които вещаят промени в геополитиката и идеологията на глобализма. Което пък е усещане за привкус на промяна в световните баланси, избистрени от вилнеещия по цял свят вирус. Правителството в Скопие, макар и служебно, може да се похвали с членство в НАТО, лелеяно от поне десетилетие, но моментът явно не е подходящ за празненства. Парламентарните избори са отложени без срок за провеждане, лидерът на управлявалата до служебното правителстно СДСМ, Зоран Заев, говори за извънредно положение, Собранието /парламента/ приема закони за запазване цените на основните хранителни стоки и медикаменти, опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ приема грижата за здравето на гражданите като надпартийна задача и е съпричастна към предприетите мерки, президентът Пендеровски е в стихията си като върховна институция, която „държи здраво държавното кормило”, както се пише и в София. Но в София има и други гласове, които са наясно, че са безсмислени повече размисли и прогнози относно дейността на прословутата съгласно Договора за добросъседство между България и вече Северна Македония съвместна комисия за уточняване на историческите спорове и промени в учебниците по история. Процесът не само се проточи, той ще се проточва още месеци или повече, постигнатото като компромиси се забравя, а изявления на водещи политици във Вардарска Македония като президент, външен министър и дори Зоран Заев говорят, че нищо не се е променило в Скопие относно т.н. кражба на история и общи исторически герои. Каквито и думи на надежда да реди външният ни министър за „изпълнение на обещанията”, каквито и дарения да прави на организации и институции край Вардара, обикновено без много публика, каквито и слова за възхвала на съвместното ни председателство на Берлинския процес за Западните Балкани да казва, не може да се скрие, че София загуби инициатива, няма идеи как да се справи днес със ситуацията и политиката по т.н. македонски въпрос Повтарянето, че Македония е най-близкия на сърцето ни съсед, че делим обща история и имаме общи исторически герои не решава проблемите. Трябва да се признае открито, че както се решава за членството в НАТО, така ще се действа и за започване на преговорния процес за членство в ЕС. Западните ни партньори не се впечатляват от нашите емоции и сърцати национални каузи, чудят се защо се връщаме към Берлинския конгрес, който е потопил Санстефанска България, внушават на наши „лица за влияние”, че Бисмарк е идеологът на Освобождението на България през 1878 г и никак не се влияят от изразявани мнения, че по време на отварянето на присъединителните глави ще поставяме условия, за да се затварят. Видно е, че като се изпусне питомното, ще гоним дивото. Тогава? Да се денонсира Договорът? Да се направи опит за анекс към него? Да се махне с ръка, за да се запокити каузата Македония в дълбините на историята ни, защото имаме по-важни неща днес за решаване? Друг въпрос е дали ги решаваме в името на национален интерес. Или да се въоръжим с търпение, за да видим как ще се справят в новите геополитически условия съюзи като ЕС и НАТО? Като гледаме как Китай излиза от пандемията, как обедини народа си в кризата, как помага на онези, които го допуснаха в страните си съгласно проекта „Един пояс, един път”, как се противопоставя на хегемон №1, как с Русия ще изпращат общ екип на Луната и ще създават там база и т.н. няма да мине много време, за да се убедим, че светът е друг. Нормално е поне да построим магистрала до Скопие и да довършим започнатата още от времето на Цар Борис ІІІ ж.п. линия София/Скопие. Ако може и без европейски пари, по понятни причини. Другото е да изпълним „реквием за една комисия”, както вече експерт по т.н. македонски въпрос вече писа и да мълчим официално, както правим вече месеци по отношение на Скопие.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели