/Поглед.инфо/ „Ненаиграли се”, казваше баба ми, македонката, както бе известна в махалата. На нея децата в детската градина са пеели „лельо Зорке, молим те, дай ни супичка с фиде”, защото е била ненадмината в кухнята, майсторлък, донесен от Щип, Македония, където е родена в къща съседна на дома на Иван Михайлов, Ново село. Учила гимназия в родния град, пишеща до края на дните си на правилен български език, тя склопи очи с „ке”-кане в словата си и това не дразнеше никой. Преди Войната, естествено, със семейство с 4-ри деца е била принудена да се премести в Татковината с бохча дрехи след като са запалили една нощ кафенето на дядо ми заради „българщина”. „Ненаиграли се” казваше за някои, които повтаряха едни и същи действия, неприемливи за „люгето” и които тя осъждаше с цялата си емоционална македонска душа. Не се наиграха и до днес някои в Скопие, които за кой ли път тровят отношенията между нашите две страни с настоявания „България да признае македонския език и нация”, както се изрази в интервю външния министър на Вардарска, извинете, Р Северна Македония. Това е в основата на внезапно избухналата политическа буря т.е. скандал в Повардарието, този път за език, нация и най-вече „чий е Гоце Делчев”. Точно в разгара на коронавирусните неволи. И в навечерието на извънредни избори, които нямат определена дата за провеждане след като се отложиха от 12 април. Но политическата криза е явна и опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ, макар и не особено консолидирана, гласовито атакува управляващите по всички възможни линии. Включително и за „скриване от македонското общество” на условията, които София е поставила за започване на преговорния процес за членство на страната в ЕС. Условия, които не само не са нови, но са и решение чрез приета декларация на Народното събрание в София, т.н. „червени линии” по отношение на политиката ни към Северна Македония. Това е позиция и на правителството, и на президента Радев. Нищо ново няма в становище, че в България по никакъв начин и няма как да се търси каквото и да е малцинство, включително македонско, че езикът в Брюксел трябва да се определя и използва като „официалния език според конституцията на Р Северна Македония” и съгласуваната с Договора за добросъседство съвместна комисия за историческите и образователни противоречия да продължи работата си до намиране на решения за съществуващите проблемни въпроси. В същото време президентът Пендаровски от Скопие заявява, че не им трябвало ЕС, ако София не признае македонския език и македонската нация т.е. идентитето. Съзнава, че има западни сили, за които членството на Северна Македония в НАТО и ЕС е от такова значение, че някакви си там исторически и езикови спорове със съседна България не си заслужават вниманието и ще бъдат пренебрегнати в името на „да изолираме Русия от влияние на Балканите”. Неговата заплаха може да се чуе в Брюксел и току-виж да се притисне София, за кой ли път, да се съобразява с приоритетите на Съюза. Вече има членство в НАТО. Има ли кой да разбере и застане на страната на България в ЕС при такива обстоятелства? Там са същите онези държави, които сътвориха решението на Берлинския конгрес след Освобождението ни и фактически поставиха началото на битките ни за каузата Македония. И за Одринска Тракия, да не се забравя. Голяма и благодарна на Русия за освобожданието България не се вписва в игрите за влияние в региона. Нашият Договор за добросъседтво не намери място в приветствените слова и разни декларации на Брюксел за „напредъка на Северна Македония по пътя към НАТО и ЕС”.Явно се счита, че само Гърция с нейния Преспански договор е пътеводната звезда на Скопие за тези съюзи. Ами да, за 20 години Атина зариби Повардарието с икономическо влияние и бизнес, прикотка гражданите да летуват предимно в Гърция, въпреки не винаги доброжелателното отношение на гърците към това население, съдейства за построяването на магистрали Белград-Скопие-Солун - Атина, не се притесни от десетките ТВ-канали и различни медии на Белград, които поддържат на сръбски духа на носталгиците по бивша СФРЮ и накрая подписа договор, с който гарантира всички свои претенции към Вардарска Македония, включително смяна на името. В период, когато нямаше нито една табела, която да сочи къде е пътя за границата, защото не се приемаше името Македония. Ние пък заявихме, че нямаме отношение към преговорите за Преспанския договор, на който в Скопие се позовават, че признал македонския език и нация, което било доказателство за приемането му от международната общност. Ние не построихме нормален път до Скопие, не предприехме усилия да възродим същестуваща още от преди Войната ж.п. линия до македонската столица през Гюешево, няма наши ТВ-канали, които да оперират на територията на Северна Македония, няма наши медии там, има дребен бизнес на лична основа и само много българи-туристи в Охрид, защото това е бил нашия Ерусалим и е останал спомен в душите и сърцата ни. Има и млади хора, които учат безплатно в България, има и граждани на Северна Македония с български паспорти, но дали това е достатъчно, за да се противопоставим на т.н. език на омразата, който тежи и спъва добросъседството? Явно не щом като днес отново се говори за „възгледите на България допринасят за това македонската страна да вдигне гарда с чувства на недоверие към България и българската политика”. Казва го Драги Георгиев, съпредседател от страна на Северна Македония в съвместната комисия по историческите и образователни въпроси. Комисия, която 6 месеца не заседава, защото „предстоящите избори в Македония ще повлияят политически върху дейността”, както се изразяват в Скопие. Но всъщност комисията се спъна с личността и делото на Гоце Делчев и по този въпрос явно няма да има разбирателство. Как да се признае и език, който е създаден с „декрет на 2 август 1944г на сръбска територия”, както заявява Вида Боева, дългогодишната съратница и сътрудничка на Иван Михайлов в Рим. Да се иска признаване на език отвън и да се казва, че ООН го е признал, когато това са времената на Титова Югославия е най-малкото несериозно, защото политиките на Тито по отношение на България и т.н. македонски въпрос не са тайна. Както и механизмите за постигането на „да се отдели Македония от България”. Постигнато и чрез ликвидиране на десетки хиляди българи в днешна Северна Македоия след Войната. Помни се и Кървавият Божик през 1945г, колкото и това да не е тема в Скопие днес. Вида казва, че „в Европа не се ходи с Титови слогани” и е права. Историческите факти и документи не дават възможност да се търси от македонска страна историческа равнопоставеност и такъв баланс, че Гоце Делчев да се признае за македонец, например. А пък да се позовават на Пейо Яворов, който е написал в биографията на Гоце Делчев, че „в негово лице македонският народ видя най-близкия , най-лоялния, най-обичания учител, приятел и син” /служебен премиер Оливер Спасовски/ е даже смешно. Чирпанлията, освен че е велик български поет, е и революционер, съратник на Гоце Делчев, който е оставил незаличима следа в борбите за освобождение на Македония от османско робство в период, когато никой не е делил народа на македонци и българи. Той е един. Яворов е склопил очи с пистолет, даден му от приятеля Тодор Александров. Онзи Тодор Александров, велик лидер на ВМРО, който е казвал, че „ако някой каже, че не съм македонец, ще му извадя очите. Ако каже, че не съм българин, ще му отрежа главата”. Дейците на ВМРО като цяло са се определяли за българи. Ако е имало колебания при някои, то е само по отношение дали Македония да се присъедини направо към България или да остане независима, защото са знаели, че великите никога няма да приемат голяма България. Считали са, че след освобождението независима Македония чрез икономика, култура и преки връзки ще успее да се присъедини с майка-България. Кой може да ги вини за идеи, звучащи логично? Още повече, че България по това време явно и зад кулисите, поради претенции на външни сили, всячески е подпомагала борбите за освобождение на Македония.
Днес, независимо, че държавният секретар Майк Помпео разговаря с президента Пендаровски и го уверява, че Вашингтон стои зад правителството в Скопие, има сили, които нямат сметка Северна Македония да извърви пътя до Брюксел, подкрепяно от София, преди тях. Печели се време, което е тактика, често използвана в политиката. Въпрос на национални интереси. Ако се нажежат отношенията с България с претенции, които засягат изконни български интереси и режат корени, тогава една по-твърда политика от страна на София би проточила преговорния процес на Северна Македония. Но западните сили бързат да наложат влиянието си на Балканите и това може да се окаже пагубно за София в отсечката, в която остана единствената възможност да защитим наши исторически / и не само!/ интереси. Ще се издържи ли на натиск? И кой ще ни подкрепи? Нужно е време за катарзис в Скопие, явно. Но за разлика от гърци и македонци, ние нямаме лоби зад граница, известно е. Какво означава външният ни министър да казва „имаме интерес те да признаят историята, а в същото време ние трябва да признаем днешните реалности”? Означава ли това, че България трябва да направи такива болезнени компромиси т.е. отстъпки, които обществото ни, най-вече наследниците на предците ни от Вардарска, Егейска Македония и Одринска Тракия няма как да приемат? Знаят се лицата, които у нас активно играят ролята на първопроходци за такива политики и отстъпки в разрез с наши цели и интереси. Не е само Ивайло Дичев. Знае се, че те моделират позиции по нареждане. А ако имат и медийно присъствие или са водещи по ТВ-канали, тогава става сложно за отстояване на „българщина”. Лъч надежда има в интервюто на премиера ни пред ТВ„Сител” в Скопие, който отстоя българските позиции така, както са формулирани в „Рамковата позиция на Народното събрание”, въпреки изпуснатото /дали съзнателно?/, че „не зависи само от мен”. Направи го по познатия начин, по народному и звучеше искрено. Но дали няма да отстъпи, ако има телефонен разговор, например? В геополитическите игри по-често сме били губеща страна, с която не са се съобразявали. Тогава „загубата на Македония” ще е окончателна, а апологетите на такава политика, както и да останат в историята, ще са си оплели кошницата. Малка утеха е, че във Вардарска Македония има хора като Денко Малевски, външен сътрудник на президента Пендаровски /той се отрече от него/ и първи външен министър на Р Македония, който заяви, че „македонците и българите са един народ и Илинденското въстание е бунт на българското население”. Допълни, че „Гоце Делчев и Кръсте Мисирков са българи”. Ами да, този Кръсте Мисирков е бил член на Българската национална партия, представител на българите и гагаузите в „Съвет на страната”, Молдова през 1917г и е отговарял за малцинствата в този Съвет. Преподавал е в Кишинев, а е и деец на ВМРО в годините на борбата за освобождение на Македония. За Гоце Делчев не е нужно да говорим, въпреки, че „вие си имате Левски и Ботев”, както се изразява цитираният вече Драги Георгиев. България няма как да се откаже от нито един свой исторически герой. Може да направи само стена с имената на онези българи от Вардарска и Егейска Македония, от Одринско, които са отдали живот и дело в името на България. Борисовата градина е подходяща да се постави такава стена, за да се знаят от всички хилядите имена на политическите дейци, учени, творци на културния фронт, дипломати, висши военни, лекари, юристи, революционери от ВМРО, които са останали българи до гроб, родени най-вече в днешна Северна Македония. Така не само се пази историческа памет, така се защитава „българщината”. Струва си усилието, ако искаме да ни има. А дали ще устоим на натиск? И дали ще се получи в крайна сметка катарзис в Скопие? Ами да помогнем,
