Нови стратегии, стари въпроси

/Поглед.инфо/ Напоследък нашето Черно море стана особено модерно. Не само започнаха в него да се прескачат често-често всякакви натовски морски съдове, не само у нас се чудят как да отдалечат идеи за разполагане на морски бази в наши пристанища, за да не се срива още по-бързо туристическия ни бизнес, но и старите врагове, а днес близки приятели Русия и Турция правят общи учение в този, оказва се, приоритетно важен за геополитическите играчи басейн. Някак изпревариха, по обясними причини, НАТО в желанието им да диктуват правилата и в Черно море. Дали е демонстрация на воля, сила или предупреждение, няма значение. Те си знаят причините. Но ние сме в ситуация на потърпевши, защото каквито и успехи да постигне едната или другата страна, ние оставаме терен за сблъсък. А, както казват, където се сблъскват големите, страдащи са малките. Морето ни граничи с Украйна и Русия, превърнали се не без западна намеса в настръхнали един срещу друг съседи, които от говорещи един език сега се гледат свъсили вежди. Това си е, от където и да се погледне, опасност за региона не само на Черно море. Дали ще бъде изолирана Русия, дали ще се поддаде на провокации или ще намери верен отговор на налагани нови правила в геополитиката е въпрос не за всеки новопръкнал се експерт. В тази връзка да не се отдава обществено внимание на военните стратегии на големите играчи, които имат своите промени и адаптиране към условията на различния свят, в който живеем, си е меко казано безотговорно. Защото, оказва се, в тези стратегии думата „война“ се споменава толкова често, че всеки мислещ човек би се притеснил не без основание. Дали тези стратегии, на които се дава гласност, са основните или са само част от водената т.н. психологическа война с цел сплашване, е допълнително усложняване на ситуацията. Защото преценката коя е истината днес не е лесна задача. Ако САЩ представят официално своя нова военна стратегия на конференция във Вашингтон, а тя била „приета с изненада в средите на отбраната“, това не е нищо друго освен най-малкото повод за размисъл сред заинтересованите. Без да са сигурни, разбира се, коя е истинската цел на представената от ген. Дейвид Голдфейн, началник ГЩ, военна стратегия. Защото, както пишат в Анкара, тя „цели тайното проникване и унищожаване на важните военни съоръжения на противниковите страни“. За такива, разбира се, са посочени в прав текст Русия и Китай, които са главна опасност за Вашингтон. Да се каже, че „по земя, море и въздух и със специални сили тайно ще се прониква в тези страни и то без да се срещат с военните сили на противника“ е толкова озадачаващо, че чак звучи нереалистично. Известно е, че през последните години САЩ, след горчивия опит от Ирак и Афганистан, предпочитат да използват на терен чужди местни сили и да не излагат на опасност свои военни, но да се разработват операции, които избягват „срещи“с противника е нещо наистина ново. Били отделили 135 млрд дол за тези цели, казват турски анализатори, но и те не са наясно как с F-35 начело, ще се избегне пряко съприкосновение с врага и дори ще бъдат поразени „слабите места на противника“. Може и да има момент на изненади, може и да се цели „придобиване на асиметрично преимущество“, за да не се позволи на противника да вземе своевременни мерки, но в такива случаи на Балканите се казва „да си правиш сметка без кръчмар“. Изглежда като онова с фалшивите новини, които имат свои други цели. Да се говори за „пълна секретност“ в днешни времена също е относително като понятие. Вероятно е някакъв сигнал, който просто предизвиква в стил „ние сме тук и няма да се откажем“. За Анкара F-35 е тема на дискусии, защото на този етап Вашингтон отказва доставки на този самолет, ако Турция не се откаже от придобиването на руските С-400, но едва ли цяла лансирана стратегия има за цел само страната на Ердоган. Разширяването на напрежението по цял свят е видно и такива стратегии го доказват допълнително. С икономически, политически, психологически натиск, а и чрез лансирането на различни стратегии се намира начин за „ограничаване на противника“. Но изводите, които се правят са, че в период на кризи, разпад на държави, напрежения в редица региони по света такива послания с нови стратегии, могат да станат причина за война. Но те не могат да определят изхода на войната. А може би „кучето е заровено“ в констатациите, че през последните години Вашингтон е заложил с много инвестиции на стратегически въоръжения и е пренебрегнал конвенционалните оръжия, които Москва и Пекин имат в по-големи количества /така са търсили „слабите места на нападателните системи на САЩ“/ и сега кормилото се обръща в полза на военнопромишления комплекс за производство на осъвременени старите т.н. конвенционални оръжия? Турските наблюдатели, които коментират темата, не са наясно с подробностите на новата военна стратегия на САЩ, но убедено твърдят, че тя е знак, че Вашингтон иска да нанася поражения без да се среща „тет а, тет“ с основните сили на противниците си, което е напълно разбираемо. Както е разбираемо и желанието на задокеанската военна промишленост да се развива в количествено и качествено отношение. Поне по този въпрос геополитическите играчи са на едно становище, няма спор. За нас остава да се питаме за пореден път „а къде сме ние“ и „какво да се прави“. Ние даже и не мечтаем за F-35, а дали 8 броя F-16, дори и нови, някак не звучи обнадеждаващо за нашата сигурност като знаем колко самолети имат съседите ни. Това е положението. Може пък да си останем само терен в тези геополитически противоборства, но дали ще има хора на него? Нашите размисли би трябвало да са по-различни от турските по въпроса.