/Поглед.инфо/ Не е лесно ориентирането в наслагващите се една след друга кризи в геополитиката през последните дни. Трудна е оценката, когато хибридните войни се водят от всички страни-играчи на международната сцена и навиците да се чете между редовете не винаги осветяват истината при случващите се нови взривоопасни събития. Потърпевшите са известни не от вчера, но битките за нефт, газ и амбициите „кой да води бащина дружина” по света не само не спират. Те се множат и носят не само тревога, притеснения и страх сред малките и изоставащи страни поради зависимостите им във всяко отношение. Те объркват картите на играчите до степен, че няма вече яснота кой ще се смее последен и дали може отново да има Ялта, където на масата на преговарящите свое място несъмнено ще има Си Дзинпин, а не например премиери на бивши империи.

Не може обаче да не се припомни, че Москва не случайно е запазила един паметник пред голям хотел от времето на Московската олимпиада от 80-те години на 20 век /реновиран естествено днес/, където има едни актуален надпис – „при война бащите погребват синовете си, а при мир синовете погребват бащите си”, което е естествения ход на живота. Никак, ама никак не е случайно, че този паметник на мира е до стоящия пред същия хотел огромен паметник на генерал Де Гол, какъвто рядко може са се срещне и във Франция. После може да се спекулира кой както си иска за подаваната ръка / макар и не с крепко ръкостискане/ на президента Макрон към Русия. Онази Русия, която прецизира до степен на замъгляване слова на оценка за случващото се между Иран и САЩ след убийството на ген Сюлеймани /добре познат в Кремъл/ и предпочита да призовава за деескалиране на напрежението и за намиране на решение чрез политически т.е. дипломатически средства. Иран е достатъчно доказала се с капацитет суверенна държава, която има своето хилядолетно минало като Персия, своите достижение и преди векове, и днес, с което основателно се гордее. Намесата във вътрешните й дела без специално искане е неприемлива позиция, особено за Москва, която има своите принципи – поддържане на връзки с всички страни,не само в Близкия изток, но и по света. Дори и да съществуват разнопосочни позиции във връзка с предизвикваните кризи. Достътъчно е, че само преди дни направи общи военни учения с Китай и Иран и подаде сигнали там, където могат да ги разчитат. Тя показва по ТВ не само организираните протести на студенти в Техеран, където като участник бе задържан за час от иранските сцецчасти посланикът на Нейно Величество Кралицата на Великобритания, но и масови протести тези дни в Лондон срещу война с Иран. Техеран подава сигнал по света кой стои зад протестите срещу аятоласите. Пък в Италия пишат, че има „скрита история зад убийството на Сюлеймани” и дават гласност на изказване на служебния премиер на Ирак Абдул Махди, който намира сили в обърканата ситуация в страната си след убийството на легендарния за шиитите, каквото и друго да се внушава, генерал и заявява, че е имало силен натиск от Вашингтон за отказ от сключена сделка с Китай и заплаха, че може да се организират не само протести. Могат и да се ангажират снайперисти, които да стрелят по двете страни и да възобновят онзи хаос, в който най-лесно се лови риба. Нещо, което напомня за 2014г и Киев. Как да се отсее истината в момент, която става въпрос за живот и смърт. Лична и държавна. Опасенията от разпад на Ирак и изолация на Иран не е медийна фейк-новина. Това е целенасочена политика и същият този Махди побърза не само да се срещне с турския външен министър Чавушоолу, но и да отиде за първи път в Ербил, Иракски Кюрдистан, където с лидера там Нечирван Барзани е обсъдил напрежението между Иран и САЩ, отношенията между Багдад и Ербил и провежданите протести в иракската столица. Не бива да се забравя, че кюрдските депутати не са били в Меджлиса /парламента/ в Багдад, когато се е гласувало решението всички чужди войски да напуснат Ирак. Позиция, която противоречи на политиката на Вашингтон за военно присъствие и контрол в Ирак, която е важна страна с добив на петрол. Иначе защо бе инвазията през 2003г?! А Анкара си има своя политика относно Иракски Кюрдистан, защото това засяга нейната цялост предвид наличието на кюрди в самата Турция и то с претенции, не винаги високо оповестявани, поне за автономия. Връзките Анкара/Ербил са известни и по-често свързвани с финикийски знаци и добри търговско-икономически отношения. В същото време Турция като цяло е сунитска държава и също внимателно прецезира думи относно шиитски Иран и едва ли е случайно, че не призна ген.Сюлеймани за мъченик, но почете паметта му. Призова за деескалиране на напрежението. Анкара винаги е поддържала с Техеран отношения на партньорство в търговията и е внасяла не малки количества петрол от там. Като Китай, разбира се. Друг въпрос е дали това има връзка с амбиции за водеща роля в Близкия изток, което навява мисъл за конкуренция „с ритане по кокълчетата”. В това отношение Саудитска Арабия и съюзници са по-напред с материала, въпреки информации, че е имало опит за нормализиране на отношенията Техеран/Иран с цел избягване на „топъл конфликт” и това е, счита се, една от причините ген.Сюлеймани, прегърнал идеята, да се пресели в по-добрия свят. Не убит, а ликвидиран заради подготвяни нови операции, засягащи интереси на Вашингтон. Всъщност очаквал отговор от Риад в Багдад, където е ликвидиран, за нови виждания относно отношенията в региона. Поне такива информации се процеждат в някои западни медии. Доказателства? Няма как, но няма съмнение, че няма интерес от нормализиране на отношения, защото съответно влияние не би било гарантирано. На практика Иран винаги е искал изтегляне на САЩ от Ирак и региона. САЩ винаги са настоявали Иран да напусне същия Ирак и да не се меси със своите шиитски милиции в близките страни- Сирия, Ливан, Йемен например. Конфликт, който ескалира с убийството на Сюлеймани, ръководил между другото битките с „Ислямска държава” на територията на Ирак. С днешна дата прави впечатление, че се правят опити за деескалация след своего рода въздържани т.е. не особено възторжени реакции на целокупния Запад към операцията на Вашингтон, технологично и технически повече от съвършена. Доказателство за ниво на военната машина на САЩ. Двете страни, САЩ и Иран, показаха мускули, демонстрираха възможности, но оцениха, че като запазят лице и авторитет и двете, могат да се задоволят с една продължаваща „студена война”, което е по-добър вариант от преки военни сблъсъци. Никой не ги иска. Светът, особено Европа, е повече от резервирана в това отношение. Лидерите, особено европейските, се размърдаха. Всеки час говорят по телефон, срещат се на набързо огранизирани срещи или призовават неуморно за примирие, дипломация, политически решения. Дали Европа ще има сили да бъде посредник в този повече от сериозен конфликт, макар и не нов? Европейските интереси, главно икономически, го налагат, особено във връзка с отреченото от САЩ ядрено споразумение с Техеран. Няма как обаче да се избегне и да не се търси влиянието на Москва, за да има възможност за постигане на успех. Путин говори по телефон с Макрон, с лидерите в Близкия изток, с ген. Абдел Фатах ал Сиси в Кайро, среща се с Меркел в Москва, преди това в Истанбул с Ердоган и с всички, които са заинтересовани от тези събития. Шарл Мишел, председател на Европейския съвет е в „Долмабахче”, резиденцията на Ердоган в Истанбул, там след дни ще е и Меркел, после Мишел ще гостува в Кайро, а Чавушоолу, турски външен министър, бе в Багдад, после в Ербил, в разговори с гръцкия си колега в Анкара. Всички тези совалки са свързани не само с отношенията Иран/САЩ, но и със случващото се в Либия, Източното Средиземноморие, Украйна ,газовите коридори „Северен поток-2” и „Турски” , чието довършване Вашингтон с всички сили иска да преустанови. Ще се справи ли Европа? Ще се еманципира ли достатъчно от САЩ, за да защити и своите европейски нтереси, да има своя геополитическа роля? Особено като се имат предвид различните интереси, които преследват водещите европейски страни? Например по отношение на събитията в Либия, където де-факто се води гражданска война. Война, която не е спирала след убийството на Кадафи / зверско в сравнение с това на ген Сюлеймани/ и която раздели страната на Триполи, където управлява признато от ООН и САЩ правителство с лидер Сарадж и Бенгази, където е ген. Хафтар, подкрепян от Египет, Йордания, Саудитска Арабия, ОАЕ и Русия. Хафтар държи 90% от територията на Либия, атакува от подстъпи в самата столица Триполи и вече превзе Сирт /с предателство от вътре, както винаги/, ключово пристанище в Либия, отварящо широк път към столицата. Това е в онази Либия,която също си има нефт и това е проклятието на страна, към която чуждите интереси в това отношение винаги са били налице. Е, Западът след акцията с убийството на Кадафи и бомбардировките в Либия придоби нефтените кладенци, но Европа бе залята от милиони мигранти от Северна Африка, които срещу достатъчно европейски финикийски знаци Кадафи спираше. Онзи Кадафи, който бе герой и в нашата сага с медицинските сестри. Истината? Когато му дойде времето, както се изразяваше ескпремиерът Сакскобургготски.

И Либия се оказа пресечна точка на много интереси. Путин и Ердоган при срещата си преди дни за откриването на „Турски поток” се разбраха на 12 януари да започне примирие и да спрат военните действия. Първоначално ген.Хафтар, водещ в битките, особено след като Сарадж напусна Триполи на път за Европа, не прие това споразумение и отстояваше обявения от него джихат срещу „тероростите в Триполи”, които всъщност в по-голямата си част са последователи на мюсюлмански братя /връзка с Анкара!/, но явно Путин е успял да го убеди да се събрази със споразумението, което бе постигнато в Истанбул. Защо Русия търси роля в Либия е основателен въпрос. Не е само пораснало самочувствие на водеща сила в Близкия изток след успеха в Сирия. И защото самите призиви за мир са почва за следвоенно участие в либийските дела. Икономически интереси има и то в размер на поне 5 млрд евро, които също са в дъното. От 2000г до 2011г има подписани договори между Русия и Либия за горе-долу такава сума, които договори след убийството на Кадафи са били анулирани. А задължения на Москва е било например построяването на скоростна железница Бенгази/Сирт, доставки на прословутите С- 300, хеликоптери, танкове и т.н. През 2017г „Роснефт” е подписал споразумение с националното дружество на Либия, чийто център е Бенгази, който контролира най-големите нефтени находища на страната /капацитет от 315 хил барела дневно/ и сега е под контрола на ген.Хафтар. Казват, че бил обещал и военна база за Русия на либийска територия. Информации, че частни руски военни формирования като „Вагнер” участват в боевете на страната на генХафтар / Сарадж казва, че са 500/ сигурно имат основание, особено след като официално ги оповести и Ердоган, но Франция доставя оръжие в Либия /Анкара протестира!/, а италиянският премиер покани на среща в Рим ген.Хафтар, след като подкрепя Сарадж, който пък оповести, че при Хафтар са и судански милиции, около 1000 членове на милиции от района на Дарфур. Картите са така разбъркани, че само Вашингтон е предпазлив в изказвания, защото ген.Хафтар близо 20 години е живял в САЩ и там като американски граждани са дъщерите му. Иначе официално се подкрепя Сарадж в Триполи. Русия също като член на СС на ООН е гласувала за признаване на властта в Триполи. Но с Анкара по отношение на Либия са на различни позиции и западните медии дълго време преди срещата Путин/Ердоган в Истанбул внушаваха, че ще си „развалят отношенията”. Да, ама не, както свикнахме да казваме. Изпозва се случаят да се каже, че това е поведение на държави, които имат различия, но могат да си сътрудничат и да са пример за другите, макар и в недоброжелателна външна среда. Последователна руска стратегия през последните години, която се посреща най-малкото с неразбиране. А иначе със сатанизиране на Путин. Е, поне не на Русия като цяло. Друго си е да се разделя Путин от Русия! Но след събитията в Иран президентът Тръмп си позволи да каже, че би трябвало да се възобновят „търговските отношения с Русия”. Дали? Знаем колко различни и противоречиви послания в туитър може да изпраща американският президент. Като се чу какви данни изнесе Путин за търговията с Германия при пресконференцията с Меркел и като се види в Москва, че там са всички големи европейски фирми, за какво има повече да се говори! Няма как и австрийският „Ди пресе” да не пише, че „Путин е с визия на водещ лидер в Близкия изток и пристигна от Дамаск в Истанбул с амбиции за регулатор в региона, включително в Либия”. Да, няма друго решение за Либия освен сядане на една маса за преговори и то заедно с участващите един срещу друг Сарадж и ген Хафтар. Меркел и Путин са се разбрали да се подкрепи идеята на Берлин за такава маса в края на януари и там да са водещи лидери от Европа, включително Путин и Ердоган. Разбира се, че Либия е отправна точка за мигрантите от Африка и това е причина Берлин да инициира подобен мирен диалог за изход от ситуацията. Другото са пари и нефт. Нещо, което търси и Анкара като не забравя да припомни, че Либия е била в Османската империя,а Ататюрк е воювал на времето си в страната. Отделно е подкрепата за мюсюлманските братя в Триполи и стремеж да се запази споразумението със Сарадж за морските граници в Източното Средиземноморие, дори и той да бъде отстранен. Важно е да има място в либийската баница след войната и дял в разработките и експлоатацията на газовите находища около Кипър. ЕС порицава Турция за намесата й в Либия, но няма общ план за роля в страната. Позициите в самия ЕС се разминават, както обикновено. Русия се стреми да е алтернатива на САЩ не само в региона и да реди пъзела в Либия. И не само. Страните от Персишйскишя залив също са с интереси, но Москва и с тях държи да поддържа повече от добри връзки. Както и с Израел. Остава да се спомене, че в понеделник турският министър на отбраната Хулуси Акар заедно с Хакан Фидан, шеф на МИТ, ще бъдат в Москвая, за да се оформи картината на бързи действия в защита на национални интереси. Дори със страни, които имат други свои, несъвпадащи като цяло, интереси. Къде сме ние и как ще отстоим тръбата си? Призивите за позициониране дали са в наш интерес? Има върху какво да се мисли и дано има все още експерти в това отношение. Дано и да ги чуват.